Р Е Ш Е Н И Е
№ 239
София, 15 май 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
КЕТИ МАРКОВА
при участието на секретаря Лилия Гаврилова
и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 754/2012 година.
Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Т. Д. Л.-адв. Х. Х. срещу решение № 46 от 12.03.2012 год. по внохд № 637/2011 год. на Пловдивския апелативен съд с оплаквания за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Прави се искане за изменяване на обжалвания съдебен акт и преквалифициране на деянието с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление- чл. 129 от НК като в съответствие с това определеното на подсъдимия наказание се намали и изпълнението на наказанието се отложи на основание чл. 66 от НК.
Срещу въззивното решение е постъпила жалба и от повереника на частния обвинител К. М. К.-адв. К..К..
В нея са релевирани основания за отмяна по чл. 348, ал. 1, т.1-3 от НПК, които не са подкрепени с конкретни доводи. Иска се намеса на касационната инстанция с отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.
В съдебно заседание защитата на подсъдимият поддържа жалбата си и излага допълнителни аргументи по оплакванията в представените писмени бележки.
Повереникът на частния обвинител също поддържа жалбата си по изложените в нея основания.
Всеки от представителите на двете обжалвали решението страни излага становище за неоснователност на жалбата на противната страна.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение, че двете касационни жалби, поради липсата на сочените в тях основания следва да се оставят без уважение.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК установи следното:
Досъдебното производство е водено срещу Л. и съдебното производство пред първата съдебна инстанция е преминало по реда на чл. 269, ал. 3, т.4 от НПК след щателното, но безрезултатно издирване на местоживеенето му в страната и надлежно получено сведение, че на 20.03.2009 год. е напуснал Р.България и настоящото му местопребиваване не е известно. В хода на наказателното производство Л. е бил представляван от адв. Х., в качеството му на договорен защитник.
С присъда № 44 от 23.11.2011 год. по нохд № 644/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд подсъдимият Т. Д. Л. е признат за виновен в това, че на 13.01.2008 год. около 21.00 часа в [населено място], обл. Пазарджик, е направил опит умишлено да умъртви К. М. К. от [населено място], като деянието е останало недовършено по независими от него причини, поради което и на основание чл. 115, във вр. чл. 18, ал. 1, чл. 58, б.”а”, във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода, като му е определен първоначален „Строг” режим за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип.
С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд изменил присъдата, като намалил размера на наказанието лишаване от свобода от осем на шест години и я потвърдил в останалата част.
По соченото в жалбите основание за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
В двете жалби касаторите са се позовали на това основание за отмяна, но не са го подкрепили с конкретни доводи и не са посочили какво нарушение на процесуалния закон е допуснал въззивният съд, с което съществено да са нарушени техни права и законни интереси. Проверявайки обжалваното решение, в пределите на правомощията си, настоящият касационен състав не констатира в своята доказателствена дейност Пловдивския апелативен съд да е допуснал приписваните му нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, които да са довели до незаконосъобразни изводи по въпросите за вината и отговорността на подсъдимия и да обуславят неговата касационна отмяна. Като втора, решаваща по фактите инстанция, Апелативният съд е спазил принципните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, без да допусне нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата, както и при формиране на своето вътрешно убеждение по фактите. Пловдивският апелативен съд е извършил собствен анализ на всички доказателства- събраните пред него в съдебно следствие проведено на 23.11.2011 год., както и тези от първата инстанция, съпоставил ги е помежду им и е изложил съображения защо не приема доводите на защитата на подсъдимия срещу присъдата за основателни. Доказателствената съвкупност е оценена задълбочено и обективно, без да извращава съдържанието на показанията на свидетелите, очевидци на събитието, на писмените доказателства и на заключението на експерта от назначената съдебномедицинска експертиза. Фактическите изводи на съда са резултат от обективната, всестранна и пълна проверка на доказателствата, събрани при спазване на процесуалните правила, поради което те не подлежат на преоценка от касационната инстанция.
По основанието за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, изложено в жалбата от името на подсъдимия.
Въпросът за авторството на деянието е решен правилно в конкретния наказателен процес, който по принцип не се оспорва.
Генералното възражение на защитата на Л. се свежда до недоказаност на умисъла на подсъдимия да умъртви пострадалия. Твърди се, че той е действал при евентуален умисъл, която форма на вина е несъвместима с приетата правна квалификация. От субективна страна умисълът на подсъдимия е бил да причини на пострадалия телесна повреда, което не е било съобразено от съдилищата и те са допуснали нарушение на закона квалифицирайки деянието по чл. 115, във вр. чл. 18, ал. 1 от НК, вместо по чл. 129 от НК. Оплакванията по това основание не се подкрепят от данните по делото. Въззивният съд е направил задълбочен анализ на присъствието на всички елементи на прекия алтернативен умисъл (интелектуален и волеви момент), излагайки аргументирано съображенията си. Установена и непротиворечива е практиката на съдилищата, че за субективната страна на всяко престъпление се съди от обективните действия на неговия извършител, а не от тяхната интерпретация или от обясненията за фактите, които подсъдимият прави впоследствие/обстановка, която в случая не е налице, поради разглеждане на делото в отсъствие на Л./.
От фактическа страна е прието за установено, че на инкриминираната с обвинителния акт дата и място, в питейно заведение, повлиян от употребата на алкохолни напитки, подсъдимият отишъл до масата на пострадалия К., който бил там със свои приятели и заядливо го попитал защо му се смее. Той му отговорил, че не се смее на него, а се весели с приятелите си, като подсъдимият бил помолен да седне на масата си. Л. отишъл до бара, взел от там нож и като се завърнал до масата на пострадалия внезапно и безпричинно му нанесъл с него силен удар в предушната област на лицето. К. изпитал силна болка и инстинктивно хванал ножа с лявата си ръка и го изтеглил от раната, от която обилно потекла кръв. В резултат на болката пострадалият паднал на пода, като затиснал раната си с ръка, за да не тече кръв. Веднага след това приятелите на пострадалия го откарали в болнично заведение в [населено място], където му била оказана медицинска помощ. По-късно лечението продължило в болница „Т.” в [населено място]. Назначената съдебномедицинска експертиза дала заключение, че на К. е причинено увреждане изразяващо се в прободно-порезна рана в лявата предушна област на лицето, засегнала подкожните тъкани, лявата околоушна слюнчеста жлеза и лицевия нерв, като раната е причинила пареза на лявата лицева половина, отпускане на левия устен ъгъл на устата, лицева асиметрия и външен кръвоизлив, порезни рани по вътрешната страна на 3-ти и 4-ти пръст на лявата ръка. Полученото нараняване на лицевия нерв е довело до обезобразяване на лицето на пострадалия, представляващо средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК. При тези факти съдът правилно е приел, че подсъдимият е осъществил обективните и субективните признаци на престъплението по чл. 115, във вр. чл. 18 от НК.
Правилно е заключението, че видът на използваното от подсъдимия оръжие, което е годно да причини смърт, насочеността на удара в жизнено важен орган на тялото, интензитета на нападението и не на последно място изяснения от въззивният състав мотив за деянието/по хулигански подбуди, макар, това да не е вменено от обвинението като правна квалификация/ сочат, че Л. е съзнавал и целял настъпването на смъртта на К..
Законосъобразни са изводите на съдилищата, че подсъдимият е действал при алтернативен пряк умисъл, при който е съзнавал обществената опасност на извършеното и предвиждал два или повече възможни вредоносни резултата-причиняване телесна повреда на пострадалия или неговата смърт като е искал настъпването, на който и да е от тях. При наличието на този умисъл деецът следва да отговаря за опит за по-тежкия престъпен резултат, който не е настъпил по независещи от него причини, а не за реално причинения, по-лек от обхванати от съзнанието му възможни вредоносни резултати. Именно такива са установените по делото обстоятелства. Съображенията на апелативния съд, с които е отхвърлено искането за преквалификация на престъплението по чл. 129 от НК, предвид осъждането на жалбоподателя за по-тежко престъпление, са съответни на доказаните в процеса фактически обстоятелства и на закона, поради което изцяло се споделят и от настоящия съдебен състав. Затова, извода, че подсъдимият е действал при пряк, алтернативен умисъл, а не при друга форма на вината е правилен и основан на доказаните и приети по делото фактически обстоятелства.
Ето защо, касационната инстанция счита, че при доказаните по делото факти, апелативният съд е решил правилно въпроса за съдържанието на умисъла на дееца.
По оплакването за явна несправедливост на решението от страна на защитата на подсъдимия.
Доколкото този довод е аргументиран изцяло със съображения за преквалификация на престъплението в по-леко наказуемо, то той е неоснователен по изложените по-горе съображения за законосъобразно приложение на материалния закон от въззивната инстанция.
От друга страна, Пловдивският апелативен съд е извършил оценка на всички обстоятелства, относими за индивидуализацията на наказанието и е намалил размера на лишаването от свобода на шест години. Съобразени са в достатъчна степен смекчаващите отговорността обстоятелства, включително и факта, че деянието е останало недовършено. По-голяма снизходителност спрямо подсъдимия не би довела до постигане на целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК и би представлявало неоправдан с нищо либерализъм, който няма да отговаря на изискването на чл. 35, ал. 3 от НК. Отговорът по това основание за ревизия на обжалвания съдебен акт от страна на защитника на подсъдимия е отговор и на соченото такова в бланкетната касационна жалба на повереника на частния обвинител, поради което, тя също се явява неоснователна. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е изпълнил задължението си да индивидуализира наказанието, като е съобразил всички относими за това обстоятелства по чл. 54 от НК и след направената правилна преценка за тяхното съотношение.
При тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 46 от 12.03.2012 год. по внохд № 637/2011 год. на Пловдивския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: