Р Е Ш Е Н И Е № 281 София, 29.10.2012 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди и дванадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 130 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. С. и К. М. С. от [населено място] срещу решение №1316 от 11.11.11г. по гр.д.№1291/11г. на Варненския окръжен съд. Жалбоподателите поддържат, че решението е процесуално недопустимо на две основания – първо, защото като приобретател на едно спорно право, ищецът по настоящото дело е обвързан от силата на пресъдено нещо, с която се ползва отказът от иск, направен от неговата праводателка в хода на предходния процес за същото материално право и не може да предявява пред съда отново същия спор и второ – защото е предявил един недопустим установителен иск за собственост, при условие, че към момента на завеждане на исковата молба той не е бил във владение на спорния имот и е следвало да заведе ревандикационен иск. Поддържат се и евентуални оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с изясняването на основния спор за автентичността на завещанието, от което черпи права ищецът, както и за необоснованост на изводите на съда по въпроса кое от противоречивите заключения на вещите лица следва да бъде ценено. Ответникът в производството Т. Б. Д. /ищец по предявения иск за собственост/ оспорва жалбата. Счита, че отказът от иск, направен от неговата праводателка в хода на предходното дело не го обвързва, независимо от това, че той е придобил спорния имот в хода на висящия процес за собствеността на имота. Отказът от иск не се ползва със сила на пресъдено нещо и когато е извършен от процесуален субституент не обвързва носителя на материалното право. Дори да се приеме, че отказът от иск се ползва със сила на пресъдено нещо и обвързва приобретателя, в случая следва да се приложи по аналогия изключението на чл.121, ал.3 ГПК /отм./, като се отчете обстоятелството, че придобиването на спорното материално право в хода на висящия процес е станало преди вписване на исковата молба по спора за собственост и затова няма как приобретателят да е знаел за висящия спор. Развиват се и съображения, че не е налице идентичност между двете дела, както и че не са допуснати процесулани нарушения и необоснованост на обжалвания съдебен акт. С определение №313 от 24.04.2012г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса какви са последиците от направен отказ от иска, при условия на прехвърляне на спорното право в хода на висящия процес и може ли, при влязло в сила определение за прекратяване на производството на основание чл.119, ал.2 от ГПК /отм./, приобретателят да предяви наново същия иск срещу същия ответник. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: Не съществува забрана да се прехвърлят субективни права, които са предмет на висящ правен спор. В тези случаи, по изричното разпореждане на закона – чл.121, ал.1 ГПК /отм./, сега чл.226, ал.1 ГПК, делото следва своя ход между първоначалните страни – т.е. прехвърлителят, който вече не е носител на спорното материално право, продължава да бъде главна страна в процеса. От момента на прехвърлянето той придобива качеството на процесуален субституент. Приобретателят на спорното право не става задължително страна в процеса. Той може да встъпи или да бъде привлечен като трето лице, а също може и да замести своя праводател, но само при изрично съгласие на двете страни. Въпреки че не е станал страна, приобретателят ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо, с която се ползва решението по спора – чл.121, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.226, ал.3 ГПК. Изключенията от този принцип са посочени изрично в текста. Когато предмет на правния спор е движима вещ, приобретателят няма да бъде обвързан, ако може да се позове на чл.78 ЗС. Ако предмет на делото е правото на собственост върху недвижим имот, приобретателят няма да бъде обвързан от решението само ако не е знаел за спора – т.е. когато е придобил имота преди вписване на исковата молба по спора, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл.114 ЗС. Извън тези изключения съдебното решение обвързва приобретателя на спорното право, дори когато не е станал страна в процеса. Той няма да може да го обжалва, нито пък ще може да иска отмяната му. Като адресат на силата на пресъдено нещо, той няма да може да води отново същия спор, в случай че постановеното решение е неблагоприятно за него. Тъй като прехвърлителят на спорното право запазва качеството си на главна страна в процеса, той има и разпоредителната власт по отношение на правото на иск. Той може да оттегля иска или да прави отказ от него, въпреки че не е носител на материалното право, което е предмет на спора. В правната теория съществуват две схващания по въпроса дали към отказа от иск се прикрепя сила на пресъдено нещо, подобно на силата на пресъдено нещо на решението по съществото на спора. Страните по настоящото дело се позовават на тези различни становища, за да обосноват с тях позицията, която поддържат. Според едното виждане отказът от иск съдържа в себе си мълчаливо признание за неоснователността на иска и към това признание се прикрепя силата на пресъдено нещо. Последиците на отказа от иск се приравняват на последиците на отхвърлен иск. Според другото виждане отказът от иск няма за последица формиране на сила на пресъдено нещо по спорния предмет, а само погасяване на правото на иск по отношение на спорното материално право. Няма правна норма, която да свързва отказа от иск с последиците на влязло в сила решение по спора. Настоящият състав приема за правилно първото виждане. Ако отказът от иск се свърже единствено със забраната за ищеца да предяви отново същия иск - чл.119, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.233, изр.2 ГПК, без към него да се прикрепя силата на пресъдено нещо, се създава една неопределеност за принадлежността на спорното право, каквато е недопустима в правния мир. Напротив, след като за ищеца има забрана да предяви отново същия иск, той не може никога да постигне уважаването на такъв иск и като логична последица това се приравнява на отхвърлен иск – с други думи ищецът не е носител на спорното право или обратно – ответникът е носител на оспореното от ищеца право. Тази последица ще следва да приложи и съдът, когато в друг спор възникне инцидентно въпросът за последиците от направения отказ от иска. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че законът не изисква от ответника да даде съгласие за прекратяване на делото при отказ от иска. Само ако този отказ се приравни на отхвърляне на иска, неговото становище става безпредметно, тъй като правата му са напълно защитени от последиците на отказа. Отказът от иск, предприет в условия на прехвърляне на спорното право, обвързва както прехвърлителя, който е запазил качеството си на главна страна в процеса и действа като процесуален субституент, така и новия носител на спорното материално право, дори ако той не е встъпил в процеса, не е бил привлечен и не е заместил праводателя си. Този извод следва от прилагането по аналогия на правилото на чл.226, ал.3 ГПК, вр.чл.233, изр.2 ГПК, доколкото в случая процесът приключва не със съдебно решение, а с определение за прекратяване, към което обаче се наслагва силата на пресъдено нещо на отказа от иск. Тук следва да се направи и уточнението, че приобретателят няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на отказа само в изключенията, уредени в текста. Когато предмет на правния спор е правото на собственост върху недвижим имот и приобретателят е придобил имота преди вписване на исковата молба, той няма да бъде обвързан от последиците както на едно съдебно решение по спора, така и от отказа от иск. Този извод следва от това, че обичайно, без вписването на исковата молба, той не е могъл да узнае, че придобива едно спорно право, затова няма как да бъде подчинен на последиците на съдебното решение или на отказа от иск. Във всички останали случаи обаче той ще бъде подчинен на тези последици. Ако праводателят му се е отказал от иска и определението на съда за прекратяване на производството е влязло в сила, правоприемникът няма да може да води нов процес за собствеността на този имот срещу същия ответник и на същото основание, поради забраната на чл.233, изр.2 ГПК, вр. чл.226, ал.3 ГПК. Отказът от иск на процесуалния субституент по правило няма да обвърже носителя на спорното материално право когато субституцията е при условията на чл.15, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.26, ал.2 ГПК. В тези случаи, по изрично разпореждане на закона, носителят на материалното право се призовава като страна в процеса. Субституентът и носителят на материалното право имат качеството на необходими другари и съгласно чл.172, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.216, ал.2 ГПК, за отказ от иска се иска съгласието на всички другари. Тази хипотеза обаче е различна от разглежданата в настоящото дело, въпреки че и в двата случая става въпрос за отказ от иск, направен от процесуален субституент. В разглежданата по настоящото дело хипотеза новият носител на спорното право не става необходим другар на прехвъплителя-субституент, неговото съгласие не се изисква за отказ от иска и този отказ го обвързва по изложените вече съображения. По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Варненския окръжен съд е отменил решението по гр.д.№7822/07г. на Варненския районен съд и е уважил предявения от Т. Б. Д. срещу С. И. С. и К. М. С. иск по чл.108 от ЗС – ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението на апартамент №1 с площ от 124,09кв.м., състоящ се от входно антре, две спални, столова, кухня, баня, тоалетна, изолационно антре и балкон, със застроена площ от 97, 34 кв.м., ведно с преустроен хол и килер в магазин с килер, със застроена площ от 25,75 кв.м., ведно с изба от 14 кв.м., находящ се в [населено място], [улица]. Въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил собственост на Е. А. Ф., б.ж. на [населено място], починал на 22.01.2004г. Със саморъчно завещание от 10.12.2003г. Е. Ф. е завещал на П. Г. Н. цялото си движимо и недвижимо имущество, а с предварителен договор от 29.12.2003г. обещал на С. И. С. да му прехвърли собствеността върху процесния апартамент срещу поемане на задължение за издръжка и гледане, включително и за минали грижи и издръжка. С влязло в сила решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД предварителният договор е бил обявен за окончателен по иск на С. С. срещу [община], доколкото Е. Ф. не е оставил наследници по закон. С нотариален акт №187 от 27.07.2005г., т.І, рег.№1522, н.д.№172/05г. на нотариус №478 по регистъра на Нотариалната камара, наследникът по завещание П. Н. е дарила процесния апартамент на Г. А. Р.. Г. Р. е предявила срещу С. С. иск по чл.108 от ЗС и по него е било образувано гр.д.№6536/05г. на Варненския районен съд. С молба от 25.04.2007г. Г. Р. е направила отказ от предявения иск, въз основа на който делото е било прекратено. На същата дата – 25.04.2007г. е оформен нотариален акт №175, т.ІІ, рег.№3556, дело №303/2007г., с който Г. Р. е продала процесния апартамент на ищеца в настоящото производство Т. Б. Д.. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният от Т. Б. Д. срещу С. И. С. и К. М. С. иск по чл.108 от ЗС, основан на придобивната сделка по нот.акт №175/2007г., е процесуално допустим. Действително, искът по предходното гр.д.№6536/05г. на Варненския районен съд е бил със същия спорен предмет, като страни по него са били праводателката на Т. Д. - Г. А. Р. и същият ответник С. И. С.. Доколкото обаче спорното материално право е било прехвърлено в хода на висящия процес, Г. Р. е била процесуален субституент по отношение на новия носител на материалното право Т. Д. и следователно – не е могла да се разпорежда с иска, включително и да прави отказ от него. Ето защо този отказ не обвързва Т. Д., за него не се отнася забраната по чл.119, ал.2 от ГПК /отм./ и той може да заведе отново същия иск, който е процесуално допустим. Освен това – първоначално предявеният от Т. Д. срещу С. и К. С. установителен иск за собственост /изменен на осъдителен в хода на делото/ е бил процесуално допустим, тъй като правният интерес от предявяването му се извежда не от начина на установяването на владението от ищеца, а от оспорването на претендираното от него право на собственост. По съществото на правния спор въззивният съд е приел, че искът за собственост е основателен. След подробно обсъждане на противоречивите заключения на вещите лица е прието, че завещанието на Е. Ф. е написано и подписано от него, автентично е и е породило своето правно действие. От момента на смъртта на завещателя наследственото имущество, включително и процесният апартамент, е преминало в патримониума на непряката праводателка на ищеца П. Г. Н.. Влязлото в сила решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД, от което черпят права ответниците, не може да се противопостави на ищеца, тъй като нито той, нито неговите праводатели са били страна в производството по този иск. Настоящият състав на ВКС приема, че решението е процесуално недопустимо. Съображенията за това са следните: Ищецът в настоящото производство Т. Б. Д. е придобил собствеността върху процесния имот от Г. А. Р.. Към момента на придобиване на правото на собственост то е било предмет на висящ правен спор между Г. Р. от една страна и ответниците в настоящото производство С. И. С. и К. М. С.. В деня на прехвърляне на собствеността Г. Р. е направила отказ от предявения иск и производството по предходното дело е прекратено с влязло в сила определение на съда. По изложените по-горе съображения отказът от иск обвързва приобретателя на спорното право Т. Б. Д., независимо от това, че прехвърлянето е останало неизвестно за съда. Доколкото исковата молба е била вписана на 07.01.2006г., а нотариалният акт, с който Т. Д. е закупил имота е вписан на 26.04.2007г., той е могъл да узнае за висящия процес, могъл е да разбере, че придобива едно спорно право, следователно е подчинен на последиците от този процес, независимо от това дали той ще приключи със съдебно решение или с определение за прекратяване на производството поради отказ от иска. За същото спорно право Т. Д. не би могъл да води нов процес срещу същите ответници С. И. С. и К. М. С. поради забраната на чл.233, изр.2 ГПК, вр. чл.226, ал.3 ГПК. Затова предявеният от него иск е процесуално недопустим, съответно - недопустимо се явява постановеното решение по него. Неоснователно е възражението на Т. Д., че двете дела не са идентични по своето основание, страни и формата на търсената защита. Двата иска се основават на едни и същи факти – права, произтичащи от завещанието на Е. Ф. от 10.12.2003г. в полза на П. Н. и последващо дарение от 27.07.2005г. от П. Н. в полза на Г. Р.. Еднакви са и страните по двете дела, като по отношение на Т. Д. следва да се отчете обстоятелството, че той е правоприемник на Г. Р. и се намира в еднакво правно положение с нея, като и двамата са обвързани по еднакъв начин от силата на пресъдено нещо на отказа от първия иск. Обстоятелството, че по второто дело е привлечена като ответник и съпругата на ответника по първия иск К. С., която не е участвала в първото дело, не води до извод за различие на страните по двете дела. К. С. е била задължителен другар на своя съпруг по първото дело, тъй като спорът е имал за предмет собствеността върху недвижим имот, придобит по време на техния брак чрез възмездна сделка. Затова тя е обвързана от послдиците на отказа от иск по същия начин, по който би била обвързана и ако беше конституирана като страна в производството. И на последно място – и в двата случая искът е за собственост на една и съща вещ, а избраната от ищеца форма на защита – установителен или осъдителен иск, не е решаваща при преценката дали делата са идентични. Като се е произнесъл по един недопустим иск, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено и производството по делото – прекратено. По тази причина е безпредметно да се обсъждат останалите оплаквания в жалбата за неправилност на решението на въззивния съд. С оглед изхода на делото, на жалбоподателите следва да бъдат заплатени направените по делото разноски, включително и разноските за предходните инстанции, както следва: за първата инстанция – 180 лв. и за ВКС – 5562,93 лв. или общо 5742,93 лв. Няма данни за сторени от разноски за въззивното производство и за първото касационно производство. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение №1316 от 11.11.11г. по гр.д.№1291/11г. на Варненския окръжен съд и прекратява производството по предявения иск на Т. Б. Д. срещу С. И. С. и К. М. С. за собственост на апартамент №1 с площ от 124,09кв.м., състоящ се от входно антре, две спални, столова, кухня, баня, тоалетна, изолационно антре и балкон, със застроена площ от 97, 34 кв.м., ведно с преустроен хол и килер в магазин с килер, със застроена площ от 25,75 кв.м., при общи граници на двата имота: [улица], Ж. „Р.”, двор, стълбищна площадка и пасаж, ведно с изба от 14 кв.м., разположена под апартамент №1 и граници: изба №9, изба №3, Ж. „Р.”, двор, и 13,64363% ид.части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, находящо се в [населено място], [улица], кв.443 по плана на І-ви микрорайон [населено място]. ОСЪЖДА Т. Б. Д. от [населено място], [улица] да заплати на С. И. С. и К. М. С. от [населено място], [улица] разноските по делото в размер на 5742,93 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: