Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е

№ 21

гр. София, 16.03.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА


при участието на секретаря Славия Тодорова
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. дело № 2061/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. Я. срещу въззивно решение № 260506 от 09.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2183/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Н. В. Я. е подала и частна жалба вх. № 268029 от 08.03.2021 г. срещу определение № 260420 от 16.02.2021 г. по в. гр. д. № 2183/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение подадената от нея молба по чл. 248 ГПК за изменение на посоченото въззивно решение в частта му за разноските. По жалбата е образувано ч. гр. д. № 2060/2021г., което на основание чл. 213 ГПК е присъединено към настоящото дело.
Ответникът по касационната жалба Г. Й. Ш. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за нейната неоснователност, а по частната жалба не е взел становище.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3419 от 22.08.2019 г. по гр. д. № 6461/2018 г. на Пловдивския районен съд, поправено с решение № 2907 от 11.08.2020 г. по същото дело, с което по предявения от Г. Й. Ш. против Н. В. Я. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че правото на ползване на ответницата върху дворно място, съставляващо УПИ ***, ***, кв. 5 по плана на [населено място], П. област, не съществува, поради погасяването му по давност.
По делото е установено, че с договор за дарение, обективиран в нот.акт № 129/1997 г., ответницата Н. В. Я. и съпругът ѝ И. А. Я. (същият е починал преди завеждане на делото) са прехвърлили на децата си А. И. Я. и Е. И. Я. правото на собственост върху процесния урегулиран имот, ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда, като са си запазили пожизнено правото на ползване. С постановление за възлагане на недвижим имот от 03.08.2009 г. на ЧСИ на ищеца в първоинстанционното производство е възложена 1/2 ид. част от дворното място /в постановлението е записано, че върху имота има запазено пожизнено право на ползване Н. Я. и И. Я./, а с последващо постановление за възлагане от 18.11.2011 г. му е възложена и останалата 1/2 ид. част от имота. С влязло в сила на 08.05.2015 г. решение № 4919 от 18.12.2014 г. по гр. д. № 13250/2013 г. на Пловдивския районен съд са отхвърлени предявените от Н. Я. и И. Я. против Г. Ш. искове с правна квалификация чл. 108, вр. с чл. 111, вр. с чл. 56 ЗС и чл. 109, вр. с чл. 111, вр. с чл. 56 ЗС, имащи за предмет защита на правото на ползване върху горепосочения имот, като в мотивите на решението е прието, че правото на ползване не е погасено по давност. По жалба на същите е образувана прокурорска преписка № 7839/2015 г. по описа на Районна прокуратура – Пловдив, производството по която е прекратено с постановление от 07.05.2016 г. От приетото заключение на съдебно-техническата експертиза е установено, че процесното дворно място е частично оградено с телена мрежа откъм уличната регулация. Находящата се в имота двуетажна жилищна сграда е незавършена, като според вещото лице за вилни нужди може да се ползват само помещенията на първи етаж в сградата и то за кратки периоди от време, тъй като липсва баня, а тоалетната е стара. В стаите на първото и второто ниво е налице старо обзавеждане, а в помещенията на тавана, в избата и в складовото помещение има строителни материали и отпадъци. Ищецът е въведен във владение на имота - дворно място и сграда, въз основа на двете горепосочени постановления, като са сменени патроните на дворната врата и на входната врата на сградата. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че имотът от 2010 г. – 2011 г. е трайно запуснат, няма признаци сградата да се обитава, а дворното място е обрасло с храсти и дървета саморасляци.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след смъртта на И. Я. правото на ползване за него се е прекратило по силата на чл. 59, ал. 1 ЗС, а с предявените искове по предходното дело е търсена защита на правото на ползване, но доколкото същите са отхвърлени давността не се счита прекъсната съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, респ. с подаване на жалба до прокуратурата. Изложени са съображения, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете ѝ без да се изменя съществено нейната субстанция. Погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта, като за да бъде съхранено правото на ползване, не е необходимо същото да се упражнява ежедневно и в неговия пълен обем. Следва обаче да е налице ползване по предназначение. С оглед събраните по делото доказателства съдът е достигнал до извода, че по делото не е доказано ответницата да е осъществявала правото си на ползване на процесния имот през последните пет години преди завеждане на исковата молба и че правото на ползване е погасено съгласно чл. 59, ал. 3 ЗС. Направеното от нея искане пред въззивния съд за изискване на посочената по-горе прокурорска преписка е оставено без уважение по съображения, че от съдържанието на въззивната жалба и от депозираната в съдебно заседание на 19.11.2020 г. молба не става ясно какви материали от нея ще се ползват по настоящото дело.
Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК не е уважил доказателствено искане по причина, че същото не е ясно обосновано, без да е дал указания на страната за негово конкретизиране.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното:
По правния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, която настоящият състав споделя – решение № 341 от 02. 07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ІІ г. о., решение № 16 от 07.2014г. по т. д. № 1187/2013 г., ІІ т. о. и др., според която с принципите в гражданския процес за служебното начало /чл. 7 ГПК/ и за установяване на истината /чл. 10 ГПК/ законодателят е вменил задължение на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Това негово задължение е конкретизирано и доразвито с разпоредбите на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съгласно които съдът може да поставя въпроси на страните, като указва значението им по делото, а също така да указва на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях.
В настоящия случай направеното от касатора доказателствено искане пред въззивния съд за изискване на посочената по-горе прокурорска преписка, постановлението за прекратяване на която ѝ е връчено след приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, е оставено без уважение поради единственото съображение, че от съдържанието на въззивната жалба и от депозираната в съдебно заседание на 19.11.2020 г. молба не е ясно какви материали от нея ще се ползват по настоящото дело. В изпълнение на посочените по-горе разпоредби въззивният съд е следвало да укаже на страната да посочи какви обстоятелства иска да установи с посоченото доказателство и след това да прецени дали то е относимо към предмета на спора. Това в случая не е сторено и с това си бездействие съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено и води до касиране на въззивното решение.
С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното въззивно решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК то следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав съобразно посоченото по-горе. При този изход на делото следва да бъде отменено и обжалваното определение по чл. 248 ГПК.
По въпроса за направените пред настоящата инстанция разноски следва да се произнесе въззивният съд, на когото делото се връща за повторно разглеждане съгласно разпоредбата на чл. 294 ал. 2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
Р Е Ш И :

О т м е н я въззивно решение № 260506 от 09.12.2020 г. и определение № 260420 от 16.02.2021 г. по чл. 248 ГПК, постановени по в. гр. д. № 2183/2020 г. на Пловдивския окръжен съд.
В р ъ щ а делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд.
Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: