Р Е Ш Е Н И Е № 218 София, 23.12.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично заседание на тридесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ:БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 3709/2015 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк][жилищен адрес] срещу решение № 86 от 02.09.2015 г. по в.т.д. № 193/2015 г. на Апелативен съд – Б., Търговско отделение, с което след отмяна на решение № 181 от 07.05.2015 г. по т.д. № 138/2015 г., е отхвърлен предявения против [фирма] иск за заплащане на сумата 35 845.11 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за изработка от 24.07.2013 г., ведно със законната лихва от 03.01.2014 г., като в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 6 517 лв. С определение № 561 от 08.07.2016 г. настоящият състав на ВКС, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е допуснал касационно обжалване по материалноправен въпрос, свързан с изискуемостта на задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение след приемане на работата. Касаторът поддържа доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд е тълкувал волята на страните относно настъпване на изискумостта на възнаграждението за изпълнените строително-монтажни работи, без да съобрази всички договорни клаузи, смисъла и целта на договора и не е отчел липсата на задължение от страна на изпълнителя за въвеждане на обекта в експлоатация. Касаторът счита за необосновано становището на съда относно доказателственото значение на представения по делото протокол от 19.11.2013 г., а от друга страна се поддържа, че превратно са тълкувани констатациите в техническата експертиза. По съображения в жалбата, поддържани в съдебно заседание, се иска отмяна на решението и уважаване на исковата претенция, с присъждане на разноски. Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение за правилно, по съображения в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Б., след преценка на доказателствения материал по делото, е приел, че по сключения между страните договор за изработка от 24.07.2013 г. претендираното от изпълнителя плащане на останалите 30 % от цената на договорените СМР не се дължи, поради ненастъпил падеж по чл.4.3, предл.второ от договора. Констатирано е, че с представения по делото протокол № 19 от 19.11.2013 г. е установено действително извършените СМР, но това не е протокол за установяване годността им, съгласно цитираната договорна клауза, след съставянето на който следва да бъдат заплатени останалите 30 % от цената за СМР. Решаващият състав е развил подробни правни съображения, основани на съответните разпоредби от ЗУТ и приложимата Наредба № 3/2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Решението е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, включително и формираната по реда на чл.290 ГПК практика, част от която е посочена в определението за допускане на касационен контрол, приемането на извършена работа по договор за изработка обхваща както фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание, че то съответства на възложеното с договора, което е израз на одобряването му. За приемането по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е релевантно изявлението на възложителя, заедно с реалното предаване на изработеното, че счита същото за съобразено с договора, или извършването на конклудентни действия, придружаващи получаването на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от страна на възложителя за такова пълно одобряване. Настоящият съдебен състав споделя изцяло тази практика, като съответстваща на правната характеристика на договора за изработка и се присъединява към дадения отговор в решение по т.д. № 1056/2009 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 621/2012 г., І т.о., решение по т.д. № 728/2010 г., ІІ т.о. Обжалваният въззивен съдебен акт е постановен в противоречие с посочената практика на ВКС. Безспорно е по делото, че на 24.07.2013 г. между ответното дружество – Ш.-24” Е., в качеството му на възложител и ищеца [фирма], в качеството му на изпълнител, е сключен договор за изготвяне на проектна документация и за изпълнение на СМР, съгласно Приложение № 1 – Количествено- стойностна сметка, във връзка със строителството на обект „Фотоволтаична електроцентрала”, местност „Бий баир”, землище на [населено място], [община], при договорена цена за изпълнение на СМР – 99 569.67 лв., от която 70% платима авансово, а останалите 30 % до 5 дни след въвеждане в експлоатация на обекта, но не по-късно от 30 дни от приключване на СМР на обекта и приемането им с протокол за приемане годността на извършени СМР от упълномощени представители на страните. В т.1.3 от договора е предвидено, че приемането на извършените СМР се удостоверява с подписване на протокол за приемане годността на извършени СМР от упълномощени представители на страните. Няма спор, че авансовата сума за СМР е заплатена, като предмет на предявения иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е сумата 35 845.11 лв., съставляваща остатъка от 30% от договореното възнаграждение. От представения с исковата молба протокол от 19.11.2013 г. за установяване на действително извършени СМР, подлежащи на заплащане, надлежно подписан от управителите на дружествата, страни по договора и страни по настоящото дело, е видно, че работата е приета и одобрена от възложителя, без възражения. Налице е и пълно съответствие между описаните в този протокол видове дейности, количество, единична цена и стойност, с тези, отразени в количествено-стойностната сметка, която е неразделна част от договора. По спорния въпрос - дали с подписването на посочения протокол, без възражения от страна на възложителя, е осъществено приемането на изработеното и съответно, дали вземането за остатъка от възнаграждението е изискуемо, считано от 19.12.2013 г., когато изпълнителят е издал и фактура, незаплатена от ответника, е необходимо да се вземе предвид следното: Действително, протоколът е наименован „Протокол 19”, но независимо от формалното несъответствие с предвидените в Наредба № 3 от 31.07.2003 г. актове и протоколи по време на строителството, този протокол установява по безспорен начин приемане на изработеното по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД, без възражения от страна на ответното дружество. Обстоятелството, че [фирма] е изпълнило всички СМР, съгласно одобреният проект е отразено и в акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството, съставен на 16.12.2013 г., в който акт са отразени и данни за извършена кражба на панели и инвертори от обекта. Не следва да бъде споделено становището на въззивния съдебен състав, че с представения протокол от 19.11.2013 г. не се установява приемането на извършените СМР. Това становище на АС-Бургас е изведено при несъответстващо на критериите по чл.20 ЗЗД тълкуване на договорни клаузи, в резултат на което е направен необоснован извод за неизискуемост на претендираното вземане. Преди всичко, посочените по-горе клаузи от договора във връзка приемането на работата, съответно с изискуемостта на останалите 30% от уговореното възнаграждение, не могат да се счетат за обвързани от съставянето на констативен акт за установяване годността за приемане на строежа/ приложение № 15 към Наредба № 3/2003 г./. Този протокол се съставя на основание чл.176, ал.1 З. от възложителя, проектантите, строителя и лицето, упражняващо строителен надзор, след завършване на строежа. С този констативен акт подписалите го лица удостоверяват, че строежа е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти и съответства на регламентирани в ЗУТ законови изисквания. От формулировката на договорната клауза по чл.4.3 е видно, че плащането на претендирана сума е обвързано от приемането на СМР с протокол за приемане годността на извършени СМР от упълномощени представители на страните. Тази уговорка, тълкувана във връзка със задълженията на изпълнителя/ т.6.1 – т.6.5 от договора/, съответстващи на чл.163, ал.2 ЗУТ, както и с целта на договора, сочи на извод, че действителната воля на страните е за двустранно удостоверяване между тях на изпълнените СМР и за установяване съответствието им с одобрената проектна документация. Основателни са и доводите на касатора, че в сключения договор не му е вменено задължение за въвеждане на обекта в експлоатация. Такова задължение липсва и за съставяне на предхождащия го констативен акт/ приложение № 15 към Наредба № 3/2003 г./. Следва да се има и предвид, че отговорността за осигуряване спазването на всички изисквания, установени в ЗУТ и в подзаконовите актове по неговото прилагане, свързани с изпълнението на строежа, е на инвеститора / чл.161 ЗУТ/. По аргумент от чл.163, ал.2 ЗУТ строителят би могъл да носи отговорност само при извършени от него виновни действия или бездействия, каквито не са установени по делото. Предвид изложените съображения, следва да се изведе извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Този извод не би могъл да бъде опроверган от представените доказателства за сключени договори с трето лице и за извършени от последното СМР на обекта, които според техническата експертиза са необходими във връзка с въвеждане на обекта в експлоатация, макар и да не са включени в количествено-стойностната сметка, неразделна част към процесния договор. Тези доказателства касаят последващ период, след извършване на фактически и правни действия от страна на възложителя по приемане на работата, поради което са ирелевантни. Още повече, че в приложените във въззивното производство доказателства /във връзка с исканото обезпечение на иска/ се съдържат данни, че годността на строежа е установена с акт приложение № 15. Като неоснователни следва да се преценят евентуалните възражения за прихващане – за изплатено възнаграждение на трето лице за довършване на обекта, за снабдяване с необходимите документи за въвеждане на обекта в експлоатация/поради отказ на изпълнителя да предаде тези документи/ и за задържане, от страна на ищеца, на оборудването на трафопоста в обекта. Този извод следва от събраните по делото доказателства във връзка с приемането на работата, предхождащо сключването на договори с трето лице, от констатациите на техническата експертиза за вложеното оборудване от съществуващ трафопост в новоизградения такъв, както и от писмените доказателства/ приемо-предавателен протокол от 16.12.2013 г. и покана за получаване на останалите документи, необходими за въвеждане на обекта в експлоатация/, относими към предаване на намиращата се при строителя документация във връзка с изпълнените СМР. Предвид горното и на основание чл.293, ал.1, пр.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество на спора, с което да се уважи предявения от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 35 845.11 лв., представляваща дължим остатък от уговорено възнаграждение по договор за изработка от 24.07.2013 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 03.01.2014 г. до окончателното изплащане на главницата. При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за всички инстанции в размер на 5 750.80 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 86 от 02.09.2015 г. по в.т.д. № 193/2015 г. на Апелативен съд – Б., Търговско отделение, вместо което постановява: ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], с ЕИК[ЕИК] сумата 35 845.11 /тридесет и пет хиляди осемстотин четиридесет и пет лева и единадесет стотинки/ лева, съставляваща дължим остатък от уговорено възнаграждение по договор за изработка от 24.07.2013 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 03.01.2014 г. до окончателното изплащане на главницата, както и 5 750.80 / пет хиляди седемстотин и петдесет лева и осемдесет стотинки/ лева – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: