6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 179 гр. София, 26.04.2023 година Петчленен състав от Върховния касационен съд и Върховния административен съд на Република България, в закрито съдебно заседание на двадесети април две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ПЕТЯ КОЛЕВА СТАНИМИР ХРИСТОВ ДАНИЕЛ ЛУКОВ при секретаря … и становището на прокурора от ВКП Тома Комов като изслуша докладваното от съдия Колева ЧНД № 314/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 44, ал. 1 от НПК вр. чл. 135, ал. 5 от АПК. Образувано е по спор за подсъдност между Софийски районен съд и Административен съд - Благоевград относно компетентния съд, който да разгледа подадената от М. Е. Т. от гр. Кр., обл. Благоевград, жалба срещу Заповед за задържане на лице № СФ-12869/22.12.2022 г. на оперативен дежурен в Сектор „Бойна готовност и оперативно дежурство“ в Регионална служба „Военна полиция“ – София. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява писмено становище, че компетентен да разгледа и реши спора е Административен съд - София-град, т. к. се обжалва индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, а именно заповед за задържане от Военна полиция на основание чл. 13, ал. 5 вр. ал. 1 от Закон за военната полиция /ЗВП/. Цитираният закон не предвижда за тези актове специална компетентност, поради което родово компетентен да разгледа делото е съответния административен съд по постоянен адрес или седалище на посочения в акта адресат. Издателят на обжалваната заповед за задържане е „Военна полиция“ – София, което определя компетентност на Административен съд - София – град да се произнесе по подадената жалба. Петчленният състав от Върховния касационен съд и Върховния административен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: По жалбата на М. Е. Т. отгр. Кр., обл. Благоевград, срещу Заповед за задържане на лице № СФ-12869/22.12.2022 г. на оперативен дежурен в Сектор „Бойна готовност и оперативно дежурство“ в Регионална служба „Военна полиция“ – София в Административен съд София – град е било образувано адм. д. № 213/2023 г.. С определение № 310 от 11.01.2023 г. на основание чл. 135, ал. 2 АПК съдията – докладчик е прекратил съдебното производство по делото и е изпратил същото по подсъдност на Административен съд – Благоевград. С определение № 75 от 16.01.2023 г. съдията – докладчик от Административен съд – Благоевград е прекратил производството по образуваното пред него адм. д. № 57/2023 г. и е изпратил делото за разглеждане от Софийски районен съд, т. к. е счел, че то не му е подсъдно. Аргументирал се е с разпоредбата на чл. 72, ал. 4 от Закона за министерство на вътрешните работи /ЗМВР/, съгласно която задържаното лице има право да обжалва законността на задържането пред районния съд по седалище на органа. По образуваното в Софийския районен съд НАХД № 1067/2023 г. съдията – докладчик е приел, че в конкретния случай се обжалва издадена заповед за задържане от Военна полиция, която е към министъра на отбраната и тя е акт по чл. 21 от АПК, поради което съобразно правилата на чл. 133 от АПК, делото следва да се разгледа от административен съд. Доколкото по делото са налице произнасяния на два административни съда, които са приели, че то не им е подсъдно, е прекратил производството по делото пред себе си и е повдигнал спор за подсъдност „между произнеслите се съдилища“. На първо място следва да се посочи, че спорът за подсъдност е между Софийски районен съд и Административен съд – Благоевград и между тези две съдилища следва да бъде разрешен. Според настоящия смесен съдебен състав позицията на Софийски районен съд следва да бъде подкрепена. В ЗВП не е посочен съдът, пред който задържаното лице може да атакува заповедта, с която е задържано за 24 ч.. В §3 от Преходните и заключителни разпоредби на закона е налице общо препращане по неуредените въпроси към Закона за отбраната и въоръжените сили в Република България /ЗОВСРБ/, който също не урежда проблема. За решаването на спора относно компетентния съд е необходимо да се изходи от характера на акта, който се атакува и на задържането. Видно е, че коментираната заповед за задържане е издадена от Регионална служба „Военна полиция“, която е част от служба „Военна полиция“ към министъра на отбраната. Следователно, обсъжданата заповед е издадена от административен орган. Второ, наложеното двадесет и четири часово задържане от органите на Военна полиция при изпълнение на възложените им правомощия по смисъла на ЗВП е полицейско задържане и не предполага образувано наказателно производство срещу лицето нито привличането му в качеството на обвиняем. Затова задържането по ЗВП е принудителна административна мярка, която подлежи да обжалване пред административен съд, и е различно от задържането под стража като мярка за процесуална принуда по НПК. На тази основа се налага изводът, че заповедта за задържане по чл. 13 от ЗВП представлява индивидуален административен акт и поради липсата на изрично уреден в ЗВП и ЗОВСРБ правен ред за обжалването ѝ, то следва да се приложи общия ред, по който компетентен да се произнесе се явява административният съд по седалище на органа, издал атакувания акт. В случая не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 72, ал. 4 от ЗМВР, защото изключението по ЗМВР, не е предвидено в ЗВП. Ако законодателят искаше да промени реда за обжалване на заповедите за задържане и компетентния съд, то той щеше да го стори изрично, както направи с изменението на ал. 4 на чл. 72 от ЗМВР с ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.. Аргумент в същата посока е и обстоятелството, че след това изменение на ЗМВР, с която се промени компетентността за произнасяния по жалбите на задържаните по ЗМВР, ЗВП е претърпял две изменения - с ДВ бр. 7 от 22.01.2019 г. и бр. 23 от 19.03.2021 г., в сила от 01.09.2021 г., но те не касаят разисквания въпрос. Прилагането по аналогия на процедурата, уредена в ЗМВР по силата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА е недопустимо, т. к. се касае за процесуална норма, уреждаща родова подсъдност, поради което не е налице законова празнота, която да подлежи на запълване по аналогия. /Опр. № 11121 от 20.09.2018 г. на петчленен състав на ВАС по адм. д. № 10753/2018 г./ Нужно е да се припомни, че преди изменението на ЗМВР, което недвусмислено предвиди, че заповедите за полицейско задържане се разглеждат от районния съд, разпоредбите на ЗМВР и ЗВП, които предвиждат съдебен контрол върху заповедите за задържане, бяха идентични и компетентен да се произнася по тях бе административният съд. В този смисъл е Р № 15560 от 15.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3463/2019 г., VIII отделение. Наред с това, съгласно чл. 63, ал. 3 от Закона за съдебната власт административните съдилища разглеждат определените със закон административни дела като касационна инстанция. В ЗВП административните съдилища не са определени като касационна инстанция, както изрично е предвидено в чл. 72, ал. 4 от ЗМВР. Следователно, съгласно АПК административните съдилища са първа инстанция при обжалване на актовете по чл. 13, ал. 2 от ЗВП. Освен това, ако задържането е постановено в наказателно производство военният съд, а не районният е компетентен да се произнесе. Затова, компетентен да осъществи съдебен контрол върху административните актове по чл. 13 от ЗВП е административният съд. В този смисъл може принципно да бъде подкрепено изразеното становище от прокурора за компетентност на Административен съд – София - град по този въпрос, но предвид конкретиката на настоящия казус, а именно спорът, който се разрешава, е между Софийски районен съд и Благоевградски административен съд, няма как делото да бъде изпратено за разглеждане от Административен съд – София – град. По изложените съображения петчленният състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд намери, че компетентен да се произнесе по жалбата е административният, а не районният съд, което налага делото да бъде изпратено по подсъдност за разглеждане от Административен съд – Благоевград. Воден от горното и на основание чл. 44, ал. 1 от НПК вр. чл. 135, ал. 4 от АПК, петчленният смесен състав ОПРЕДЕЛИ: КОМПЕТЕНТЕН да се произнесе по жалбата, подадена от М. Е. Т. от гр. Кр., обл. Благоевград, срещу Заповед за задържане на лице № СФ-12869/22.12.2022 г. на оперативен дежурен в Сектор „Бойна готовност и оперативно дежурство“ в Регионална служба „Военна полиция“ – София е Административен съд – Благоевград. ДЕЛОТО ДА СЕ ИЗПРАТИ на Административен съд - Благоевград по подсъдност. Препис от определението да се изпрати на Софийски районен съд за сведение. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. /О. М./ 3. /О. М./ 4. ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдиите Петя Колева и Станимир Христов по НЧД № 314/2023 г. по описа на ВКС Подписваме определението по делото с особено мнение по следните съображения: След като в ЗВП не е посочен съдът, пред който задържаното лице може да атакува заповедта, с която е задържано за 24 ч., и при действащата нормативна уредба на ЗМВР, няма пречка да се прибегне до прилагане на най-близкия правен ред, както предвижда чл. 46, ал. 2 ЗНА. Аналогията на правото в случая е допустима, т. к. става дума за процедура, а и в ал. 3 на цитирания текст са посочени случаите, в които е недопустимо прилагането на аналогия. Приликата между двата случая е очевидна, доколкото се касае за обжалване на полицейско задържане, постановено от административен орган. Независимо дали става дума за заповед по чл. 72 от ЗМВР, или по чл. 13 от ЗВП, и че и двете безспорно представляват индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, т. 1 от АПК, по-важното е, че се касае до преценка за законосъобразност на фактическо задържане и на тази плоскост не виждаме причина да се приложи различен ред за двете процедури. Нещо повече, дължи се незабавно произнасяне от съда, а предвид действащите редакции на чл. 133, ал. 1 и ал. 2 от АПК, изменени впрочем със същия ЗИД, с който е изменен ЗМВР, идеята за бързо произнасяне би се обезсмислила изцяло тъкмо в такива случаи като разисквания, когато седалището на органа, издал атакуваната заповед и постоянния адрес на лицето, спрямо което е наложена мярка за задържане в рамките на 24 ч. не попадат в района на един и същи административен съд. Наред с това, с двата нормативни акта – ЗМВР и ЗВП в коментираната част, се охраняват едни и същи обществени отношения. Разликата в двата закона е само и единствено относно лицата, спрямо които се налага задържане за срок до 24 ч., откъдето се прави извода, че не би следвало да има разлика и в реда за обжалване на заповедите за налагането им, защото особеното качество на задържаното лице, единствено предпоставя компетентността на Военна полиция да издаде обжалваната заповед за задържане, но не обуславя компетентност на административния съд при действащата законодателна уредба на ЗМВР. Освен това, на общите съдилища поначало е възложено правомощието да се произнасят по законността на всяко задържане – без значение като мярка за процесуална принуда по НПК или фактическо задържане по ЗМВР. Ето защо, административният съд в тези случаи не се явява компетентен да се произнесе по законността на задържането, наложено по ЗВП. Затова смятаме, че компетентен да осъществи съдебен контрол върху заповедите за задържане на лица по чл. 13 ЗВП е районният съд. По изложените съображения подписваме определението с особено мнение. СЪДИИ: 1. /Петя Колева/ 2. /Станимир Христов/