Р Е Ш Е Н И Е

№ 48
София, 26.06.2020 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2272 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. И., Д. М. И. и Т. М. И. чрез пълномощника им адвокат М. Г. против решение № 398 от 18.12.2018 г., постановено по гр.д. № 1425 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е обезсилено решение № 60 от 18.01.2018 г., поправено с решение № 988 от 26.09.2018 г. по гр.д. № 1215 от 2015 г. на Районен съд-Стара Загора и делото е върнато на Районен съд-Стара Загора за произнасяне от друг състав по предявените от Г. Г. И., Д. М. И. и Т. М. И. установителни искове за собственост, с които претендират признаване за установено по отношение на П. Х. Г. и Е. Х. Х., че са собственици на основание реституция и наследство от Г. П. Г., починал на 30.05.1983 г. на ½ ид.ч. от описаните земеделски земи в землището на [населено място], общ.С. З..
П. Х. Г. и Е. Х. Х. чрез пълномощниците им адвокат Ц. В. и адвокат С. С. оспорват касационната жалба в подаден писмен отоговор и претендират възстановяване на направените разноски
С определение № 508 от 13.12.2019 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.трето ГПК с цел проверка дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че в исковата молба ищците твърдят, че е налице решение на ПК-С. З., с което земеделските земи са били възстановени в полза на всички наследници на Г. П. Г., с оглед твърдението им в исковата молба, че след като са се запознали с пълната преписка им станало ясно, че земите са заявени за възстановяване от Х. Г. П. като наследник на Г. П. Г., който пък ги е придобил по наследство от Х. Г. Т. и в цялата преписка Х. Г. П. е подавал и представял необходимите документи /молби, декларации, удостоверения и т.н./ като заявител от името на всички наследници, като по една и съща преписка веднъж се признават за възстановяване земите като наследствени и после въз основа на същите документи се признават за възстановяване като индивидуална собственост на един от наследниците, като спекулирайки с еднаквостта на първите две имена на Х. Г. Т. и Х. Г. П. и това, че не е имало присвоено ЕГН на влезлия в ТКЗС Х. Г. Т. и това, че Т. се е подписвал като Х. Г., Х. Г. П. се е сдобил по странен начин с индивидуално решение, което ОСЗ Стара Загора отказва да им предостави, мотивирайки се с факта, че ищците не са наследници на посочения като индивидуален собственик и заявител Х. Г. П..
Въззивното производство е било образувано по жалба на ответниците Е. Х. Х. и П. Х. Г. с довод за недопустимост на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като ищците не са подали заявление по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ и не са предявили иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, поради което правото им да искат от ОСЗ издаване на решение за възстановяване на собствеността им в реални граници е погасено.
Разглеждайки жалбата, Окръжен съд-Стара Загора е констатирал, че ищците са претендирали признаване за установено по отношение на ответниците, че са собственици по наследство на ½ идеална част от земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], общ.С.З., индивидуализирани по вид, площ, категория и местност в исковата молба. Изложили са твърдения, че с ответниците са съсобственици по силата на наследство от Г. П. Г.., б.ж. на [населено място], общ.С. З., починал на 30.05.1983 г., на процесните земеделски земи, признати за възстановяване с решение от 18.08.1993 г. на ПК-Стара Загора. на наследниците на Г. П. Г. и възстановени с решение от 16.04.1996 г. Посочили са, че земеделските земи са били собственост на Х. Г. Т., починал на 30.01.1969 г., който е оставил за своя единствен законен наследник и общия наследодател на страните – Г. П. Г., а през 1956 г. са били внесени в ТКЗС от Х. Г. Т.. Във връзка с възстановяването на земите до ПК било подадено заявление от Х. Г. П. в качеството му на наследник на Г. П. Г., който от своя страна наследявал по закон Х. Г. Т. и така била водена цялата преписка, като с писмо от 23.08.1993 г. Х. Г. П. бил уведомен, че се признава и определя за възстановяване правото на собственост на наследниците на Г. П. Г., върху земеделските земи с план за земеразделяне в землището на [населено място], както следва по документа. След смъртта на Х. Г. П. и във връзка с отказ на ответниците да им дават припадащата се част от рентата, ищците разбрали, че след признаване правото на възстановяване на собствеността на наследниците на Г. П. Г., ПК издала решение за тези земи на Х. Г. П., в качеството му на собственик и така по една и съща преписка веднъж се признавали за възстановяване като наследствени земеделските земи и после пак по същата преписка и въз основа на същите документи се признавали за възстановяване като индивидуална собственост на един от наследниците.
С уточняваща молба по повод констатирани от първоинстанционния съд нередовности на исковата молба, ищците са посочили, че отправената до съда претенция е за установяване съществуването на едно спорно право, а именно признаването за установено по отношение на ответниците, че заедно с тях са съсобственици при равни квоти от по ½ идеална част на процесните земеделски имоти, възстановени с решението на ПК от 1996 г. и съответно ищците са собственици по наследство от общия им наследодател Х. Г. Т. на ½ идеална част от земеделските земи.
След получаване на отговора на исковата молба първоинстанционният съд отново е оставил без движение исковата молба, т.к е намерил противоречие между обстоятелствената част и петитума й, доколкото от твърдените от ищците обстоятелства се установявало, че се касае за спор за материално право във връзка със земеделска реституция и обуславяли предявяването на иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, с който да се установи собствеността върху земеделските земи към момента на одържавяването им, а същевременно отправеното до съда искане не било формулирано според обстоятелствената част, т.к. било за установяване собствеността на процесните земеделски земи към настоящия момент. В уточнение на указанията на съда ищците отново са посочили, че е предявен положителен установителен иск за собственост, с който претендират, че са носители на правото на собственост върху ½ идеална част от процесните земеделски земи, възстановени с решение на ПК от 1996 г. и са поискали признаването на установено по отношение на ответниците, че са собственици на ½ идеална част от недвижимите имоти, възстановени с решение на ПК от 1996 г. С определение от 26.10.2015 г. районният съд е приел, че за ищците липсва правен интерес от иска по чл.124, ал.1 ГПК, тъй като от обстоятелствената част на исковата молба е видно, че се касае до спор във връзка със земеделска реституция по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Прекратителното определение е било отменено от въззивния съд по в.ч.гр.д.№ 1338/2016 г., като решаващият състав е приел, че предявеният от ищците установителен иск е с правно основание по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
С определение от 13.02.2017 г. районният съд е прекратил производството, поради липса на правен интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ тъй като от ищците няма подадено заявление за възстановяване и поради липсата на висящо административно производство пред органа по реституция и невъзможност такова да бъде започнато поради изтичане на преклузивния законов срок. Прекратителното определение е отменено по в.ч.гр.д.№ 1168/2017 г., като въззивния съд е приел, че подаденото от единия наследник заявление за възстановяване собствеността на името на общ наследодател, ползва и ищците.
С атакуваното първоинстанционно решение и след поправката му по реда на чл.247 ГПК съдът е разгледал иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и е приел за установено по отношение на ответниците, че към момента на обобществяването им през 1956 г. процесните земеделски имоти са били собственост на общия наследодател Г. П. Г., чиито наследници с наследствени права ½ ид.ч. са ищците.
При тези констатации въззивният съд е приел, че от изложените от ищците в исковата им молба обстоятелства и отправеното до съда искане за защита следва извода, че районният съд е бил сезиран с установителен иск за собственост, с който Г. Г. И., Д. М. И. и Т. М. И. претендират признаване за установено по отношение на ответниците правото си на собственост върху ½ идеална част от посочените в исковата молба земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], общ.С.З.. Изложени са твърдения, че страните са съсобственици на имотите при посочените квоти от по 1/2 идеална част, а съсобствеността им произтича от реституция и наследяване на общия им наследодател Г. П. Г., б.ж. на [населено място], общ.С. З., починал на 30.05.1983 г. Налице са твърдения, че с решения на ПК-Стара Загора, съответно от 1993 г. и от 1996 г. земеделските земи са били признати за възстановяване и възстановени на наследниците на Г. П. Г., част от които са ищците, а останалата част-ответниците, и спор относно собствеността помежду им не е съществувал до 2014 г., когато правата на ищците са били оспорени от ответниците, които са се позовали на решение на ПК от 1996 г., с което същите земеделски земи са били възстановени само в полза на наследодателя им Х. П. Г.. Окръжен съд-Стара Загора е изложил съображения, че преценката за правния интерес на ищците от търсената защита следва да се извърши въз основа на заявените от тях обстоятелства в исковата молба, а така посочените обстоятелства обуславят интерес от предявения установителен иск за собственост, т.к. ищците твърдят, че е налице решение на ПК-Стара Загора, с което земеделските земи са били възстановени в полза на всички наследници на Г. П. Г., поради което и претендират по пътя на косвения съдебен контрол да бъде обявена нищожността на решението на ПК от 1996 г., с което правото на собственост се възстановява единствено на Х. П. Г.. Твърдените от ищците обстоятелства, обуславящи претендираното от тях право, съставляват предмета на доказване в исковото производство, и преценката за тяхното наличие, а оттам и за съществуването на произтичащото от тях право, представлява преценка по съществото на спора и се извършва от съда със съдебното решение. В случая, като е приел, че предявеният от ищците иск се отнася за спор за материално право по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ /макар и съобразявайки се със задължителните указания при отмяна на прекратителните определения/, първоинстанционният съд е нарушил диспозитивното начало, като по този начин е постановил и съдебен акт, който не съответства на търсената защита. Видът и обема на търсената от ищците защита обаче не е бил променян от тях по надлежния процесуален ред на чл.214, ал.1 от ГПК преди постановяването на прекратителното определение от 28.10.2015 г., като в тази връзка следва да се има предвид, че на два пъти са уточнявали петитума на исковата си молба и искането им и в двата случая е била за установяване, правото им на собственост върху ½ идеална част от земеделските земи към настоящия момент. Подобна промяна на петитума на исковата молба не е била извършена и след продължаване на съдопроизводствените действия от районния съд. Ето защо, макар и като последица от изпълнение на задължителни за него указания, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, т.к. след допускане на поправката на очевидна фактическа грешка в обжалваното решение № 60 от 18.01.2018 г. с решение № 988/26.09.2018 г. е признал за установено съществуването на правото на собственост върху земеделските земи към момента на включването им в ТКЗС, а не се е произнесъл по заявената от ищците претенция за признаване правото им на собственост върху ½ идеална част от имотите, придобито на основание реституция и наследство. Нормата на чл.6, ал.1 от ГПК въвежда ръководно начало на гражданския процес, чието приложение не може да бъде дерогирано от съда при разглеждане на правния спор посредством служебно изменяне на неговия предмет, включително и по реда на чл.278, ал.3 от ГПК. Това обуславя обезсилването на обжалваното решение по реда на чл.270, ал.3 от ГПК и връщането на делото на Районен съд-Стара Загора за произнасяне по предявения установителен иск за собственост.
Изводът на въззивния съд, че ищците твърдят, че е възстановено правото на собственост на наследниците на Г. П. Г. и като такива се легитимират като собственици към настоящия момент, е очевидно неправилен. В исковата молба ясно е заявено, че е подадено заявление за възстановяване собствеността по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Г. П. Г., постановено е решение от 1993, с което на наследниците на Г. П. Г. е признато правото на възстановяване на собствеността, но окончателното решение за възстановяване правото на собственост с план за земеразделяне е издадено на името само на един от наследниците, а именно Х. Г. П., наследодател на ответниците. Към исковата молба са приложени доказателства за решенията на ПК-Стара Загора, постановени по преписка по заявление вх. № 08097 от 5.03.1992 г., с което Х. Г. П. е поискал възстановяване правото на собственост на наследниците на Г. П. Г. - № * от 18.08.1993 г. за признаване правото на възстановяване на собствеността на наследниците на Г. П. Г., № * от 16.04.1996 г. за признаване правото на възстановяване на собствеността на Х. Г. П., № * от 31.07.1998 г. за възстановяване правото на собственост на Х. Г. П. върху заявените земеделски земи с план за земеразделяне. Правната квалификация, която ищците са дали на посочените факти и с която са свързали и непрецизно формулирания петитум /за признаване за установено, че въз основа на решение № 08083 от 1996 г. на ПК-Стара Загора ищците са собственици по наследство на ½ ид.ч. от описаните земеделски земи/ не обвързва съда. Задължение на съда е да квалифицира правоотношенията, следващи от твърдените факти. В случая ищците твърдят, че процесните земеделски земи са били заявени за възстановяване на името на общия на страните наследодател, но са възстановени на друго лице – наследодателя на ответниците, за което обстоятелство ищците узнали през 2014 г., тъй като до този момент получавали припадащата се на наследствената им квота част от доходите от имотите. Именно с оглед на тези твърдения, следва да се тълкува и волята им по непрецизно заявения петитум. Затова и още с доклада по чл.146 ГПК първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, отчитайки, че ищците не твърдят, че правото на собственост е възстановено на наследниците на Г. П. Г., т.е. и на тях, поради което липсват твърдения за осъществен фактически състав, въз основа, на който да могат да се легитимират като собственици към настоящия момент.
Формирайки изводите си въз основа на буквалния прочит на заявения петитум и употребената от ищците правна терминология, без да квалифицира правоотношенията, следващи от заявените в исковата молба факти и приложените към исковата молба доказателства, въззивният съд е дал неправилна правна квалифицаия на предявения иск /за установяване на притежавано от ищците въз основа на земеделска реституция право на собственост върху ½ ид.ч. от имота към настоящия момент/, поради което е стигнал и до неправилния извод, че първоинстанцонният съд се е произнесъл по непредявен иск /за принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяване на земеделските земи с оглед възможността да се придобият права въз основа на земеделска реституция/.
Поради изложеното въззивното решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане на Окръжен съд-Стара Загора.
При новото разглеждане на делото и с оглед изхода на спора въззивният съд следва да се произнесе и по искането за възстановяване на направените в настоящото касационно производство разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 398 от 18.12.2018 г., постановено по гр.д. № 1425 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Стара Загора.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Стара Загора.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: