Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 437   гр. София, 14 декември.2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и шести октомври...... две хиляди и девета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   САВКА СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    БИЛЯНА ЧОЧЕВА                                                                                                 ЖАНИНА НАЧЕВА   при секретаря Н. Цекова…………………..…………………………в присъствието на прокурора Лаков................…......……………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………..……...наказателно дело № 457 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия И. Г. Б. – адв. Д, против въззивно решение № 229/12.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, НК, 3-ти състав, постановено по ВНОХД № 1076/2008 г., с която е била потвърдена присъда № 4/08.07.2008 г. по НОХД № 5600/2006 г. на Софийски градски съд, НО, 14-ти състав. С тази присъда подсъдимият И. Г. Б. е бил признат за виновен в това, че на 13.01.2006 г., в гр. С., ул. „Дунав”, пред питейно заведение на № 29, умишлено умъртвил К. В. Н. (чрез прободно-порезно нараняване на гръдния кош, с увреждане на лявата половина на междукамерната преграда и лявата сърдечна камера, като е използвал прободно-порезно оръжие с един режещ ръб – нож), поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 54 от НК му е било наложено наказание 10 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. В тежест на подсъдимия са били присъдени разноските по делото. В жалбата са изтъкнати доводи за присъствие на всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Основният акцент е поставен върху допуснати процесуални нарушения при изясняване на съществения въпрос за авторството на деянието, което като цяло е довело и до неправилно приложение на материалния закон с осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. На тази плоскост са развити съображения за опорочаване на вътрешното убеждение на решаващия съд, тъй като то е било основано върху косвени доказателства със съмнителен характер, чиято проверка не е била обективна, пълна и всестранна. Конкретно това важи за веществените - нож, както и дрехи на подсъдимия и св. Ф със следи от кръв на пострадалия, за които се твърди, че са нарушени правилата за събиране, описание, съхраняване и изследване. Дрехите са били преопаковани и разменени, което е препятствало възможността да бъдат проследени във времето, състоянието и местонахождението им, а също и да се изясни какъв е бил механизмът на образуване на следите по тях. Ножът е бил предмет на изследване по няколко експертизи, като следите от кръв не са били установени при първоначалните, а едва след шест месеца. Според защитата, след като един и същи експерт е извършвал СМЕ, както и е изземвал сравнителен материал, съхранявал е веществените обекти и лично ги е транспортирал, а съдът е отказал да изиска информация в коя лаборатория те са били изследвани и съответно вписани в журнал, се е създавало основателно съмнение за обективността на разследването, доверието в доказателствата и верността на изготвените заключения. На тази основа се претендира отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Застъпени са и алтернативни оплаквания за явна несправедливост на наказанието поради неотчитане на данните за личността на подсъдимия, а също и на обстоятелството, че пострадалият е бил инициатор за развитието на инцидента. В тази насока се иска намаляване на наказанието с прилагане на чл. 55 от НК. В с. з. пред ВКС подсъдимият, лично и чрез защитника си, поддържа направените в жалбите доводи и искания. В последната си дума заявява, че той не е автор на престъплението. Прокурорът от ВКП намира изтъкнатите в жалбата доводи и искания за неоснователни, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационната жалба е неоснователна.   По доводите за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон: Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето същество те касаят обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание. Известно е, че касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, като проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното им убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценките относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретни доказателства да обусловят един или друг фактически извод, са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други не и това кореспондира на действителното им съдържание. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съгласие с принципите по чл. 13, 14 и 15 от НПК и излагането му в мотивите е съобразено с правилата по чл. 339, вр. чл. 305 от НПК. Следвайки този подход, ВКС не намери основание да сподели възраженията за неправилна проверка и оценка на доказателствата, на основата на които са били изградени фактическите обстоятелства, относими към авторството на деянието. Това важи както за данните, изведени от гласните доказателства, за които няма съществени възражения в жалбата, така и за веществените – нож и панталони на подсъдимия и св. Ф, по които са били открити следи от кръв на пострадалия, респ. експертните заключения за тяхното наличие и в каквато връзка защитата е центрирала доводите си за недостатъчна надеждност и убедителност, всяващи съмнение за авторството, а поради това и недопустимост да бъдат поставени в основата на осъдителната присъда. Всъщност, всички тези възражения са били представени на вниманието на въззивната инстанция, която в изпълнение на процесуалните си задължения подробно ги е проверила и отхвърлила като неоснователни с мотивирани съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. С оглед акцентите в касационната жалба обаче, само е необходимо да се посочи, че материалите по делото изобщо не предпоставят извод за наличието на съществени нарушения на правилата за събиране, съхраняване, изследване и проверка на веществените доказателства – нож и дрехи на подсъдимия и св. Ф, които да обуславят съмнение, че върху тях е имало следи от кръв на пострадалия и по какъв начин тя се е оказала там, респ. времето и мястото, когато това се е случило. Както и въззивният съд е установил, ножът е бил иззет надлежно от дома на подсъдимия, при първоначалното изследване по СМЕ на ВД № 1/16.01.2006 г. (предварителна, където фигурира като обект № 4) е било констатирано, че върху неразглобената му повърхност има следи от кръв, като нейната видова и кръвногрупова принадлежност не е била определена със СМЕ № ІІ/22.01.2006 г. поради нищожното количество и необходимостта от запазването му за ДНК анализ. Такова изследване е било назначено с постановление на следователя от 14.02.2006 г.(л. 14, т. 2), като видно от СМЕ на ВД по метода на ДНК профилиране № 52/05.07.2006 г. при тестване на откритите повърхностите на ножа (обект № 1) с бензидинова проба отново е било установено съприкосновение с кръв, която е била отмита (не с перилни препарати съобразно Протокол № 148/10.07.2006 г.). Тогава има данни за първи път ножът да е бил разглобен и вследствие на което са били открити следи от кръв по вътрешната част на дръжката (без чирен и компас), като е била установена и нейната принадлежност, съотнесена към ДНК профила на пострадалия. Освен това по острието на ножа са констатирани следи от смесен генетичен материал, чиито алели са съвпаднали с алели от ДНК профила на подсъдимия Б неговата съпруга – св. Р. Н. , по който кръвта на пострадалия е могла да попадне върху острието и в основата на ножа е достатъчно добре изяснен от двете допълнителни тройни СМЕ на ВД, назначени и изслушани от СГС (вж. л. 151 и л. 166 от НОХД № 5600/2006 г.) и по-обстойно от втората такава, ведно с дадените от експертите разяснения в с. з. на 08.07.2008 г. – при нанасяне на силен и рязък удар с ножа и бързото му изваждане, когато сърцето е било в положение на изтласкване на кръв. Съответно, изложеното дотук ясно информира, че проблеми във връзка с изземването, съхраняването и изследването на ножа като веществено доказателство, респ. откриването на следи и изясняване на връзката им с подсъдимия, изобщо не е имало, а поради това и съмненията на защитата по този повод не могат да бъдат споделени. Вярно е, че във втората допълнителна СМЕ на ВД (л. 116 от НОХД) са констатирани известни непълноти при описанието и заснемането на следите върху ножа (вж. конкретно л. 178), но като цяло експертните изводи, ведно с разясненията пред СГС, не са били несъвместими с останалите експертни констатации, (основните от които са били визирани в СМЕ на ВД по метода на ДНК профилиране № 52/2006 г., когато ножът е бил разглобен), а само са ги допълвали и уточнявали с нужната прецизност и в детайли. Различието в номерирането на ножа като обект на изследване (по СМЕ на ВД № 1 и 2/2006 г. – обект № 4 и в СМЕ на ВД – ДНК – обект № 1) също не предпоставя изводи за недопустима манипулация или объркване. Материалите по делото явно демонстрират, че след първоначалното констатиране на нищожни количества кръв върху повърхностите на ножа същият е бил върнат на дознателя, който след около месец време е съобразил, че следва да назначи ДНК експертиза, което и е сторил (вж. л. 14, том 2). По-късното извършване на това изследване в НИКК – МВР и представяне на заключението, не може да се свърже с неправилно съхраняване или с други недопустими манипулации, следващи предаването на ножа на експертите. Извън това, останалите доказателства по делото в достатъчна степен са определяли и потвърждавали връзката на подсъдимия с това веществено доказателство и кръвните следи по него. Същият е бил негово притежание, той го е вадил и показвал в заведението, неговата съпруга го е държала по това време, а след прибирането в дома им го е мила (макар и не с перилен препарат) и поставила върху гардероба, откъдето впоследствие е бил фактически иззет с нейното съдействие. Безспорно е било установено и че този нож е оръдието на престъплението, като неговите характеристики се съчетават с констатираните по дрехите на пострадалия повреди и морфологични наранявания в областта на сърцето, където е бил нанесен удара, довел до прекъсване на аортата, масивно и пулсово изтичане на кръв, вследствие на което и пострадалият е починал за кратко време. Изяснен е бил и механизма на получаване на следите по вътрешността на ножа – вследствие на един рязък силен удар и последващо бързо изваждане, който е кореспондирал и с останалите доказателства по делото. Изцяло неоснователни са оплакванията, свързани с годността на следите от кръв, установени по дънковите панталони на подсъдимия и тези на св. Ф. При тяхното доброволно предаване, съхраняване и последващо изследване не са били допуснати съществени нарушения, които да обуславят съмнение за авторството, особено с оглед имплицитно съдържащата се в жалбата теза за възможност извършителят да е и св. Ф. Н. размяна и невъзможност за проследяване на изследването им като обекти не може да бъде установена. От всички експертизи на досъдебната фаза - първоначалните (СМЕ № 1/2006 и № ІІ/2006 г., когато са били установени петнисти зацапвания, индикативни за кръв и съответната й принадлежност към вида на човешката, без тогава да е било възможно да се определи дали тя е произхождала от пострадалия), както и последващата (СМЕ на ВД по метода на ДНК профилиране № 167/05.06.2006 г., когато са изследвани изрезки от плата със зацапвания и е бил установен ДНК профила на пострадалия К. Н. ), ведно с постановленията за тяхното назначаване, е ставало ясно, че обект № 5 са дънките на Ф. , м. „Драм” със следи от кръв по левия крачол в областта на коляното, а обект № 9 – дънките на Б. , м. „Руксингда”, със следи по долната предна част на десния крачол. Характеристиката на кръвните следи като пръски, накапвания или зацапвания действително е могло да бъдат подробно индивидуализирани и разбира се заснети, което не е било направено. Независимо от това обаче, констатациите на двете допълнителни тройни СМЕ на ВД и основно втората (л. 166, НОХД), а също и разясненията на експертите в с. з., са давали ясна представа за пълна съвместимост на изрезките със съответните обекти № 5 и № 9. При това не само като принадлежност към тях - конкретно за дънките на Ф. , за които е установено, че при ДНК експертизата не е имало налични изрязвания, а и по този повод е изразено съмнение единствено относно обема на проведените от двете СМЕ № 1 и № 2/2006 г. изследвания, но и с оглед допълнително установените остатъци от следи. Последното е било валидно за дънките на подсъдимия Б, при които извън трите броя петна с неясни граници и посочен диаметър от 0,3 до 0, 4 см., които са се били установени върху изрязаното парче плат при предходните изследвания, допълнително е била открита една пръска, непосредствено до същото това парче върху неизрязаната част. Както се отрази и за случая с ножа, тези последващи експертни констатации само са детайлизирали и допълвали предходните, като в крайна сметка е изградено и най-вероятното заключение (с оглед конкретно посочените характеристики на следите и тяхното групиране при съпоставка с тези върху терена на местопроизшествието), че пръските върху долния край на крачола от дънките на Б. са могли да възникнат при странично изпръскване на обилни накапвания от кръв върху терена с оглед обилното кървене от прободно порезното нараняване на лявата сърдечна камера на пострадалия. Съответно, на основата на тези експертни изследвания, е било изведено заключението, че както подсъдимия, така и св. Ф, са били в непосредствена близост до пострадалия в момента, когато е възникнало обилното пулсово кървене вследствие на единичното рязко и силно пронизване с ножа. Не само това обаче е доказателството, поради което подсъдимият Б е бил признат за виновен, респ. на св. Ф не е била ангажирана отговорност за това деяние. Поредицата от факти, съобщени от свидетелите и комбинирани с експертните констатации, разгледани в тяхната последователност, взаимна връзка и значимост, са довели до формиране на извода за авторството на деянието. В своята съвкупност те са определяли, че подсъдимият е имал възможност и мотив да извърши престъплението, като е налице и веществена доказателствена основа, която го свързва с оръдието и като цяло с мястото на престъплението. В заведението между него и пострадалия е възникнало незначително пререкание, подсъдимият, св. Ф св. Бакрачева са си тръгнали, но на изхода отново е настъпил конфликт, отвън двамата са се сдърпали и тогава подсъдимият е нанесъл ударът с ножа, който е бил в негово държане цялата вечер, като при нараняването капки кръв са попаднали по дънките му, а също и по тези на св. Ф, който също е бил в непосредствена близост в този момент. Тези фактически обстоятелства са били основани на вярна интерпретация на доказателствените източници, които са били допустими и достатъчни за изграждане на извода за авторството на деянието. Съмненията на защитата за евентуално объркване, размяна или манипулации с веществените доказателства, доколкото един и същи експерт е правил изследвания по първоначалните СМЕ и едновременно е изземвал сравнителен материал, макар и разумни, в случая се явяват хипотетични и практически опровергани от комплекса от други данни, очертаващи подсъдимия като извършител на убийството. В този смисъл ВКС намира, че липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция, което е суверенно не само относно оценката на доказателствата, но и за тяхната достатъчност за формиране на конкретен фактически и правен извод, е било опорочено. Не са били допуснати нарушения от процесуален характер, които да поставят под съмнение преценките й за доказателствената подкрепа и относимост на поведението на подсъдимия към деяние, обхванато от състава по чл. чл. 115 от НК. На основата на приетите фактически положения, които в пълнота покриват субективните и обективни признаци на това престъпление, материалният закон е бил приложен правилно, като в тази връзка не се излагат и никакви възражения, по повод на които да е възможен касационен отговор.   По доводите за явна несправедливост на наказанието: Единствените аргументи в тази посока са, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен положителните отзиви за трудовата дейност на подсъдимия – като ръководител на строителна бригада и ценен работник при полагането на външни мазилки, а също и че съприкосновението с пострадалия е станало по инициатива на последния, което е следвало да бъде оценено като изключително обстоятелство. ВКС намира, че наказанието в размер на 10 години лишаване от свобода или в рамките на минимума по чл. 115 от НК покрива критерия за справедливост с оглед индивидуалната тежест на деянието предвид неговата конкретна специфика и начин на извършване и правилното отчитане на данните за личността на подсъдимия. Практически и двете инстанции не са констатирали отегчаващи обстоятелства, като са отмерили санкцията, отдавайки значение единствено на смекчаващите, сред които са и посочените от защитата за трудовата му дейност. Няма основание поведението на пострадалия да бъде третирано като изключително обстоятелство със смекчаващ характер, независимо, че фактологията е определяла, той действително да е последвал компанията на подсъдимия при излизането им навън пред заведението, където двамата са се сдърпали и тогава е бил пронизан с ножа. Какъвто и да е бил повода за конфликта, то при всички случаи е налице обективна несъразмерност с интензитета на упражненото насилие, изразило се в рязък и силен удар с нож, довел до смъртта на пострадалия, който освен, че е бил добър познат на подсъдимия, то и няма никакви данни да е бил въоръжен или по някакъв сериозен начин да е застрашавал неговия живот и телесен интегритет. Затова, ВКС преценява, че по-голямо смекчаване на наказанието се явява неоправдано, като за това не са налице и предпоставките по чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, поради което жалбата и в тази й част се явява неоснователна. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 229/12.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, НК, 3-ти състав, постановено по ВНОХД № 1076/2008 г. Решението не подлежи на обжалване и протест.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.         2.