Р Е Ш Е Н И Е

№ 79

гр.София, 25.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА

с участието на секретаря Ванюша Стоилова, като изслуша докладваното от съдията Любка Андонова гражданско дело № 3151 по описа за 2019 г и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.290 ГПК.

Касаторът ЧСИ А. С. А. от [населено място] е обжалвал решение № 625 от 14.05.2019 г, постановено по в.гр.дело № 619/2019 г на Пловдивски окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение № 4542/21.12.2018 г, по гр.дело № 16859/17 г на РС-Пловдив като е уважен предявеният от М. П. Г. срещу ЧСИ А. С. А. иск с правно основание чл. 441 ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 8825,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при изпълнение на дейността ответника като ЧСИ, изразяващи се в непредаване на посочената сума на взискателя по изпълнително дело № 360/2012г, ведно със законната лихва от 31.10.2012г. – деня на увреждането, до окончателното плащане.В частта, с която е уважен искът по чл. 441 ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата 8825, 20 лв не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

С определение № 59 от 6.2.2020 г, постановено по гр.дело № 3151/2019 г на ВКС, Четвърто ГО е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 619/2019 г на Пловдивски окръжен съд, ГК в частта относно присъдената лихва и разноските по делото.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправния въпрос : за началния момент на дължимата лихва при непозволено увреждане, с оглед приетото с ППВС № 2/81 г разрешение, относно давността при вземанията за непозволено увреждане.

За да се произнесе по основателността на касационната жалба Върховният касационен съд, Четвърто ГО взе предвид следното :

С въззивното решение е прието за установено, че по образуваното при ЧСИ А. А., с район на действие Пловдивски окръжен съд изпълнително дело № .. г със страни : взискател М. П. Г. и длъжник Застрахователно дружество „Булстрад Виена Иншурънс“ АД, последният е превел на 31.10.2012 г сумата 230 915, 85 лв по специалната сметка на ЧСИ за погасяване на задължението по изпълнителен лист от 28.9.2012 г.Ответникът превел на взискателката сумата 222 090, 65 лв, а дължимия остатък от 8825, 20 лв по негови твърдения бил преведен на пълномощника й адв.К. в „Про Кредит Банк /България“ ЕАД.От събраните по делото доказателства обаче е установено, че адв.К. не е имала пълномощно за получаване на суми, а само за образуване на изпълнително дело и никога не е била титуляр на сметка в посочената банка.Титуляр на сметката, по която ЧСИ А. е превел сумата е лицето В. Ш., което не е имало каквито и да било отношения с взискателката, както и лицето М. М., което пък е изтеглило сумата от сметката на Ш..При горните фактически данни въззивният съд е обосновал извода, че сумата 8825,20 лева не е преведена на пълномощник, с надлежно изрично пълномощно съгласно чл. 34, ал. 3 ГПК.Налице са елементите от фактическия състав на специалната деликтна отговорност на съдебния изпълнител по чл. 441 от ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. с чл. 45 ЗЗД, поради което е ангажирана отговорността му до претендирания размер.Във връзка с въведеното правопогасяващо възражение за законната лихва, въззивният съд е приел, че ищцата е узнала за факта на увреждането в края на 2016г, когато синът й бил призован и разпитан като свидетел по сл. дело 44/2015г.Към датата на предявяване на настоящия иск - 23.10.2017г. не е изтекла тригодишна погасителна давност относно вземането за законна лихва, поради което главното вземане е присъдено със законната лихва от 31.10.2012г. /деня, в който сумата е следвало да постъпи по сметка на взискателя / до окончателното изплащане.

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната част.Подържа се, че същото е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила.Вземането за лихви е погасено за периода от 31.10.2012г. до 23.10.2014г, с изтичане на тригодишна давност и в този смисъл направеното възражение от страна на ответника не е съобразено от съда в противоречие с материалния закон.

Ответницата по касация М. П. Г. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото.Счита, че касационната жалба е неоснователна, а въззивното решение е правилно в обжалваната част, поради което следва да бъда потвърдено.Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение,сторени за настоящата инстанция.

Третото лице-помагач на страната на ответника ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД не взема становище по касационната жалба и не изпраща представител в открито съдебно заседание.

По въпроса по който е допуснато касационно обжалване, ВКС намира следното :

Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД вземанията, произтичащи от непозволено увреждане се погасяват с изтичането на петгодишен срок.Вземанията за лихва от непозволено увреждане се погасяват с изтичането на тригодишен срок-чл.111 б.“в“ ЗЗД.В съответствие с приетото с ППВС № 2/81 г разрешение, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен- от деня на неговото откриване-чл.114 ал.3 ЗЗД.

Въззивното решение е постановено в противоречие с посочената задължителна практика.

В разглеждания случай, още с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за погасяване по давност на част от вземането за лихва.Главното задължение е станало изискуемо от 31.12.2012 г-датата на която е следвало от специалната сметка на ЧСИ по сметка на взискателката да бъде преведена цялата дължима сума.На тази дата ищцата е получила с 8825, 20 лв по-малко, което представлява имуществена вреда, за която ответникът носи отговорност по смисъла на по чл. 441 ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. с чл. 45 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.111 б.“в“ ГПК вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност. В съответствие с приетото с ППВС № 2/81 г разрешение вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава.В случая вземането е станало изискуемо на 31.10.2012 г, а искът е предявен на 23.10.2017 г.Ищцата има право на лихва за забава за последните три години до предявяване на иска-т.е от до 23.10.2014 г. Вземането за лихва за периода 31.12.2012 г-23.10.2014 г е погасено по давност.

В противоречие с материалния закон е приетото от въззивния съд разрешение, съгласно което искът за лихва върху вземането за непозволено увреждане не е погасено по давност, тъй като ищцата е установила през 2016 г, при разпит на сина й в досъдебното производство срещу ЧСИ А., че е получила сума по-малка от дължимата й-т.е. подържа, че делинквента е открит в този момент и лихва се дължи от момента на откриването му.Както бе прието с отговора на поставения материалноправен въпрос задълженията, възникнали от деликт, са изискуеми от момента на настъпване на вредите, т.е. от този момент за тях тече погасителна давност.В случай като настоящия увреденият не може да се позове на обстоятелството, че деецът не му е известен или не е открит.Задължение на ищцата по делото е било да проследи дали в хода на изпълнителното производство по сметката на взискателя е преведена цялата дължима от застрахователното дружество сума.Още повече в това производство Г. е била представлявана от адвокат, за когото също е съществувало надлежното задължение да охрани материалния интерес на взискателя до пълното му удовлетворяване.Обстоятелството, че едва през 2016 г ищцата е разбрала, че „има разминаване в сумите“-както подържа в исковата молба, не променя момента на изискуемостта на дълга. Аргумент в тази насока е и приетото с ТР № 5/2005 г. ОСГТК на ВКС, съгласно което дори и деянието да съставлява престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта относно присъдената лихва за периода 31.12.2012 г-23.10.2014 г и в тази част искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Относно разноските по делото.

За трите инстанции ищцата е сторила разноски в общ размер на 6253, 50 лв, а ответникът–в размер на 2275 лв.

С оглед изхода на спора пред съдилищата, на основание чл.78 ал.1 ГПК на Г. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 5416, 84 лв, съобразно уважената част на исковете, а на ответника сумата 304, 37 лв-на основание чл.78 ал.3 ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете.

Воден от гореизложените мотиви Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивното решение № 625 от 14.05.2019 г постановено по в.гр.дело № 619/2019 г на Пловдивски окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение № 4542/21.12.2018 г, по гр.дело № 16859/17 г на РС-Пловдив, в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата за периода 31.12.2012 г-23.10.2014 г, както и в частта, относно сторените от страните по делото разноски и вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ иска предявен от М. П. Г. срещу ЧСИ А. С. А. за присъждане на законна лихва за периода 31.12.2012 г-23.10.2014 г върху главницата от 8825 лв, като неоснователен.

ОСЪЖДА М. П. Г. да заплати на А. С. А. на основание чл.78 ал.3 ГПК разноски за трите инстанции в размер на 304, 37 лв-съобразно отхвърлената част от исковете.

ОСЪЖДА ЧСИ А. С. А. да заплати на М. П. Г. на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски, сторени в производството пред съдилищата в размер на 5416, 84 лв-съобразно уважената част от исковете.

Решението е постановено при участието на третото лице-помагач на страната на ответника ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :1.