Р Е Ш Е Н И Е № 433 С о ф и я, 22 октомври 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 04 о к т о м в р и 2010 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Ивета Анадолска Николай Дърмонски при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 370/2010 година. Делото е инициирано с касационна жалба от защитника на подсъдимия Д. В. К. от П. и има за предмет решение № 98 от 12.05.2010 г. по ВНОХД № 147/2010 г., постановено от Пловдивския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в касационното производство от процесуалния представител на подсъдимия адв.М.К. от АК-Пазарджик. Частният обвинител и граждански ищец Н. К. чрез повереника си адв.П.Костов от АК-Пловдив моли жалбата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 20 от 08.02.2010 г., постановена по НОХД № 38/2010 г. на Окръжен съд-Пловдив подсъдимият Д. В. К. от П. е признат за виновен в това на 04.10.2009 г. в по пътя Пловдив-Пазарджик, при управляване на МПС – лек автомобил “Х. Лантра” с рег.№ РА-32-23-ЛХ е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на И. П. К. от Пловдив и на основание чл.343, ал.1, б.”в” вр. чл.342, ал.1 от НК при условията на чл.55, ал.1, т.2, б.”б вр.чл.58а от НК му е наложено наказание пробация с ангажиране на пробационните мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и, 2 и 6 от НК за срок от 3 години, последното в размер на 320 часа годишно, както и е лишен от право да управлява МПС за срок от 3 години, считан от влизане на присъдата в законна сила, като е признат за невинен и е оправдан да е допуснал и нарушение на чл.20, ал.1 и 2 от ЗДвП. Уважен е предявеният от пострадалата Н.К. граждански иск за сумата от 80 000 лв, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането й - 04.10.2009 г. до окончателното й изплащане, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 120 000 лв е отхвърлен като неоснователен. Уважен е и иска й за сумата от 2200 лв, представляваща обезщетение за причинени й имуществени вреди от престъплението като разноски по погребението на сина й, ведно със законната лихва от датата на увреждането й. Присъдата е била обжалвана от защитника адв.Комсийски с оплаквания за необоснованост, непълнота на доказателствата, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното на подзащитния му кумулативно наказание, както и завишеност на присъденото в гражданско-осъдителната й част обезщетение с искане за отмяната й и постановяване на нова за пълното му оправдаване, алтернативно за връщане делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, със съответните последици и за предявените граждански искове. С въззивното решение обжалваната присъда е потвърдена изцяло. В касационната жалба защитникът поддържа наново оплакванията си за необоснованост, непълнота на доказателствата, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон, явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и неоснователност на присъдената на ищцата сума за репариране на неимуществените й вреди, сочени като касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК, като се прави искане за отмяна на обжалваното решение, без да се предлага бъдещо развитие на процеса. В съдебните прения искането към касационната инстанция се формулира по подразбиране “след отмяната на присъдата … и на решението на въззивната инстанция” да бъде постановено решение за оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение, алтернативно – за намаляване размера и на двете кумулативно наложени му наказания. Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Всички възражения на защитника, визиращи вече касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК, са правени и пред въззивния съд, който на свой ред им е дал подробен и убедителен отговор. В процедурата на съкратено съдебно следствие по глава 27 от НПК, при условията на чл.371, т.2 от НПК подс.К. е признал фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие за тях да не се събират доказателства, с което е постигнал привилегията при постановяване на осъдителна присъда наказанието му да се определи при условията на чл.58а от НК (в редакцията, действала към момента на постановяване на съдебния акт в ДВ, бр.27/2009 г.). Безспорно е, че признанието на фактите от подсъдимия е допустимо само при констатация от страна на съда, че те се подкрепят в достатъчна степен от надлежно събраните и проверени на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства. При обосноваване на осъдителната си присъда той е длъжен да приеме за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позове на признанието на подсъдимия и на доказателствата, с които прокурорът достатъчно убедително е обезпечил извличането на правно релевантните факти, на които е изградил обвинението. Това още означава, че признанието на подсъдимия не може да обхваща само част от изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти или само част от деянията, както и че и първоинстанционният, и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. Друг е въпросът, когато наведените от прокурора факти са недостатъчни да подкрепят правната му оценка относно наличието на всички съставомерни признаци на инкриминираното деяние и неговото авторство, особено когато са изчерпани възможностите на съда да дири други доказателства за разкриване на обективната истина. Когато обаче те изпълват с нужното съдържание всички елементи от състава на предявеното или на друго, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, съдът е длъжен да постанови осъдителна присъда, със съответния “бонус” за подсъдимия заради постигнатото облекчение в развитието на процеса в съдебната му фаза. Затова за въззивния съд е недопустимо да събира доказателства и да приема друга фактическа обстановка, различна от възприетата от първоинстанционния съд, т.е. недопустими са доказателствени искания и възражения пред въззивната инстанция, с които се цели съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и де факто отричане на направеното от подсъдимия признание на фактите и даденото съгласие за тях да не се събират доказателства. В основата на това становище е разбирането, залегнало в многократно цитираното от защитата Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д.№ 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, че всъщност при тази диференцирана процедура не се провежда “същинско” съдебно следствие, а се приемат и ползват доказателствата от досъдебното производство, дори и при незначителни противоречия в доказателствените материали или установени несъответствия в определена категория доказателствени средства, щом като наличните други доказателствени източници са достатъчни за категоричното и безусловно обосноваване на направеното от подсъдимия признание на фактите по чл.102 от НПК, върху които се гради обвинението (вж т.4, 6 и 8 от ТР). Допустими са доказателства, искани от страните във връзка с установяване на обстоятелства относно акцесорния за наказателния процес граждански иск или относими към тежестта на санкцията, която, макар и смекчена, следва да понесе извършителят. Това уточнение се налага с оглед просторните, в голямата си част теоретични, възражения на защитата на касатора за характера и особеностите на тази диференцирана процедура, разрешени вече с посоченото тълкувателно решение, което обаче се ползва избирателно, без да може да обслужи ефективно поддържаната от тях теза във връзка с наведените касационни основания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и от двете съдебни инстанции по фактите, довело, според тях, и до неправилно приложение на материалния закон. Въз основа на признатите от подсъдимия факти по обвинителния акт са изведени от прокурора допуснатите от жалбоподателя като водач на МПС нарушения на правилата за движение и са вложени в бланкетната норма на престъплението по чл.343, ал.1 от НК, като според съдилищата тези на чл.25, ал.1 от ЗДвП и чл.77, ал.1 от ППЗДвП са водещите за настъпване на ПТП, а оттам – пряката им причинна връзка с него и с вредоносния резултат. Тези факти и изводи не се коментират от защитата, а индиректно се атакуват с доводи, че поради липсата на контакт (удар) между двете МПС – на подсъдимия и на пострадалия К., то единствената причина за ПТП “най-вероятно” е техническата неизправност на “БМВ”-то, която се дефектира като “неизправни задни амортисьори”. Ако подсъдимият и защитата му са имали становището, че именно последното е причината за ПТП, то неоправдано е поискано от тях провеждане на процедурата по глава 27 от НПК. От друга страна, при подкрепата на фактическите положения, възприети от първоинстанционния съд, с оглед на събраните по делото доказателства недопустимо е било за въззивния съд да допусне повторна А. или допълнителна задача на назначената такава за установяване на факт, който е вън от предмета на доказване по делото, така, както е очертан с повдигнатото на подсъдимия обвинение с внесения обвинителен акт срещу него. Всички факти са извлечени от допустими и годни доказателства и доказателствени средства и няма допуснато процесуално нарушение на досъдебното производство, дори и заради късното привличане на К. като обвиняем и повдигане на обвинението срещу него. Това е станало съобразно изискванията на НПК, като и при разпита му като обвиняем с участието на защитника му, така и при предявяване на материалите от разследването не е направено нито някакво възражение, нито доказателствени искания за преразпит на някой свидетел или поставяне на допълнителна задача на А.. Така събраните на досъдебното производство доказателствени материали в необходимата степен са обезпечили доказаността на фактите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт и с тяхното признание подсъдимият не е имал основание да иска събиране на нови доказателства за други факти, още повече, противни им, или за нова проверка на вече признатите, за които се е съгласил да не се събират доказателства. Поради това отказът на въззивния съд на доказателственото му искане е законосъобразен и с него не е ограничено правото му на защита, още по-малко за такова може да се говори на досъдебното производство при разпита на свидетели пред съдия или влагането на заключения на А., по които експертите били “работели по предположения”, а не на базата на конкретни измервания, констатации в огледния протокол, което било особено съществено при липса на контакт между автомобилите на подсъдимия и на пострадалия К.. Като последица от това защитата съзира непълнота на доказателствата, което пък не е касационно основание и напълно неоснователно и незаконосъобразно, при поисканата и проведена процедура на съкратено съдебно следствие на основание чл.371, т.2 от НПК. Поради това ВКС приема, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. От материалноправна гледна точка (т.е. по правото) не се коментира от защитата признатият от подсъдимия факт, че е навлязъл в лентата за движение на автомобила на пострадалия К. “БМВ-318” и следващия го “Ф. голф” на св.Телийски, когато те са били в опасна близост, застанал е напреко на лентата почти до осевата линия и там е спрял, дълбоко в опасната за спиране зона и за двата автомобила, вследствие на което и реакцията на К. е последвала рязка промяна в посоката на движение на управлявания от него автомобил, постигнато успешно заобикаляне на автомобила “Х. Лантра” на подс.Карпузов, но последвано от загуба на управлението и удар в крайпътно дърво вдясно по посока на движението на “БМВ”-то, при което са причинени несъвместими с живота травми по тялото на К., от които той починал на мястото на ПТП. Вън от квалификацията на деянието е увредата на автомобила на св.Телийски, за когото и пасажерите му не са настъпили други съставомерни последици. Тези обстоятелства, на база и констатациите при огледа на местопроизшествието, са анализирани в заключенията на тройната А. и въз основа на нейните изводи, също залегнали като конкретни факти в обстоятелствената част на обвинението, прокурорът е отграничил вината на подсъдимия и допуснатите от него нарушения на правилата за движение в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и причинения съставомерен вредоносен резултат и с внасянето на обвинителния акт претендира осъждането му. Поради тези си нарушения подсъдимият е попречил на автомобила на пострадалия и следващите го да преминат безаварийно покрай собствения му автомобил, като неправилно е навлезнал и застанал в лентата им за движение и е създал реална опасност от настъпване на ПТП, реализирано и заради допуснатите и от К., и от св.Телийски самостоятелни нарушения на правилата за движение при избиране на скоростта на движение на управляваните от тях МПС. Техническото състояние на “БМВ”-то на К., дори и да е имало някакво отношение към настъпването на ПТП, не е от съществено значение и не влияе на факта на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение, които са първопричината да се стигне до ПТП. Това е видно и от факта, че до ПТП, дори и да се е движил с висока скорост или да е бил нестабилен на пътя, автомобилът на пострадалия не само безаварийно е следвал пътя, но и е водил колоната автомобили в посоката си на движение. Друг е въпросът, че прокурорът, а и съдът не са приели и коментирали друг момент от поведението на подс.К. като водач на МПС - че при извършване на маневрата е разговарял с приятел по мобилния си телефона, за което е имало данни в свидетелските показания и в представената от защитата справка от мобилния оператор (вж л.42 от НОХД № 38/2010 г. на ПОС) и не е обърнал необходимото внимание към приближаващата се с висока скорост колона автомобили и е предприел маневрата за навлизане в лентата им за движение в опасна за тях близост, с последващо спиране в тази лента, т.е. това е една от причините да допусне горепосочените нарушения на правилата за движение. Като особено съществено обстоятелство за липсата на вина у подсъдимия защитата вижда в липсата на пряк контакт (удар) между автомобилите на подсъдимия и на пострадалия К.. Законодателят в чл.25, ал.1 от ЗДвП е записал задължението на водача на МПС не да не предизвиква ПТП при извършване на намислена маневра, а дори “да не създава опасност за участниците в движението …….. и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение”. Факт е, че колата му е неправилно разположена на пътната лента преди удара, че е била създадена внезапна опасност за движението на колоната автомобили и въпреки реакцията на водачите на двата движещи се отпред автомобила се е стигнало до ПТП. Всъщност, отказвайки да дава обяснения като обвиняем, подс.К. сам си е отнел възможността да се даде друго обяснение на случилото се или да намали тежестта на допуснатите от него нарушения на правилата за движение. Неизпълнението на задълженията му по чл.25, ал.1 от ЗДвП и чл.77, ал.1 от ППЗДвП обаче са факти, които са в пряка причинна връзка с предизвиканото ПТП и причинената на К. смърт, при форма на вина – непредпазливост – небрежност. В рамките на тези факти правилно е приложен материалният закон и не е налице касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК. Сериозно внимание въззивният съд е отделил и на оплакването за явна несправедливост на кумулативната санкция, наложена на жалбоподателя. Касираното оплакване в тази насока е твърде лаконично, извеждащо се от тезата, че обвинението е недоказано и затова налагането на отделните видове наказания в максималния им размер е само по-себе си несправедливо. За разлика от този подход, апелативният съд се е занимал с всяка отделна мярка за възпитателно въздействие от наказанието пробация, наложено на подс.К. при условията на чл.55 от НК, а така също и относно справедливостта на санкцията по чл.343г от НК – лишаването му от правоуправление. Липсата на конкретни доводи пред касационната инстанция позволява обща проверка на съображенията на въззивния съд за несправедливостта на наложеното наказание. Такава ВКС не констатира. Извън съдебното минало на жалбоподателя (като за последното осъждане неоснователно се възразява да е реабилитиран, но пък е пряко свързано с поведението му като водач на МПС – за управление на товарен автомобил с ремарке след употреба на алкохол с концентрация 2,74 промила), извън множеството му други административни наказания като водач на МПС, допуснатите по конкретното дело са твърде сериозни и по случайност не са довели до много по-тежък вредоносен резултат за св.Телийски и пасажерите в колата му. Съдът е изходил при определяне на размера на наказанието пробация и от изтърпяната до края на 2008 г. такава за предишното престъпление по транспорта, както и двукратното му лишаване от правоуправление за 15 и 18 месеца заради управляване на МПС след употреба на алкохол. Това охарактеризира жалбоподателя като твърде компромисен към задълженията му на водач на МПС, поради което извеждането му от движението за един по-продължителен период от време е оправдано, като трудовата му ориентация очевидно следва да се промени. Няма основание за смекчаване на наказанието му и не е налице и касационно основание по чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК. Неоснователно е и оплакването за завишеност на присъденото на пострадалата Н.К. обезщетение за причинените й неимуществени вреди. За изясняване обстоятелствата около предявения граждански иск законосъобразно е допуснат и разпитан свидетел. Установени са близките отношения между И. К. и майка му, грижила се за отглеждането и възпитанието му след развода, опитала се и с труд в чужбина да подобри своя и неговия живот. Като единствено нейно дете очевидно е към него да са били насочени и надеждите й за достойна старост. Внезапната му смърт няма как да не е довела до неимоверни болки и страдания и репарирането им, при спазването на изискването за справедливост в чл.52 ог ЗЗД, дори и след отчитане на основание чл.51, ал.2 от с.з. на немалката степен на съпричиняване от него на вредоносния резултат, обосновава присъждането на ищцата К. на една по-значителна сума, която правилно съдът е определил на 80 000 лв, с което въззивният съд се е съгласил. В касационната жалба няма наведени никакви конкретни доводи от жалбоподателя към най-общото му оплакване за завишеност на така определеното обезщетение за неимуществените й вреди, а ВКС и не намира да са налице подкрепящи това оплакване обстоятелства, поради което няма никакво основание за намаляване на присъдената на ищцата сума. Относно иска й за възстановяване на разходите за погребението на сина й същият е доказан от представените писмени доказателства и не се оспорва от жалбоподателя. Жалбата и в тази насока е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. ВКС намира, с оглед неоснователността на касационната жалба във всичките й части, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила без каквито и да е корекции. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 12.05.2010 г. по ВНОХД № 147/2010 г., постановено от Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: