4 Р Е Ш Е Н И Е №4 гр. София, 20 февруари 2020 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Т. Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1209/2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба на подсъдимия С. Й. В. срещу решение № 397/21.10.2019г. на Софийски апелативен съд, постановено по внохд № 1676/2018г. по описа на същия съд. В жалбата се ангажират всички касационни основания. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който подсъдимият да бъде признат за невиновен по предявеното му обвинение. В допълнение към жалбата се изтъкват доводи относно неправилна оценка и анализ на доказателствените материали, довели до неправилното заключение за безспорна доказаност на повдигнатото срещу подсъдимия обвинение. Твърди се, че не е съобразена проявената от св. Я. тенденциозност, вътрешната им неяснота и противоречивост, изолираността на показанията му от останалите доказателствени източници, както и е дадена неправилна оценка на показанията на св. И., дадени на досъдебното производство. Поддържа се, че решаващите инстанции са подходили формално към оценката и анализа на доказателствените амтериали, в резултат на което незоконосъобразно са формирали изводи си по фактите, а оттам и заключенията си за виновността на подсъдимия. Конкретни доводи за нарушение на закона и несправедливост на наложеното наказание не се изтъкват. Иска се отмяна на атакуваното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон и постановяване на ново, с което подсъдимият да бъде оправдан по предявеното му обвинение по чл. 354, ал. 2, т. 4 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”б” от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата с всички посочени в нея доводи и искания. Представителят на ВКП дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Подсъдимият, в последната си дума, заявява че не е извършил инкриминираните деяния. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № от 17.10.2018г. по нохд № С- 7/2018г., Окръжен съд – Монтана признал подс. С. Й. В. за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив на 11.01.2017г. в [населено място] държал, с цел разпространение наркотични вещества коноп/марихуана/ с общо нето тегло 1, 43 гр. на стойност 8,58 лева и амфетамин с тегло 1, 677 гр. на стойност 50, 31 лв., които разпространил чрез продажба на Х. Д. Я. и на 04.02.2017г. в [населено място] държал с цел разпространение коноп/марихуана/ с нето тегло 0, 23гр. на стойност 1, 38 лв., което разпространил чрез продажба на З. И. И., поради което на осн. чл. 354а, ал. 2, т. 4 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”б” от НК е осъден на 5 /пет/ години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване, както и на глоба в размер на 20 000/двадесет /хиляди лева, като е оправдан по първоначалното обвинение за придобиването на посочените наркотични вещества. С присъдата съдът се произнесъл по направените разноски и веществените доказателства по делото. По жалба на подсъдимия С. В. било образувано внохд № 1676/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, приключило с постановяването на атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение. С него е потвърдена изцяло постановената първоинстанционна присъда от 17.10.2018г. по нохд № С- 7/2018г. по описа на Окръжен съд - Монтана, като на подсъдимия са възложени разноските, направени в хода на въззивното производство. Жалбата на защитника на подсъдимия В. е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна. Оплакването за недоказаност на обвинението и свързаното с него искане за оправдаване на подсъдимия не могат да получат положителен отговор от касационния съд, който, като инстанция по правилното приложение на правото, не може да установява нови фактически положения. Известно е, че касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Само ако приетите за установени факти са резултат на пороци в процесуалната дейност на решаващите инстанции, е допустима намесата на касационната инстанция и то на плоскостта на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В конкретния случай, при касационната проверка не се констатира установените фактически положения да са изведени при съществени нарушения на процесуалния закон. Въззивният съд е утвърдил фактическите и правни изводи на първоинстанционният съд, извършвайки собствен анализ на доказателствените материали, обсъждайки пунктуално съдържащите се в него неясноти и противоречия, като е изтъкнал убедителна аргументация поради какви причини не възприема тезата на защитата за недоказаност на обвинението, поради манипулиране и тенденциозност на показанията на св. Я. и И.. При това, съблюдавайки принципите на чл. 13, 14 от НПК, съдът е проявил активност не само за разкриване на релевантните обстоятелства, но и за проверка на събраните доказателства, допускайки извършването на въззивно съдебно следствие с допълнителен разпит на св. Х. Я. и св. З. И., приложил е различните хипотези на чл. 281 от НПК, прочитайки показанията им на досъдебното производство, провел е очна ставка между полицейския служител св. М. Н. и св. З. И., изслушал е заключението на съдебно - графическата експертиза за проверка достоверността на показанията на св. И. и е събрал допълнителни писмени доказателства. В резултат на оценката и анализа на събраните от първоинстанционния съд и в хода на въззивното съдебно следствие доказателствени източници, апелативният съд е приел за несъмнено установени фактите относно престъпното поведение на подсъдимия, изразило се в това, че на два пъти, е държал с цел разпространение и продал на Х. Я., а впоследствие и на З. И. високорискови наркотични вещества. В доказателствен аспект е вярно, че престъпната деятелност на подсъдимия, е разкрита не чрез непосредственото й наблюдение и установяване, а преимуществено чрез показанията на св. Я. и И., задържани непосредствено след закупуване на наркотичните вещества, а впоследствие и признати за виновни (всеки поотделно и в различно наказателно производство) и осъдени с влязъл в сила съдебен акт за държането на наркотичните вещества - предмет и на обвинението срещу подсъдимия С. В.. Водените срещу св. Я. и И. отделни наказателни производства са надлежно приобщени към настоящето наказателно производство чрез изискването им от първоинстанционния съд и съдържащите се в тях материали несъмнено са с характер на писмени доказателства с информативен характер, включително и относно държаните от тях (по вид и количество) наркотични вещества. Наред с това, съдът е положил усилия за обосноваване идентичността на намерените в свидетелите наркотични вещества и тези, които са били предмет на държане с цел разпространение и разпространени, чрез продажбата им, от подсъдимия. Защитено е фактическото съответствие на предмета на престъплението със съответното позоваване на показанията на св. Я. и И. (потвърдили закупуването на държаните от тях по вид и количество високорискови наркотични вещества), материалите по досъдебните производства, водени срещу тях и факта на осъждането им с влязъл в сила съдебен акт именно за конкретен по вид и стойност наркотично вещество. В контекста на въпроса за предмета на престъплението, ВКС констатира, че принципно защитата резонно е възразила относно допустимостта за ползването на експертните заключения по физико-химическите експертизи, назначени по досъдебните производства, водени срещу св. Я. и И., което възражение контролираната инстанция е подминала без внимание, за което следва да понесе упрек. За разлика от писмените доказателства, които фактически се приобщават чрез нарочното им изискване от правоприлагащия орган и прочитането им по реда на чл. 283 от НПК, експертизата не е нито доказателство, нито доказателствено средство, а способ за доказване, поради което той следва да е реализиран от решаващия орган, при създаване на конкретно (по повод конкретното наказателно производство) процесуално правоотношение между него и субектите на тези правоотношения, каквито представляват експертите. Следователно, за надлежното приобщаване на експертно заключение, изготвено по различно наказателно производство, съвсем не е достатъчно да се извърши разпит на експерта, защото това би означавало придаване доказателствена стойност на дейност, осъществена извън рамките на процеса, което е принципно незаконосъобразно. Допустимостта на даден доказателствен източник се определя не толкова от неговото съдържание (доколкото следва да се съблюдава относимостта му към предмета на доказване по чл. 102 от НПК), а от начина на приобщаването и събирането му. Затова, ако процесуалните норми, свързани с допускането и събирането на определен доказателствен материал са нарушени, то той следва да бъде изключен от доказателствената съвкупност, а съдът не би могъл да формира законосъобразно вътрешно убеждение въз основа на него. В настоящия случай съдът недопустимо се е позовал на експертни заключения, събрани в хода на различни наказателни производства(водени срещу други лица и за други престъпления), но това процесуално нарушение в конкретния случай не се е отразило съществено нито на правото на защита на подсъдимия, нито на изводите за авторството на деянието и неговия предмет. По тези въпроси са налице достатъчно други доказателствени материали, които преценени в тяхната корелация и съвкупност, правилно са дали основание на решаващия съд да ги приеме за несъмнено установени. Изразеното в жалбата несъгласие с анализа на показанията на св. Я. и И. се основава на собствения прочит на защитата относно достоверността на посочените доказателствени материали без да се държи сметка, че основната аргументация е на плоскостта на необосноваността на съдебния акт, а не на неговата процесуална незаконосъобразност. Въззивният съд е подходил внимателно към показанията на посочените свидетели, като не само сам е провел допълнителен разпит, но е проявил активност и за проверка на тяхната достоверност. Независимо от констатираните противоречия и неясноти в обсъжданите доказателствени средства решаващият съд е използвал процесуалния механизъм на чл. 281 от НПК и спазвайки правилата на процесуалния закон е изтъкнал убедителни съображения защо и в каква част дава вяра на свидетелите. Друг е въпросът, че посочените в касационната жалба несъответствия в показанията на св. Я. относно мястото и начина на продажбата на наркотичните вещества са били предмет на детайлно обсъждане от апелативния съд (л. 98 от внохд № 1676/18г. по описа на САС), който се е спрял подробно на казаното от свидетеля в отделните му разпити и с основание е приел, че с доверие следва да се отнесе към показанията на свидетеля, дадени на досъдебното производство пред съдия. Преценката му се основава не на формален критерий, а на комплексното им съпоставяне с останалите доказателствени материали, съдържащи се в аудио и видеозаписи, резултат от използвани специални разузнавателни средства, косвено от показанията на св. И. и на базата на вътрешната им логическа последователност. Не се споделя оплакването и за неправилна процесуална дейност на контролирания съд при анализа и оценката на показанията на св. З. И., изразила се в неправилното кредитиране показанията на свидетеля, дадени на досъдебната фаза на процеса (л.84-85 от ДП). Доводът основно е подкрепен с аргументи, че свидетелят в разпита си в хода на съдебното следствие се е отрекъл от показанията си пред разследващия орган, като е обяснил различието с оказан му на досъдебното производство натиск от страна на полицейски служители. Според защитата, именно поради този натиск, спрямо него не е проведена процедурата по чл. 223 от НПК. Като се остави настрана обстоятелството, че подобно заключение е основано на предположение, в процесуален аспект е напълно допустимо съдът да формира вътрешното си убеждение и на основата на показанията на св. И., дадени на досъдебното производство, надлежно приобщени по реда и при условията на чл. 281 от НПК, стига да съблюдава забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК и доколкото тези показания сами по себе си съдържат информация за въпросите от кръга на предмета на доказване по чл. 102 от НПК. На различна плоскост следва да се обмисля въпроса за достоверността на съответния доказателствен източник и тогава за решаващия съд е налице задължение за съблюдаване процесуалните изисквания на чл. 13 и чл. 14 от НПК. На първо място, известно е, че използването като доказателства на изявления, направени в досъдебната фаза на процеса, според практиката на ЕСПЧОС не е несъвместимо с чл. 6, т. 3 (d) на ЕКЗПЧОС, даваща право на обвиняемия да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите на обвинението, и да изисква призоваването и разпитът на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както на свидетелите на обвинението. Според практиката на ЕСПЧОС не е налице нарушение на чл. 6, т.3 (d) от конвенцията ако на обвиняемия е предоставена пълноценна и своевременна възможност да оспори твърденията и да постави въпроси на свидетел, който дава показания срещу него, в момента, в който свидетелят дава показанията си или на по-късен етап от производството, какъвто е и настоящия случай доколкото св. И. е разпитан непосредствено в съдебно заседание и подсъдимият и защитата му са участвали в съдебно-следственото действие. Именно в този разпит, свидетелят се е отрекъл от първоначалните си уличаващи подсъдимия показания и е депозирал коренно различни по съдържание, в които е посочил друго лице, с твърдения, че именно от него (а не от подсъдимия) е закупил инкриминираното наркотично вещество, поради което резонно защитата е настоявала именно тези доказателствени средства да бъдат поставени в основата на заключенията по фактите. Също така принципно в практика на ЕСПЧОС е изведено и друго положение - използването като доказателство на показания, дадени на досъдебното производство, не нарушава конвенцията, но то може да доведе до осъждане, само ако те са подкрепени от други доказателства. Разнопосочното съдържание в показанията на св. И., е било предмет на сериозно обсъждане в мотивите на решаващия съд, който не само се е съобразил със забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК осъдителните му изводи да не почиват единствено на показанията на св. И., дадени на досъдебното производство и прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, но и убедително е защитил извода си за тяхната достоверност. В конкретния случай, решаващият съд не е отдал приоритет единствено на заявеното от св. И. в разпита му на досъдебното производство, а го е съпоставил с показанията на св. М. Н., както и с информацията, събрана по време на очната ставка между свидетеля Н. и св. И., проведена в хода на въззивното съдебно следствие. Макар и да се касае за данни с производен характер, те дават достатъчно основания за проверка на първичните доказателства, съдържащи се в показанията на св. И., а оттам - и за тяхната достоверност, така както правилно са подходили при оценката им инстанциите по фактите. Друг е въпросът, че чрез обективни данни, събрани чрез съдебно-графическа експертиза, по делото е установена недостоверност на показанията на св. И., депозирани в хода на въззивното съдебно следствие, в частта относно факта на подписването на протокола му за разпит в качеството на свидетел на досъдебното производство. Самостоятелното значение на това обстоятелство не е подминато от решаващия съд, който правилно е преценил, че то допълнително предпоставя невъзможност коментираните показания да бъдат ползвани като доказателствена основа за изводите по фактите. По-нататък, в жалбата се прави възражение, че наказателната отговорност на подсъдимия В. е ангажирана без да е установено чрез съответната гласова техническа експертиза обстоятелството, че именно той е лицето провеждало телефонните разговори, обект на специалните разузнавателни средства. Оплакването не е развивано пред инстанциите по същество, като в хода на съдебното следствие, а и пред въззивния съд, подсъдимият и защитата му не са оспорили посочените веществени доказателствени средства. Необходимо е да се отбележи, че аудиозаписите и изготвените за тяхното съдържание протоколи за ВДС са имали доказателствено значение и са обсъдени от апелативния съд единствено по отношение на част от престъпната дейност на подсъдимия, касаеща продажбата на наркотични вещества на св. Х. Я.. Решаващите инстанции не са имали каквото и да е основание да се отнесат с резерви в доказателствената годност на протоколите за изготвянето на ВДС, предвид липсата на констатации за допуснати нарушения на чл. 172 - 176 от НПК. Обстоятелството, че именно подсъдимият и свид. Я. са били лицата, които са разговаряли в отразените в мотивите към съдебния акт записи на телефонни разговори, правилно е прието за установено, поради това, че разрешението за използване на СРС е дадено по отношение на индивидуализирано мобилно устройство, ползвано от подсъдимия. Друг е въпроса, че по отношение на гласовата идентификация на комуникиращите в аудиозаписа, не е било необходимо такава да бъде извършвана по експертен път, тъй като тези обстоятелства са установени чрез показанията на св. Я.. С оглед изложеното касационния съд счита, че не са допуснати процесуални нарушения, а още по - малко съществени такива от контролираната инстанция при анализа и оценката на доказателствения материал, на основата на който е направен извод, че подсъдимият В., при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, е държал с цел разпространение и разпространил на две лица високорискови наркотични вещества. В касационната жалба не се изтъкват каквито и да било аргументи за материална незаконосъобразност на съдебния акт, както и защо наказанието е явно несправедливо, поради което касационната инстанция е затруднена в даването на отговор по декларативно отправените оплаквания в тази насока. Достатъчно е да се отбележи, че при възприетата от съдилищата фактология реализираното от подсъдимия поведение правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 354а, ал. 2, т.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 във връзка с чл. 29, ал. 1, б.”б” от НК. Квалификацията на по-тежко наказуемия състав се определя поради наличието на квалифициращия признак деянието да е извършено при условията на „опасен рецидив” по смисъла на чл.29, ал.1 от НК, доколкото съдебното минало на подсъдимия с налагане на наказания лишаване от свобода, за едното от които не е приложен чл. 66, ал.1 от НК и от чието изтърпяване не е изтекъл срока по чл. 30 от НК. Наред с това, на подсъдимия са наложени предвидените минимални наказания в санкцията на чл. 354а, ал. 2, т. 4 от НК - „пет години” лишаване от свобода, както и кумулативното наказание- глоба в размер на 20 000 лева и при липсата на множество смекчаващи отговорността му обстоятелства, както и на изключителни такива, както и при липсата на пороци в дейността на съда по индивидуализация на наказанието му, не са налице основания за корекция на наложеното наказание чрез намаляване неговия размер. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 397/21.10.2019г., постановено по внохд № 1676/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, ІІІ-ти състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: