2 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 449/2010 год. Р Е Ш Е Н И Е № 491 гр.София, 28 февруари 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на осми октомври две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 449/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред него по протест от съответния прокурор и жалба от името на гражданския ищец срещу потвърждаването от Софийския апелативен съд на оправдателната присъда на Градския съд спрямо И. Д. М. и П. Б. В.. Първоинстанционната присъда е от 2 ноември 2009 год. по нохд № 3096/2007 год. и е по обвиненията спрямо двамата подсъдими, съответно за безстопанственост по чл.219, ал.1 и за длъжностно присвояване по чл.202, ал.2, т.1 НК. Безстопанствеността на подсъдимата М. се е изразила според обвинението в неположените достатъчно грижи по контрола при продажбата на продукти на [фирма], от което последвала значителна щета за дружеството в размер на 7 012 лева (по две фактури в полза на двама купувачи-еднолични търговци в периода 17/18 септември 2002 год.). Длъжностното присвояване според обвинението е също продължавано по смисъла на чл.26 НК, но в по-широкия период 13 август-14 октомври с.г. и се отнася към още няколко продажби и на още купувачи в общ размер 15 728 лева (пари, получени от подсъдимия В. от едноличните търговци, но невнесени в банката, обслужваща „С. М.”). С присъдата са отхвърлени не само обвинението, но и гражданският иск от търговското дружество срещу двамата подсъдими, солидарно за 15 728 лева имуществени щети. Второинстанционното(въззивно) решение – 226 от 29 юни 2010 год. по внохд № 257/2010 год., е постановено също по протест и жалба, и от същите страни, оспорващи сега и него по касационен ред. Протестът и жалбата пред ВКС са поддържани и в съдебното заседание пред него, а прокурорът в тази инстанция се солидаризира с тях, макар и по други съображения. ВКС намери протеста за неоснователен. Това е така преди всичко поради функционалната връзка между двете обвинения: безстопанствеността на подсъдимата М. се е проявила в дадената възможност за присвояване от подсъдимия В. и доколкото такова е извършено от него (друг е въпросът доколко такава безстопанственост е правилно квалифицирана по ал.1 вместо по ал.2 на чл.219 НК, която специално предвижда недостатъчния контрол като форма на изпълнителното деяние). Подсъдимият обаче е оправдан изцяло, включително по двете фактури, във връзка с които е била ограничена отговорността на подсъдимата. При това положение не е било възможно да бъде оспорвано само оправдаването на М., а по отношение оправдаването на В. да е изразено на практика съгласие, както е станало досега по делото: и въззивният, и касационният протести са насочени единствено срещу подсъдимата. За разлика от прокурора гражданският ищец до сега винаги е изразявал недоволството си от оправдаването и на двамата подсъдими (доколкото отхвърлянето на иска е било последица от него), но тази процесуална позиция също не е достатъчна за уважаването на жалбите от негово име. Не става дума, разбира се, за отношение на ВКС към спорния въпрос възможно ли е гражданският ищец да обжалва оправдателната присъда (за него вж. повече в р.201/07-І, Б.. 10/07, с.6), по който въпрос тук се приема, че жалбата в случая е процесуално допустима, тъй като оправдаването на М. В. не е несъвместимо с потърсената от тях гражданска отговорност. Уважаването обаче на гражданския иск е изисквало доказване поне на обстоятелствата, че подсъдимият е получил суми от купувачите на продукти от „С. М.” и че не ги отчел в дружеството. Едва тогава, независимо например дали са присвоени (от гледна точка на чл.202 НК), би могло да се обсъжда и дали с инкриминираното поведение не е бил осъществен някакъв граждански (отчетнически) деликт, за който да се носи отговорност по силата на общото основание по чл.45 ЗЗД (за подобни хипотези вж. и П. 9/1961-Пл., раздел І от мотивите). Както обаче са приели и съдилищата в предходните инстанции, такава доказателствена задача не е могла да бъде изпълнена нито от обвинението, нито от гражданския ищец. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС-І н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 226 от 29 юни 2010 год. на Софийския апелативен съд по внохд № 3096/2007 год. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ