6 Р Е Ш Е Н И Е № 170 гр. София, 04 юли 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. ЦЕКОВА в присъствието на прокурора Р. Карагогов изслуша докладваното от съдия Чочева касационно наказателно дело № 1022 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения М. Й. Й. за възобновяване на ВНОХД № 2697/2010 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 358/17.12.2010 г., с което е била потвърдена присъда № 13/15.01.2010 г. по НОХД № 2526/2009 г. на районен съд – Пловдив. С тази присъда подсъдимият М. Й. Й. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 346 ал. 5, вр. ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2, пр. 1 и т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195 ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. чл. 20 ал. 2 от НК за това, че на 04.10.2008 г., в с. Главатар, обл. Пловдив, в съучастие като съизвършител с подсъдимия Г. М. М., противозаконно отнел чуждо превозно средство – л. а. м. „Опел – Т.” с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на П. Д. А., без негово съгласие с намерение да го ползва, като за отнемането е използвана сила и заплашване и в с. Борец е последвала повреда на МПС в размер на 684 лв., деянието е извършено в пияно състояние и за отнемането е използвано техническо средство – ключ, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за срок от 4 години, както и лишаване от правоуправление за 3 години и конфискация на три леки автомобили, негова собственост. Двамата подсъдими са били осъдени да заплатят на гражданския ищец П. А. обезщетение за имуществени вреди в размер на 684 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, както и в тяхна тежест е било присъдено заплащане на разноските по делото. В искането се изтъкват доводи съотносими към основанията за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, че авторството на деянието, за което на М. Й. е било повдигнато обвинение, е останало недоказано, а фактическата обстановка по обвинителния акт е била опровергана, поради което и е следвало да бъде оправдан, а не осъден. Той не се е качвал в автомобила и не го е управлявал, както и не е упражнявал сила и заплашване спрямо св. П. А.. В тази връзка показанията на последния не са били оценени в пълнота, както и липсвал анализ на дадените от св. М.. Правото на защита на подсъдимия се отчита за нарушено и поради драстичното несъответствие между фактите, изложени в обвинителния акт и тези по присъдата, безкритично потвърдена от въззивния съд, който и не е отговорил на направени от защита възражения относно съставомерността на деянието. Излагат се и доводи за явна несправедливост на наказанията поради несъобразяване на ниската степен на обществена опасност на деянието, частични признания, чисто съдебно минало, семейно положение и добри характеристични данни, които са обуславяли прилагане на чл. 55 от НК. В с. з. пред ВКС, подсъдимият, неговия защитник, както и гражданският ищец, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване се вмества в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето същество възраженията, касаещи оценката на гласните доказателства, описани по-горе, се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта на пороци относно начина на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по същество за правилното установяване на фактите, те са изцяло неоснователни. Прегледът на процесуалната работа, извършена от двете съдебни инстанции и техните мотиви демонстрира, че проблемните въпроси относно авторството на деянието (касаещо осъдения М. Й.) и като цяло фактическата обстановка, при която то е било извършено, са били ясно, подробно и систематично обсъдени и разрешени. Действително, налице е различие между фактите, изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт и приетите от съдилищата, но те са свързани само с това, дали той е управлявал автомобила и е причинил повредите по него. В обвинителния акт е сочено, че след отнемане на ключа той и другия подсъдим са се качили в превозното средство, като Й. го е привел в движение и го е управлявал както до с. Калояново, така и до с. Борец, където са реализирани повредите по него. За разлика от това в съдебното производство е било установено, че подсъдимият Й. само е предал ключа на св. М., а той от своя страна на св. П. М., който го е управлявал до с. Калояново, а след завръщането отново М. е връчил ключа на подсъдимия Г. М.. Последният е и управлявал МПС до с. Калояново, където го е ударил на няколко места и е причинил повредите по него. Очевидно е при това положение, че подсъдимият Й. се е защитавал по по-голям обем от инкриминиращи факти, като при съдебното следствие са установени по-малко такива, отчетено в мотивите, поради което и защитата му няма основание да се счита за съществено ограничена. В такъв смисъл са и отговорите на въззивния съд по поставените от защитата възражения. По отношение на останалите съставомерни факти, а именно агресията спрямо св. П. А. в заведението, където подсъдимият Й. е отнел ключа за автомобила му, като за неговото запазване е използвал както сила, така и заплашване с побой, осъществено заедно с подсъдимия Г. М., последващо „разиграване” на ключа на търг, предаването му на св. М., който го е предоставил на горепосочените лица, за да го управляват, завършило с причиняване на повредите по него, за които действия той е имал ясна представа, доказателствената съвкупност е била подробно анализирана. Това важи както за показанията на св. М., така и тези на св. П. А.. В мотивите се съдържат ясни съображения в кои части и за какви обстоятелства техните показания се кредитират, а в друга се отхвърлят, което кореспондира на действителното им съдържание , а затова и не може да се сподели твърдението за тяхното непълно или превратно тълкуване. Освен това, показанията на посочените двама свидетели съвсем не са били единствените, въз основа на които са били изведени фактите по делото, имащи значение за предявената правна квалификация. На основата на приетите фактически положения, които в пълнота покриват обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 346 ал. 5, вр. ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 2, пр. 1 и т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195 ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, материалният закон е бил приложен правилно с осъждането на М. Й. за извършването му в съучастие с подсъдимия Г. М.. Обстоятелството, че в крайна сметка се е оказало, че не той е управлявал автомобила, нито е причинил повредите по него, не е основание за оправдаване, тъй като Й. е взел участие в отнемане на ключа, използван за привеждането му в движение, реализирайки и двете форми на принуда заедно с другия подсъдим Г. М.. Освен това, пак той е предоставил ключа на св. М., за да бъде приведен в движение чуждия автомобил и ползван по усмотрение от св. П. М. и подсъдимия Г. М., като последният и го е повредил, като за всички изброени действия той е имал представа и е изразявал съгласие за извършването им. Всъщност, по всички тези въпроси мотивите както на първата, така и на въззивната инстанция, са пределно изчерпателни, поради което и ВКС ги споделя и не намира за необходимо да ги преповтаря. Неоснователни са възраженията за явна несправедливост на наложените наказания. Лишаването от свобода (отложено по чл. 66 от НК за срок от 4 години), определящо и за лишаването от правоуправление, което не може да бъде по-малко по размер, е било отмерено на 3 години съобразно минимума на санкцията по чл. 346 ал. 5 от НК, а прилагането на кумулативното наказание конфискация не по-малко от ½ от имуществото на дееца е било задължително. Правилно индивидуализацията е била извършена при ползване на процесуална техника по чл. 54 от НК, а не тази по чл. 55 от НК, за която не са били налице необходимите предпоставки. Индивидуалната тежест на конкретно извършеното деяние, подчертана от неговата специфика, обхващаща двете форми на принуда по чл. 346 ал. 5 от НК, както и три квалифициращи признака по чл. 346 ал. 2, т. 1, 2 и 3 от НК, което определя и по-високата му степен на обществена опасност, заедно със значителния принос на този подсъдим за възникване на инцидента в заведението и развитието му, е била добре съпоставена с наличните по делото смекчаващи обстоятелства. ВКС констатира, че в последната категория не са включени данните за семейното положение на осъдения – фактическо съжителство, от което има родени две деца, но те разгледани самостоятелно и в комплекс с останалите за чистото му съдебно минало, относително млада възраст и ниска стойност на повредите, не оправдават прилагането на чл. 55 от НК. В потвърдения размер наказанието лишаване от свобода с прилагане на чл. 66 от НК и лишаване от право да управлява МПС, както и задължителна конфискация, проведена в законоустановените параметри и при подробна индивидуализация на отнетото имущество, съответства на извършеното и се явява достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. По изложените съображения ВКС намира, че не са налице сочените основания за възобновяване и направеното по този повод искане следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. Й. Й. за възобновяване на ВНОХД № 2697/2010 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 358/17.12.2010 г., с което е била потвърдена присъда № 13/15.01.2010 г. по НОХД № 2526/2009 г. на районен съд – П.. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.