Р Е Ш Е Н И Е № 38 гр. София, 03.09.2019 г. Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1438 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С Определение № 571 от 23.11.2018 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 387 от 15.01.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 4982/2016 г. по описа на СГС, ГК, ІV „б” въззивен състав, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК - за проверка на неговата допустимост. Съдът е сезиран с касационната жалба на И. П. В. чрез адвокат В. Б. от САК, която поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно при наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че разгледаният от съдилищата иск е погасен по давност, тъй като е предявен след изтичане на предвидения с чл. 32, ал. 2 ЗЗД тригодишен срок. Позовава се и на наличието на неприключило наказателно производство, изхода от което е от съществено значение за крайния резултат по спора, във връзка с което поддържа, че (противно на възприетото от въззивния съд) висящото наказателно производство за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК във фазата на прокурорска проверка съставлява основание за спиране на гражданското дело. Моли въззивното решение да бъде обезсилено, а делото да бъде прекратено, евентуално - решението да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд с указания производството да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Претендира разноски. Ответникът по касация Д. И. Б., чрез адвокат Б. Б. от АК – П. и адвокат К. М. от САК поддържа, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно, с оглед което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № І-35-174 от 15.01.2016 г., постановено по гр.д.№ 734/2014 г. на СРС, І г.о., 35 състав, с което, по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС, е признато за установено по отношение на И. П. В., че Д. И. Б. е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № **** по кадастралната карта на [населено място], Столична община, район „Л.”, одобрена със заповед № РД-18-14 от 06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 88,39 кв.м., заедно с прилежащото избено помещение № 20 и с 5,013 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построен [жилищен адрес] подробно описан в нотариален акт № 86, том І, рег. № 1133, дело № 79/2009 г. на нотариус Литовски, като И. П. В. е осъдена да предаде на Д. И. Б. владението върху описания имот. В мотивите си въззивният съд на първо място е обсъдил оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение, черпено от разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Прието е, че дори да се установи наличието на престъпни обстоятелства при създаване на пълномощното за М. М., послужило при изповядването на договорът за продажба, сключен с нотариален акт № 50 от 29.05.2009 г., страни по който са ищецът Д. И. Б. и третото за настоящия спор лице Ш. Р., това обстоятелство не е от естество да повлияе върху преценката на съда за правната валидност на упълномощаването и договора за продажба, които са в предмета на разглеждане по настоящия гражданско-правен спор. По съществото на спора е преценено, че са налице кумулативните предпоставки за уважаване на предявения от Д. И. Б. иск по чл. 108 ЗС, а именно: принадлежност на правото на собственост върху процесния имот към имуществото на ищеца, осъществяване на фактическа власт върху същия имот от страна на ответницата И. В. (сега – касатор) и отсъствие на правно основание за последното. Ищецът е придобил собствеността на основание договор за продажба, оформен с нотариален акт № 86 от 11.03.2009 г., том І, peг.№ 1133, д.№ 79/2009 г. на нотариус с рег.№ 263 на НК. Обстоятелството, че ответницата И. В. (заявяваща собственически права въз основа на договор за продажба, сключен с нотариален акт № 134 от 18.12.2009 г.) упражнява фактическа власт върху имота към датата на подаване на исковата молба и към датата на приключване на устните състезания по делото (която й е била предадена на 18.12.2009 г.) е безспорно между страните. Произнасяйки се по релевираните от насрещните страни доводи и възражения, въззивният съд е приел, че придобитото от Д. Б. на 11.03.2009 г. право на собственост не е валидно прехвърлено на третото за настоящия спор лице – Ш. Р. /или Р. Ш./ въз основа на договора за продажба, сключен с нотариален акт № 50 от 29.05.2009 г., тъй като действалият като пълномощник на ищеца М. М. изобщо не е разполагал с представителна власт. Упълномощително правоотношение между Д. И. Б. и М. М. (легитимирал се с нотариално заверено пълномощно peг.№ 6878 от 25.05.2009 г.) изобщо не е възниквало. Продажбената сделка от 29.05.2009 г. е сключена от мним представител, поради което е била в състояние на висяща недействителност по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Последната се е трансформирала в окончателна недействителност предвид отказа на мнимо представляваното лице да я потвърди, обективиран с предявяването на иска по настоящото дело. Съответно – договорът за продажба, сключен с нотариален акт № 50 от 29.05.2009 г., не е породил вещноправни последици както за купувача по недействителната сделка - Ш. Р., така и за последващите приобретатели на имота - В. В. (купувач по нотариален акт № 62 от 17.07.2009 г.) и ответницата И. П. В. (купувач по нотариален акт № 134 от 18.12.2009 г.). Последните двама са страни по валидни договори за продажба, но тъй като продажбата на чужда вещ (макар и да не е нищожна сделка) няма вещнопрехвърлително действие, то И. П. В. не разполага с права, противопоставими на действителния собственик. Въззивният съд се е произнесъл и по поддържано от ответницата при условията на евентуалност придобивно основание - давностно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС, което е преценено като неоснователно. В тази връзка е съобразено, че макар да е принципно възможно И. П. В. да бъде квалифицирана като добросъвестен владелец, до датата на подаване на исковата молба (08.01.2014 г.) не е изтекъл краткият 5-годишен давностен срок, поради което е безпредметно да се обсъжда дали са налице останалите предпоставки за осъществяването на това придобивно основание. Неоснователно е оплакването, че в производството пред предходните две инстанции е било налице основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Въззивното решение е процесуално допустимо, като не са налице предпоставките за неговото обезсилване по смисъла на разясненията, дадени с т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, които (съгласно т. 1 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК) запазват своята актуалност и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Съгласно практиката на ВКС, основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е налице, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които по надлежния ред зависи изходът на гражданския спор (така: Решение № 116 от 15.05.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 745/2012 г., IV г.о.; Определение № 309 от 3.07.2019 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 1984/2019 г., III г.о. и цитираните в него Определение № 566 от 19.09.2013 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 5301/2013 г., IV г.о. и Определение № 782 от 29.11.2013 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 7165/2013 г., IV г.о.). За приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е нужно съдът, който разглежда гражданско-правния спор, да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство. Фактът, че прокуратурата или органите на МВР осъществяват проверка дали е извършено престъпление, сам по себе си не предопределя извод за наличието на процесуална пречка за движение на исковото производство. От писмените доказателства, събрани в производството пред касационната инстанция (в съответствие с разясненията по т. 9 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК) се установи, че се провежда прокурорска проверка по пр.пр.№ 5978/2015 г. на СРП, д.п.№ 15059/2015 г. на СДВР, ІХ РУ. Налице е повдигнато обвинение срещу М. С. М. за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК за това, че е възбудил заблуждение у Р. Ш., че е упълномощен от Д. И. Б., в резултат от което е сключен договорът за продажба, оформен с нотариален акт № 50 от 29.05.2009 г., с което е причинена имотна вреда на Р. Ш.. Евентуалното установяване на това обстоятелство с влязла в сила присъда по никакъв начин не би променило изхода на настоящото исково производство, доколкото признаването на М. С. М. за виновен само би потвърдило вече направената от съдилищата констатация, че това лице не е разполагало с валидна представителна власт по отношение на продавача по тази сделка – ищецът Д. И. Б., с произтичащия от това извод, че договорът за продажба от 29.05.2009 г. е бил в състояние на висяща недействителност по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, която се е трансформирала в окончателна с отказа на мнимо представляваното лице да я потвърди, обективиран с предявяването на иска по настоящото дело. Последното от своя страна елиминира настъпването на вещно-правен транслативен ефект от патримониума на Д. И. Б. в този на Р. Ш., съответно – потвърждава правилността на извода, че последващите сделки (включително призваната да легитимира касаторката като собственик) също не пораждат прехвърлително действие относно собствеността, доколкото представляват продажба на чужда вещ. Друго не следва и от факта на повдигнатото с Постановление от 22.01.2019 г. срещу Р. Г. Г. обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 НК във връзка с чл. 209, ал. 1 НК за това, че преди 17.07.2009 г. възбудила заблуждение у И. П. В. и у праводателя й В. Й. В., че процесният имот е собственост на Ш. Р., с което причинила на заблудените лица имотна вреда в големи размери. Дори и това обстоятелство да бъде установено с влязла в сила присъда, то отново не би последвал друг резултат по предявения от Д. И. Б. иск за собственост. Евентуалната престъпна дейност на третото за спора лице Р. Г. Г. по така повдигнатото й обвинение отново предполага отсъствие на валидно упълномощаване от Д. И. Б. за М. С. М. с произтичащите от това изводи в две посоки: (1) недействителност на продажбата от 29.05.2009 г. и (2) пораждане на отговорност за Р. Г. Г. да възмезди касаторката за причинените й вреди в резултат от деликта, осъществен с извършването на престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5 НК във връзка с чл. 209, ал. 1 НК. Първият извод потвърждава правилността на атакуваното решение, а вторият е ирелевантен за изхода на настоящия спор. Изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че престъпната дейност, обект на разследване в рамките на прокурорската проверка по пр.пр.№ 5978/2015 г. на СРП, д.п.№ 15059/2015 г. на СДВР, ІХ РУ, няма значение за правилното решаване на спора по настоящото гражданско дело. При това положение въззивният съд правилно е приел, че отсъства основание за спиране на производството по делото по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Само по себе си подаването на сигнал от една от страните по делото с твърдения за извършено престъпление и проверката по този сигнал не означават „разкриване на престъпни обстоятелства” по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Такива обстоятелства може да разкрие само решаващият спора орган, т. е. съдът. Събраните по делото в производството пред инстанциите по същество доказателства не дават основание да се приеме, че са разкрити такива престъпни обстоятелства, които да променят извода за отсъствие на представителна власт за М. С. М. по отношение на Д. И. Б., респ. – за недействителност на договора за продажба от 29.05.2009 г. С предявяването на иска по чл. 108 ЗС ищецът е отказал да потвърди сделката за продажбата на имота, сключена от мним представител, с което (предвид разясненото с т. II.6. от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК) нейната висяща недействителност се е стабилизирала в окончателна. Сделката, сключена от М. М., не поражда насрещни права и задължения и няма вещнопрехвърлително действие, поради което последващите приобретатели, каквата е и касаторката И. П. В., не могат да се легитимират като собственици на имота на основание договор за продажба. Неоснователно е и възражението за осъществено придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС, тъй като с депозирането на исковата молба на 08.01.2014 г. е прекъснато течението на давността, чието начало е поставено на 18.12.2009 г. – по-малко от 5 години преди предявяването на иска. В обобщение – собствеността, придобита от ищеца по силата на нотариален акт № 86, том І, рег. № 1133, дело № 79/2009 г. на нотариус Литовски, е останала неразпоредена, а касаторката не се легитимира като собственик на процесното имущество на основанията, релевирани с отговора на исковата молба, което обуславя основателност на предявения срещу нея иск по чл. 108 ЗС. Неоснователно е и оплакването, че въззивното решение е недопустимо, тъй като искът по чл. 108 ЗС е предявен след изтичане на 3-годишния срок, регламентиран с чл. 32, ал. 2 ЗЗД. На първо място – искът за защита на собствеността не се погасява по давност, поради което и изтичането на какъвто е да е период от време не представлява процесуална пречка за сезирането на съда. На следващо място – съдът не е сезиран с иск за унищожаване на правна сделка, което означава, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД не съставлява приложимо към казуса право. Отделен е въпросът, че по силата на чл. 120 ЗЗД изтичането на давностните срокове не подлежи на съобразяване служебно от съда, а позоваване на такава в контекста на чл. 32, ал. 2 ЗЗД отсъства в отговора на исковата молба, с изтичането на срока за депозиране на който се преклудира възможността ответникът да релевира възражение в тази насока. По разноските в касационното производство: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. И. Б. по принцип има право на разноски за настоящата инстанция, но такива не следва да му се присъждат, тъй като отсъстват каквито и да е доказателства за договаряне и заплащане на суми в тази връзка. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 387 от 15.01.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 4982/2016 г. по описа на СГС, ГК, ІV „б” въззивен състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: