Р Е Ш Е Н И Е
№ 378
гр.София, 27 април 2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
със секретар Румяна Виденова
при участието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ СТОЯНОВА
наказателно дело под № 337/2010 година
Касационното производство е образувано по жалбите на подсъдимия Н. Д. Р. и от защитника на подсъдимия И. Д. И. против решение № 38/23.04.2010 год. по въззивно нохд № 213/2009 год. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение. В първата се поддържат доводи за допуснати нарушения, на закона и процесуалните правила с признаването на подсъдимия Р. за виновен по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК и по чл.219, ал.4 вр.ал.1 НК. Поддържа се касационното основание за явна несправедливост на наложеното наказание в посочените части, неподкрепено с доводи, включително в допълнението към касационната жалба в съдебното заседание.
С касационните основания по чл.348, ал.1 НПК се обосновават алтернативно – искане за отмяна и оправдаване или за връщане на делото за ново разглеждане.
В жалбата и допълнението към нея на защитника на подсъдимия И. се поддържа, че решението е постановено при наличието на всички касационни основания, с което се обосновава искането за отмяна и оправдаване.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира в становището си, че жалбите на подсъдимите са неоснователни в частта им, отнасящи се до обвинението за извършени престъпления по чл.203 НК. Приема за основателна жалбата на подсъдимия Р. в осъдителната част по чл.219 НК, но само относно липсата на наказание, на което основание прави искане за връщане на делото за ново разглеждане в тази част.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение извърши проверка по доводите в пределите по чл.347 НПК и намира:
Бургаският окръжен съд с присъда № 63/27.05.2009 год. по нохд № 131/2003 год. признал подсъдимия Р. за виновен в това, че за периода 12.05.1993 год. – 25.11.1994 год. в[населено място] като длъжностно лице – началник на „Валутно управление” при Б. АД[населено място] при условията на продължавано престъпление като извършител сам и в съучастие[населено място] и И. И. присвоил 186 890 905/недоминирани/лв, поверени му в това му качество да ги пази и управлява като за улеснение на присвояването извършил престъпление по служба, нарушавайки и превишавайки правата си, предвидени в нормативни актове, както и съставяйки сам като длъжностно лице в кръга на службата си официални документи - писмо-искане от 08.03.1994 год. и платежно нареждане в 2 екземпляра от 12.05.1993 год., в които удостоверил неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за тези обстоятелства и присвояването е в особено големи размери и представлява особено тежък случай като до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд парите са заместени. На основание чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.282, ал.1 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.53 НК го осъдил на осем години лишаване от свобода и го оправдал за допуснати конкретни нарушения на нормативни актове, както и до размер на 188 625/деноминирани/ лева. На основание чл.205, ал.2 НК лишил подсъдимия от права: да упражнява дейност, свързана с управление и контрол на паричните средства и да упражнява професията икономист за срок от по 8 години, от влизане на присъдата в сила.
Признал подсъдимия за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление за периода 28.04.1993 год. – 15.11.1994 год. в[населено място] в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – началник „Валутно управление” при Б. АД [населено място] в съучастие като извършител с Пл.Н., като подбудител по отношение на Н.П. и сам, нарушил служебните си задължения и превишил властта и правата си по конкретни нормативни актове – подробно изброени, с цел да набави имотна облага за Пл.Н., Д.К., М., Ст.С. в размер на 72 936 913/недем./лева, от което настъпилите вредни последици за банката са значителни и случаят е особено тежък. На основание чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 и ал.3 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.54 НК го осъдил на 3 години лишаване от свобода. Признал го за невинен и го оправдал по конкретизирани нарушения на нормативни актове, за сумата 105 758/деном./ лева, както и за периода до 30.12.1994 год.
На основание чл.282, ал.3 НК лишил подсъдимия Р. от право да заема ръководна длъжност в държавна или обществена структура, свързана с управление на парични средства за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила.
Признал подсъдимия за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление за периода 16.11.1994 год. – 30.12.1994 год. в[населено място] в качеството си на длъжностно лице – началник „Валутно управление” при Б. АД-Б. в кръга на службата си подбудил Н.Х./П./ като счетоводител да състави официални документи, в които да удостовери неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани тези документи като доказателства за тези обстоятелства. На основание чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.3 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.54 НК го осъдил на 6 месеца лишаване от свобода. Оправдал го по обвинение за подбудителство за документ, изготвен на 15.11.1994 год.
На основание чл.23, ал.1 НК наложил едно общо наказание, най-тежкото, от определените – лишаване от свобода в размер на 8 години, за изтърпяването на което определил първоначален строг режим и присъединил наказанията лишаване от права и приложил чл.59, ал.1 НК за времето на предварителното задържане.
Признал подсъдимата Н. Х. Х./П./ за виновна и я осъдил за извършено престъпление по чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1. При предпоставките на чл.55, ал.1, т.2, б.Б НК я осъдил на глоба. Оправдал я за извършено престъпление на 15.11.1994 год.
Признал подсъдимата Н. Г. П. за виновна и я осъдил за извършено престъпление по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 и при условията на чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 НК я осъдил на 6 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което наказание отложил на основание чл.66, ал.1 НК за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила.
Признал я за невинна и оправдал по обвинението да е извършила на 15.11.1994 год. престъпление по чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 НК.
Признал подсъдимия И. Д. И. за виновен в това, че на 25.11.1994 год. в[населено място] в качеството си на длъжностно лице – директор на Ц.-клон Я., присвоил 32 709/деном./ лева, собственост на Б. АД-Б., в съучастие като помагач с подсъдимите Н. и Р., поверени на последния да ги пази и управлява като за улесняване на присвояването извършил документно престъпление – изготвил писмо искане от името на Ц. за закупуване на валута и платежно нареждане за заплащане на закупената валута, в които документи удостоверил неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани тия документи като доказателства за тия обстоятелства и присвояването е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, а до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд парите са заместени. На основание чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.4 вр.чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 НК го осъдил на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода и го оправдал по обвинението по чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.20, ал.4 НК. Определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието.
Приложил чл.25, ал.1 вр.чл.23, ал.1 и ал.2 НК и наложил едно общо наказание – най-тежкото, от определените по това и по нохд № 818/1998 год. на Ямболския окръжен съд – 4 години лишаване от свобода, което да изтърпи при общ режим. Присъединил към наказанието лишаване от свобода и наказанието по чл.37, т.6 НК, определено с присъда по нохд № 818/1998 год. Приложил чл.25, ал.2 НК за изтърпените наказания.
Признал подсъдимия П. Г. Н. за виновен да е извършил престъпления по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.3 и ал.4 вр.чл.26, ал.1 НК за периода 04.10.1993 год. – 25.11.1994 год. в размер на 137 411 625/недом./лева. При предпоставките на чл.54 НК го осъдил на 8 години лишаване от свобода и го оправдал за 1000/недом./лева. Определил първоначален строг режим на изтърпяване и на основание чл.205, ал.2 НК го лишил от право да заема длъжност, свързана с разпореждане на парични средства в държавна или обществена структура за срок от 8 години от влизане на присъдата в сила.
Признал подсъдимия Н. за виновен и го осъдил по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 и ал.4 и при условията на чл.54 НК го оправдал по обвинението за сумата над размер 17 245 913/недом./ лева, а на основание чл.282, ал.3 НК го лишил от право по чл.37, ал.1, т.6 НК за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила.
Приложил чл.23, ал.1 и наложил най-тежкото от определените му наказания лишаване от свобода – осем години, което да изтърпи при първоначален строг режим, чл.23, ал.2 НК за наказанието лишаване от право по чл.37, ал.1, т.6 НК и чл.59, ал.1 НК за времето на предварителното задържане.
Осъдил подсъдимите да заплатят направените по делото разноски в определените размери.
Бургаският апелативен съд с обжалваното решение по въззивно нохд № 213/2009 год. изменил присъда № 63/27.05.2009 год. по нохд № 131/2003 год. по отношение на подсъдимия Р. като го оправдал за извършено улесняващо престъпление по чл.282, ал.1 НК по обвинението за присвояване. В частта относно обвинението по чл.282 НК преквалифицирал поведението му като престъпление по чл.219, ал.4 вр.ал.3 НК и го оправдал по обвинението по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 и ал.3 вр.чл.26, ал.1 НК.
Отменил присъдата по отношение на подс.Р. в частта, в която е осъден на лишаване от свобода за престъпление по чл.282 НК и е приложен чл.282, ал.3 вр.чл.37, ал.1, т.6 НК, както и в частта, в която е признат за виновен по чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.3/по отношение на Н.Х./ вр.чл.26, ал.1 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода като прекратил наказателното производство поради погасяване на наказателната отговорност вследствие изтичане на предвидената в НК абсолютна давност.
Отменил и в частта относно приложението на чл.23 НК.
Отменил присъдата в частта, с която подсъдимата Н. Х. е осъдена по чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК и е наложено наказание като прекратил наказателното производство поради погасяване на наказателната отговорност вследствие на изтичане на предвидената от закона абсолютна давност.
Отменил присъдата по отношение на подсъдимата Н. Г. П., осъдена по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК и е наложено наказание като прекратил наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност.
Отменил присъдата в частта по отношение на подсъдимия П. Н., с която е признат за виновен и осъден по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.3 и ал.4 НК и са му наложени наказания като прекратил наказателното производство поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност.
Отменил присъдата и в частта относно приложението на чл.23 НК по отношение на подсъдимия Н..
Потвърдил присъдата в останалите протестирани от прокурора и обжалвани от страните части.
Въззивното производство е образувано по протест на прокурор в Бургаската окръжна прокуратура и жалби от подсъдимите Н. Р., Н. Х., Н. П., И. И. и П. Н.. Въззивният съд с оглед поддържаните доводи от страните и процесуалното задължение по чл.314 НПК е счел, че следва да упражни правомощията си по чл.327, ал.3 и ал.4 НПК като е допуснал повторен разпит на подсъдимата П. и ново заключение на вещо лице за изготвяне на почеркова експертиза на конкретен документ с ясно формулирани задачи по съображения, че ще имат значение за правилното решаване на делото. Провел е съдебно следствие и е включил новия доказателствен материал при извършената проверка и оценка в доказателствената съвкупност, на която е извършил проверка, анализ и оценка, за да направи своите фактически и правни изводи. При изрично заявено съгласие на подсъдимите Н. Х. и Н. П. съдът е приложил разпоредбата на чл.81, ал.3 НК като е приел, че за предявените обвинения по чл.311, ал.1 НК за Х. и по чл.282 за П. е изтекла абсолютната погасителна давност, поради което е прекратил наказателното производство по отношение на тези подсъдими. По обвинението по чл.311 за извършено в съучастие с подс.Х. по отношение на подс.Р. съдът също е приел наличието на предпоставките за прекратяване поради изтекла абсолютна погасителна давност, а по отношение на подс.Пл.Н. е прекратил наказателното производство поради погасяване по давност по обвинението по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.чл.20, ал.3 и ал.4 НК.
В съдебното си решение съдът е изложил приетата за установена фактическа обстановка, за която е направил извод, че е резултат от задълбочената и според правилата на НПК проверка и оценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, поради което не се различава от тази в оспорения първоинстанционен съдебен акт. Обосновал е и оценката си за съответствие на мотивите с изискванията на чл.305, ал.3 НПК. Възприел е като законосъобразна квалификацията на поведението на подсъдимия Р. като престъпление по чл.203 вр.чл.202 вр.чл.201 вр.чл.26, ал.1 НК, а с оглед данните, че парите са възстановени – по привилегирования състав по чл.205 НК. Мотивирал е решението си да определи като неоснователно възражението за липсата на признаците деянието да се квалифицира като особено тежък случай и особено големи размери. Настоящият състав възприема изцяло съображенията, защото са подкрепени със съдържащите се в доказателствения материал данни за действителния размер на присвоените суми към момента на извършване на деянието, съпоставен с минималната работна заплата, както и с цялостното поведение на подсъдимия с оглед неговото качество и конкретно извършеното – сам и с други лица, в инкриминирания период, указващо на едно демонстративно незачитане на правилата, по които трябва да работи, на проявената упоритост за постигане на целта си, последиците, реалния резултат от неправомерното му поведение.
Въззивният съд е отговорил на този въпрос и на останалите доводи и възражения, които са направени. По ясен и несъмнен начин е мотивирал решението си да се приемат за неоснователни твърденията за невярна оценка на доказателствения материал и за нарушение на чл.107, ал.3 и ал.5 НПК по начин, съответстващ на правомощията му. Не е било наложително излагането на подробни анализи и съображения, съответстващи на изискванията по чл.305, ал.3 НПК, което законодателят е предвидил изрично само за случаите на постановяване на нова присъда по смисъла на чл.336 НПК, какъвто не е настоящият.
Частично основателна е жалбата на подсъдимия Р. в частта относно обвинението за присвояване. От съдържанието на платежните нареждания и писмото искане, които формално са улеснили подсъдимия Р. при извършване на деянията по п.3 и п.9 не може да се направи безспорен извод, че имат характер на удостоверителни документи. Както са установили и вещите лица те са с непълно съдържание, не могат да бъдат банкови документи, които да породят исканите последици. Само удостоверителните документи могат да бъдат предмет на лъжливо документиране. Обстоятелството, че съдържат неверни обстоятелства – различия в двата еднообразни екземпляра на платежното нареждане или в писмото искане на други признаци, с които инстанциите по същество са мотивирали решението си да приемат, че отговарят на изискванията да са удостоверителни, не е достатъчно за конкретния случай да бъдат определени като такива. По своята същност, с оглед конкретното им съдържание, отговарят на критериите за диспозитивни документи и не могат да бъдат предмет на лъжливо документиране. В този смисъл осъждането за присвояване при квалификацията по чл.202 вр.чл.311 НК е незаконосъобразна и подсъдимият следва да бъде оправдан като се преквалифицира деянието по чл.205 вр.чл.203 вр.чл.201 НК.
Неоснователно е възражението, че неправилно инстанциите по същество не са оправдали подсъдимия по обвинението за извършено присвояване по п.4, 5, 6, 9, 13, 18 поради това, че инкриминираните суми са превеждани на юридически лица и че не е приложен чл.2, ал.2 НК, защото от извършване на деянията до постановяване на съдебните актове е имало изменение в чл.201 НК, макар и да е обявено за противоконституционно с решение № 19/12.10.1995 год. Съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията на Република България актът, който е обявен за противоконституционен, не се прилага от влизане в сила на решението на Конституционния съд. Към момента на извършване на деянията в текста на чл.201 НК не е било направено допълнението „личен” интерес. Решението е влязло в сила три дни след публикуването му на 03.11.1995 год., а изменението е публикувано на 01.06.1995 год. – след последното деяние по инкриминирания период, което обхваща времето от 15.05.1993 год. до 25.11.1994 год. Действието на правните норми в тези случаи не се запазва по отношение на деяния за времето, когато са действали, и не могат да се прилагат, защото са обезсилени и не представляват законно основание да бъде оправдан подсъдимия. Такава възможност би съществувала, ако Н. събрание отмени закон или някоя разпоредба, при което се запазва действието на правната норма по отношение на правоотношение за времето, когато са имали действие и евентуално да се приложи разпоредбата на чл.2, ал.2 НК.
Не се подкрепя от фактическа страна възражението, че не е даден отговор за липсата на подбуждане от подс.Н. по отношение на подсъдимия Р.. Тези изводи са изведени правилно от конкретното обективирано поведение на всеки един от подсъдимите. Н. имал нужда от суми във валута по сметките си в други банки, както и в брой, а подсъдимият Р. бил началник на „Валутно управление” и като се възползвал от липсата на контрол и възможност за нарушаване на правата, които сам бил създал в изготвения от него правилник за работа на управлението, да осъществи такава дейност, в резултат на която да бъде удовлетворено желанието на Н.. Нарушаването на разпоредбите не са резултат от негово лично решение за облагодетелстване на лице, което не му е познато, а последица от съществуващите взаимоотношения между тях и конкретните реални възможности с оглед служебното му положение. Подс.Н. е бил инициатор на престъплението като умишлено е предизвикал у подс.Р. решение за извършването му. Умисълът следва от цялостната му дейност –устни разпореждания на други длъжностни лица за изготвяне на документи, за извършване на банкови преводи, както и на други действия, за отпускане на кредити в лева и валута, нарушаващи предвидения нормативен ред. Тези фактически обстоятелства въззивният съд е приел за установени въз основа на доказателствения материал и възражението на двамата подсъдими, че не са имали такова поведение правилно е оценено като съответстващо на приетата им позиция на защита.
Законосъобразни са изводите на въззивния съд, че деянията са извършени при формата на вина по смисъла на чл.11, ал.2 НК. Без да пренебрегва показанията на свидетелите, които очевидно са проявили желание да помогнат на подсъдимия Р. и да убедят съда, че действията, изразяващи се в нарушаване на нормативните разпоредби, са израз на неговата добра воля за помощ и на увереност в тяхната добросъвестност, въззивният съд, оценявайки като правилна процесуалната дейност във връзка с оценката на доказателствения материал е направил верен извод, че субективната страна е доказана по несъмнен начин. Професионалните знания на подсъдимия и пренебрегване на правилата за предоставяне на кредит, разпореждането за извършване на нарушения от страна на други служители, липсата на предприети регламентирани действия за установяване възможностите за обезпечаване на вземанията, а след това за събиране на сумите по просрочените кредити и разпорежданията му за отнасяне на дължимите суми към счетоводни сметки, което е имало за последица прикриване на дългове и загуба за банката, са все обстоятелства, които са мотивирали законосъобразния извод, че към момента на извършване на деянията подсъдимият е имал представа за извършените деяния, особеностите им при конкретните условия на мястото и времето, приетия начин за нарушаване нормативните актове, за представи относно всички обстоятелства, за причинната връзка и общественоопасните последици. В този смисъл е съдържанието на мотивите по въпроса за наличието на всички елементи от състава на престъплението, независимо от обема, в който са изложени.
От това следва, че само възражението за липса на престъпление по чл.311, ал.1 НК е основателно, поради което квалификацията на поведението на подсъдимия следва да бъде по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.201 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК. В този смисъл решението следва да бъде изменено и подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.311, ал. вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК.
Основателни са доводите в жалбата за допуснато нарушение на процесуалните правила и закона в частта, в която присъдата е изменена за обвинението по чл.282, ал.3 вр.чл.20, ал.2 и ал.3 вр.чл.26, ал.1 НК и е приложена различна квалификация-по чл.219, ал.4 вр.ал.3 НК. Съдът е изложил мотиви за незаконосъобразност на решението на първоинстанционния съд, който не е взел предвид, че подсъдимияг Р. макар да е длъжностно лице по смисъла на чл.93 НК, не може да бъде субект на престъплението по служба, защото не е лице, работещо в структурата на държавните органи и обществените организации, а в стопански субект извън публичната собственост, какъвто е Б. АД. Приел е, че от фактическите обстоятелства по делото може да се направи извод за извършено престъпление по чл.219 или чл.220 от НК, което го е мотивирало да оправдае подсъдимия по обвинението за извършено престъпление по чл.282 НК. Незаконосъобразно обаче е приложил разпоредбата на чл.219 НК към фактическите обстоятелства, които първоинстанционният съд е приел за установени и за каквито е било повдигнато и предявено обвинение, съдържащо се в обвинителния акт. Наличието на значителни щети като резултат от неправомерните действия на подсъдимия Р., изразяващи се в невъзстановяване на паричните средства на банката, съдът е приел като обстоятелства, относими към друга,законосъобразна, според него, квалификация – умишлена безстопанственост в особено големи размери, представляваща особено тежък случай. Съображенията в подкрепа на това решение са основани на изведени от установеното конкретно поведение, определено като съзнателно неполагане на достатъчно грижи за ръководенето, управлението, стопанисването и запазването на повереното му имущество. Изпълнителното деяние според съда е изразено чрез юридически действия – неправомерно раздаване на кредити, което се дължи на неговото активно поведение, несъответстващо на нормативните изисквания. Изложил е съображения в подкрепа на решението си,, че процесуалната му дейност в посочения смисъл е допустима, защото подсъдимият се е защитавал по предвидените му в по-широк кръг обстоятелства, както и че съгласно чл.336, ал.1, т.2 НПК може да бъде осъден подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата инстанция. С наличието на предпоставки за прекратяване поради изтекла давност с оглед размера на предвиденото за това престъпление наказание е обосновал решението си, че не следва да му бъде наложено наказание.
Правилен е изводът, че законодателят е предвидил възможността въззивният съд да осъди подсъдим, ако е имало съответно обвинение, както и да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Това обаче не означава произволно, безмотивно и декларативно да упражни правомощията си по начина, който е приел, за да се произнесе с обжалвания акт и с мотиви, теоретични по своята същност, да обоснове решението си, че са налице фактическите обстоятелства за престъплението по чл.219 от НК. Не е изпълнил задължението си подробно, точно и обосновано да посочи кои са тези фактически обстоятелства, въз основа на които е извел правния извод за приложимата материална норма. Съпоставяйки съдържанието на чл.282 и чл.219 НК със съдържането на предявеното на подсъдимия Р. фактическо обвинение не може да се направи еднозначен извод, че са налице, че са му били известни и че са му били предявени всички фактически обстоятелства за престъпление по чл.219 НК. Затова съдът е бил длъжен да изложи подробни мотиви, да съпостави, анализира и оцени доказателствения материал като посочи въз основа на кои обстоятелства от предявените приема, че подсъдимият е извършил друго, макар и по-леко наказуемо престъпление. Предвидените правомощия съгласно чл.336, ал.1, т.2 (за основателността на която липсват съображения) и по чл.337, ал.1, т.2 НПК, не може да бъдат прилагани произволно и според субективна преценка на решаващия съд за необходимост поради наличието на определени обстоятелства – в конкретния случай настъпили щети от действията на подсъдимия, непременно да бъде наложено наказание. Подсъдимият не може да бъде „изненадан” при упражняване правото на защита и макар и законодателят да изисква само съответствие, а не пълно покриване между предявеното обвинение и присъдата, с която е признат за виновен, в конкретния случай такова не е налице. Съдът не е обосновал решението си, че е доказано неполагането на предвидените по закон грижи, в резултат на които са настъпили съставомерните последици, нито доказателствата, които ги установяват. Решението за прекратяване поради изтекла давност е намерило израз само в мотивите, но не и в диспозитива на присъдата, което указва на противоречие и невъзможност да се разбере каква е действителната воля на съда за оправдаването на подсъдимия – че не следва да му се наложи наказание, че прекратява наказателното производство или има други съображения, които не е изложил и само могат да се предполагат.
Неправилно е решението на съда да се поизнесе по посочения начин, макар и да е приел, че се касае за престъпление, което е по-леко наказуемо и за което с оглед предвиденото наказание е погасено по давност съгласно чл.81, ал.3 НК, независимо дали е верен извода за приложимия закон. С разпоредбата на чл.24, ал.2 НПК законодателят изрично е предвидил задължение за съда да не прекратява наказателното производство, вкл. по чл.21, ал.1, т.3 НК, преди подсъдимият да е изразил становището си дали желае да бъде прекратено или желае да продължи. Не е предвидено никакво условие, което да дава право на съответния съд да решава въпроса сам, по своя преценка и без да е изслушал становището на подсъдимия да се произнесе като приложи закона по посочения начин. Независимо от констатацията, че е изтекла абсолютната давност, въззивният съд не е имал право да се произнася при липса на предвидени правомощия и по начин, с който лишава подсъдимия от възможността да упражни свое процесуално право. Затова в тази част решението следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд за отстраняване на допуснатите нарушения на закона и процесуалните правила.
С оглед на изложеното решението следва да бъде отменено изцяло и в частта, в която е отменено приложението на чл.23 НК – както за наказанието лишаване от свобода, така за наказанията лишаване от права.
Жалбата на подсъдимия И. И. е основателна в частта й относно квалификацията на деянието, но не по изложените в нея съображения, че не е доказано присвояването. Възражението, че съдът е направил произволен извод за наличие на съучастие в смисъла на чл.20, ал.4 НК е неоснователно. За да приеме, че решението на първоинстанционния съд е законосъобразно въззивният съд е извършил цялостна проверка. Направил е извод, че няма нарушение на чл.107, ал.3 НПК при решаване на въпроса налице ли е съучастие при извършване на присвояването, за което е привлечен да отговаря И. и въз основа на какви доказателства е направен този извод. Утвърдил е по ясен начин изцяло и без да се налага да преповтаря подробните мотиви, обосноваващи извода, че този подсъдим по конкретното обвинение е помагач по смисъла на чл.20, ал.4 НК. Той умишлено е улеснил извършването на престъплението като е съдействал, издавайки на Н. документи, за които поначало е имал съзнание, че не отговарят на всички изисквания за банков документ, но че те са формалното основание за подсъдимия Р. да уреди в нарушение на задължителните правила отпускане на искания от Н. кредит. Правилно инстанциите по същество са приели за установено въз основа на доказателствения материал, че между тримата са съществували приятелски отношения, че Р. и И. са били наясно с извършваната от тях дейност, както и за последиците. Вярно е, че с оглед съдържанието на платежното нареждане и писмото искане, за които е установено, че не съдържат необходимите реквизити, макар и да са били подписани от подсъдимия И. и да е бил положен печат на управляваната от него банка, отговаря на диспозитивен документ, поради което не е налице престъпление по чл.311 НК. Въззивният съд е направил обратен извод, без обаче да е направил задълбочен анализ и да е дал отговор по направеното възражение защо при установеното конкретно съдържание ги е определил като годни за лъжливо документиране. Мотивите по този въпрос са недостатъчни, но това не е основание да се връща делото за ново разглеждане, нито е основание за отпадане на отговорността. Доколкото има изложени съображения за наличието на съучастие по смисъла на чл.20, ал.4 НК, които настоящият състав изцяло възприема, защото са основани на събраните по предвидения процесуален ред годни доказателствени средства и оценката им е с оглед действителния смисъл, то жалбата в тази й част е неоснователна. Изложеното налага извода, че деянието следва да се преквалифицира по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.201 вр.чл.20, ал.4 НК и подсъдимият да бъде оправдан по приетата от въззивния съд квалификация на деянието по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.4 НК.
Основателни са доводите в жалбите на подсъдимите за явна несправедливост на наказанията, макар и да не са развити подробни съображения, които да ги подкрепят.
По отношение на подсъдимия Р. с оглед решението за квалификацията по чл.205, вр.чл.201 НК наред с оценяваните от инстанциите по същество индивидуализиращи обстоятелства настоящият състав намира, че не само поради отпадане на един от квалифициращите признаци, но и с оглед продължителността на наказателното производство в нарушение на изискването за „разумен срок” по смисъла на чл.22 НПК, което не е в резултат на непредвидено в НПК процесуално поведение от страна на подсъдимия, справедливо и в съответствие с целите по чл.36 НК и принципа за съответствие по чл.35, ал.3 НК е наказание при предпоставките по чл.55, ал.1 НК - лишаване от свобода в размер на шест години, което наказание да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при строг режим съгласно чл.61, т.2 вр.чл.60, ал.1 ЗИНЗС.
Срокът на лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 и т.7 НК следва да се намали на по 6 години, считано от влизане на присъдата в сила.
Подсъдимият И. е осъден при предпоставките по чл.55, ал.1, т.1 НК. Наказанието лишаване от свобода в размер на 3 години и 6 месеца е съобразено с индивидуализиращите обстоятелства, които инстанциите по същество са обсъдили и обосновано оценили. Без достатъчно внимание е останало обстоятелството, че санкционирането е в противоречие с разпоредбата на чл.22 НПК делото да бъде разгледано и решено в разумен срок. С процесуалното си поведение подсъдимият не е допринесъл за продължителността на наказателното производство. По тези съображения намира, че справедливо и в съответствие с извършеното и с целите по чл.36 НК е наказание в размер на 2 години и 6 месеца, в който смисъл решението следва да бъде изменено.
Предвид изложеното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ решение № 38/23.04.2010 год. по въззивно нохд№ 213/2009 год. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение в частта, в която подсъдимият Н. Р. Д. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК, което преквалифицира по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.201 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК; в частта относно наказанието лишаване от свобода при предпоставките по чл.55, ал.1, т.1 НК, което определя в размер на шест години, което да изтърпи при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип и в частта относно наказанията лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 и т.7 НК, които определя в размер на по 6 години за всяко.
ПРИЗНАВА ЗА НЕВИНЕН И ОПРАВДАВА подсъдимия Н. Д. Р. по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 НК;
ОТМЕНЯ в частта, в която подсъдимият Н. Д. Р. е признат за невинен и оправдан по чл.282, ал.3 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 и ал.3 вр.чл.26, ал.1 НК; в частта, в която е преквалифицирано престъплението по чл.219, ал.4 вр.ал.3 НК, както и изцяло в частта, в която е отменено приложението на чл.23 НК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд друг състав в тази част.
ИЗМЕНЯ решението в частта по отношение на подсъдимия И. Д. И., в която е признат за виновен и осъден по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.4 НК като преквалифицира престъплението по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.201, ал.1 вр.чл.20, ал.4 НК и в частта относно наказанието лишаване от свобода, което определя на две години и шест месеца.
ПРИЗНАВА ЗА НЕВИНЕН И ОПРАВДАВА подсъдимия И. Д. И. по обвинението за престъпление по чл.205, ал.1, т.4 вр.чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.311, ал.1 вр.чл.20, ал.4 НК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбите на подсъдимите Р. и И. в останалата им част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
|