Р Е Ш Е Н И Е № 136 гр. София, 14 май 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти март две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ:. Влена Величкова Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мадлена Велинова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 350/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдения Р. М. С. (назовано”жалба”) за „преразглеждане” по този ред на нохд № 717/2010 година на Петричкия районен съд, по което с присъда № 50 от 20 януари 2012 година, е ангажирана наказателната му отговорност за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. Присъдата е потвърдена изцяло с решение № 265 от 28 юни 2012 година на Благоевградския окръжен съд, по внохд № 119/2012 година по описа на този съд. В допълнителна молба осъденият С. уточнява, че обвинението срещу него не е доказано, а показанията на пострадалия М. и на свидетелите О., Т. и С. не са оценени правилно от съдилищата. Оспорва изцяло свое авторството по отношение на инкриминираното деяние и претендира отмяна на постановената по делото присъда или намаляване на размера на наложеното му наказание. Така направените възражения ангажират отменителните основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият С. участва лично и с назначения му от съда за служебен защитник адвокат Н. А. от САК, която поддържа искането за възобновяване на делото. В рамките на упражненото право на лична защита, осъденият С. оспорва оценката на показанията на основните свидетели по делото (М. и О.) и твърди, че умишлено е злепоставен. Подновява молбата си за отмяна на присъдата или намаляване на наложеното му наказание до размера на вече изтърпяната му част. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С постановената по делото присъда на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на Р. М. С. за това, че на 31. 01. 2010 година, в [населено място], Б. област, е отнел чужди движими вещи – сумата 6350 евро, с парична левова равностойност 12419. 52 лева, от владението на гръцкия гражданин Д. М. от [населено място], обл. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето на предварителното задържане на осъдения в условията на мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”. При условията на чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наложеното на осъдения С. наказание от шест месеца лишаване от свобода с влязла в законна сила присъда по нохд № 2664/2007 година по описа на Петричкия районен съд. Осъден е да заплати на гражданския ищец Д. М. сумата 6350 евро, равняващи се на 12419. 52 лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на осъдения С.. В производство, инициирано по негова жалба, е постановено решение на въззивния съд, с което присъдата е потвърдена изцяло. Решението не подлежи и не е проверявано по касационен ред. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Ангажираните в искането отменителни основания се подкрепят изцяло с доводи за недоказаност на обвинението, вкл. за неговото авторство, съдържащи собствен на молителя С. прочит на доказателствените източници по делото, най-вече на гласните такива. Тези доводи са относими към обосноваността на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции и няма как да бъдат обсъждани в настоящето производство, ако се държи сметка за естеството и характера на проверката за наличие на основания за възобновяване на наказателните дела, която препраща към основанията за касационен контрол, при това ако допуснатите нарушения са съществени. Доколкото обаче съдържанието на искането позволява да се установят действителните причини за недоволството на осъдения С. от постановената по отношение на него и влязла в законна сила осъдителна присъда, ВКС извърши проверка и установи следното: Оспорването на присъдата касае формирането на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции относно авторството на деянието. В молбата на осъдения се твърди, че показанията на пострадалия М. и на свидетелите М. С., Д. Т. и С. О. са оценени не по действителното им съдържание, поради което съдилищата са направили неверни фактически изводи за осъществяване на инкриминираното деяние от осъдения С.. Тези твърдения не намират опора в данните по делото. В основата на фактическите си изводи съдът е поставил съдържанието на събраните и проверени по предвидения процесуален ред гласни доказателствени източници и най-вече тези на пострадалия М., които са източник на преки доказателствени факти. Внимателният прочит и цялостната оценка на тяхното съдържание - още от съдебния разпит на досъдебната фаза на процеса (л. 13 от ДП) и депозираните пред съда показания (с. з. на 30. 06. 2010 година, л. 126, т. 1 от съдебното дело), вкл. и при допълнителния разпит (в с. з. на 07. 03. 2011 година, л. 400, т. 2 от същото дело), позволяват направените от съдилищата изводи за тяхната последователност, вътрешна и с останалите доказателства безпротиворечивост и като резултат – оценката за тяхната достоверност. В потвърждение на съобщените от пострадалия факти и обстоятелства, приети за установени и случили се в инкриминираната вечер, още от момента на преминаването на пострадалия през ГКПП „П.” до срещата му на бензиностанцията със свидетелите Г. и Л., са редица гласни и писмени доказателства и това са: показанията на свид. О., на посочените свидетели Г. и Л., на свид. Д. П. (работник на бензиностанцията, помогнал на пострадалия да установи контакт по телефона с неговия близък свид. Г.), данните за извършената прехвърлителна сделка на недвижим имот и получената от нея сума (договор на л. 535, т. 2 от съдебното дело), съдържанието на служебната бележка от болница „Т.” л. 203 от съд. д., т. 1). Всички тези доказателствени източници установяват по несъмнен начин причините за идването на пострадалия в страната, уговорката му с неговия близък свид. Г., срещата му на границата със свид. О., отвеждането му до заведението на свид. К., парите, които е изразходвал за питиета и почерпване на присъстващите, за заплащане на хотелска стая, срещата му с двете свидетелки и с осъдения С., завеждането му от осъдения в заведение в [населено място], размера на платените от него суми в това заведение и т. н. Всъщност, единственото обстоятелство, за което се констатират противоречия между показанията на свидетелките Т. и С., от една страна и свид. О. – от друга, се отнася за тяхно посещение в една от хотелските стаи заедно с пострадалия М.. Това обстоятелство обаче не е от съществено значение за главния факт на процеса и не би повлияло изводите относно осъщественото от осъдения отнемане на паричната сума от осъдения много по-късно вечерта и на съвсем друго място. То би могло да се обсъжда единствено в рамките на цялостната оценка за добросъвестно съобщаване от страна на свидетелите на интересуващите делото факти. В тази насока обаче са налице достатъчно други данни, както бяха посочени по-горе и даващи основание за кредитирането им за достоверност, както това е направено от предходните съдебни инстанции. В тази връзка следва да се коментира и заявеното от осъдения С. негово алиби за времето след 20-21 часа на инкриминираната дата, когато той твърди, че е бил вече в дома си, закаран там от свид. Х.. За тези обстоятелства е разпитана и свид. Д., с която осъденият живее на съпружески начала. Следва да се отбележи, че идентични възражения са правени и пред първоинстанционния и въззивния съдилища и те са били предмет на надлежно обсъждане и отговор от тяхна страна (с. 5 от решението на въззивния съд, л. 5 от мотивите на присъдата), като правилно са преценени като неоснователни. Показанията на свид. Д. са твърде общи и несигурни както по отношение на събитието, така и на времето: „ ...беше зимата, м. януари 2010 година ... прибра се вечерта с кола, едно момче го докара.” (л. 54 от въззивното дело). Идентични са и показанията на свид. Х. (л. 358, т. 2 от първоинстанционното дело), а и изисканата от съда и приета като доказателство по делото справка за телефонните разговори за този период от телефона на свидетеля, не сочи на проведени разговори с осъдения, както твърди последният (л. 389, т. 2 от същото дело). Така че, показанията на посочените свидетели са оценени от съдилищата по действителното им съдържание и правилно са кредитирани за достоверност. Всички те установяват по категоричен и безпротиворечив начин различни по време моменти от инкриминираните по делото факти от пристигането на свид. М. до срещата му на бензиностанцията със свид. Г. и свид. Л. и последвалото веднага след това посещение в полицията, с цел сигнализиране за извършеното по отношение на него престъпление. Оценени в своята логичност и последователност, тези източници на преки доказателствени факти установяват осъдения С. като извършител на инкриминираното деяние. Затова ВКС преценява, че заявените процесуална незаконосъобразност на доказателствената дейност на съда и доказателствена недостатъчност за неговите изводи по фактите, не са налице. Съдът е посочил и обсъдил доказателствата, на които е основал тези си изводи. Няма причина оценката за достоверност да не бъде споделена. При така приетите за установени факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. За отнемането на паричната сума от пострадалия М., по отношение на него е била приложена сила от страна на осъдения С., макар и тя да не се отличава с особен интензитет – блъскане с ръка в областта на рамото и повалянето му на седалката на автомобила. В рамките на оспорването от осъдения С. на ангажирането на отговорността му като цяло, съдът провери и конкретните тежест и параметри на тази отговорност, при което установи, че индивидуализацията на наложеното му наказание е извършена в пределите на предвиденото в закона и при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК. При това ВКС констатира, че размерът на наказанието лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца е определен значително под средния и съвсем близо до минималния срок от три години лишаване от свобода, предвиден в закона. Този размер на наказанието следва да бъде преценен като справедлив, защото съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. При изложените съображения ВКС намира, че направеното от осъдения С. искане за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на атакувания съдебен акт, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Поради това, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. М. С. за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 50 от 20 януари 2012 година на Петричкия районен съд, постановена по нохд № 717/2010 година по описа на същия съд и потвърдена с решение № 265 от 28 юни 2012 година на Благоевградския окръжен съд, по внохд № 119/2012 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.