8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 550
гр. София, 11 ноември 2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети ноември, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : К. Х.
ЧЛЕНОВЕ : К. МАРКОВА
П. ПАНОВА
при участието на секретаря И. ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора Я. ГЕБОВ
изслуша докладваното от съдията К. МАРКОВА
н. д. № 518/ 2010 година
Производството е за възобновяване, по чл. 419 и сл. НПК, образувано по искане на осъдения Г. А. Ч., от гр. Р., срещу влязлата в сила присъда № 27 от 5. 02. 2010г., на Районен съд- гр. Р., 8 наказателен състав, постановена по НОХД № 2422/ 2009г., частично изменена с въззивно решение № 194 от 2. 07. 2010г., на Окръжен съд- гр. Р., наказателна колегия, постановено по ВНОХД № 293/ 2010г., на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
В искането за възобновяване на наказателното дело са релевирани доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Излагат се съображения, че влязлата в сила присъда и изменящото я въззивно решение са незаконосъобразни, предвид осъждането на молителя, без да са осъществени от него инкриминираните му престъпления, установени въз основа на годни и несъмнени доказателства. Доводът за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с накърненото право на защита на осъденото лице, в подкрепа на който са изложени подробни съображения. Изтъква се също, че наказанието е явно несправедливо, съобразно заетата от молителя алтернативна позиция за неговото намаляване. Искането е за отменяване на присъдата и решението и оправдаване на осъденото лице, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, или за нейното изменяване, намаляване размера на наказанието, с приложение на чл. 66 НК. Искането се поддържа в съдебно заседание пред настоящата инстанция от осъдения и неговия защитник, по съображенията в него, и в тези, развити в представените писмени допълнения.
Частните обвинители Т. С. П. и С. Н. Б., редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуален представител. Постъпило е от тях писмено становище по постъпилото искане, в което се поддържа, че същото е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането за възобновяване на делото е частично основателно, поради което счита, че същото следва да бъде уважено, а молителят- оправдан по обвинението по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и отхвърлено в останалата му част.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в искането, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 425 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искането на осъдения Г. А. Ч. за възобновяване на наказателното дело е допустимо- депозирано е в срока по чл. 421, ал. 3 НПК, от легитимирано лице, по смисъла на чл. 420, ал. 2 НПК. Разгледано по същество, е основателно.
С първоинстанционната присъда Районният съд- гр. Р., 8 наказателен състав, е признал подсъдимия Г. А. Ч., от гр. Р., за виновен в това, че в периода 29. 12. 2001г.- 19. 03. 2003г., в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил у П. Т.- нотариус, рег. № 220, с район на действие- РС-Р., заблуждение, че има правно основание да получи от В. Х. Й. и Й. Б. Й. като дарение недвижим имот- 120/ 236 ид.ч. от дворно място, на ул. „П. К.” № 5, гр. Р., и с това причинил на Т. С. П. и С. Н. Б. имотна вреда в размер на 21 304, 90 лв., и на П. Ш.- нотариус № 215, с район на действие- РС-Р., заблуждение, че има правно основание да получи от В. Х. Й. и Й. Б. Й. като дарение недвижим имот- самостоятелна жилищна сграда, със застроена площ от 60 кв.м., построена в съсобствено дворно място, на ул. „П. К.” № 5, гр. Р., и с това причинил на Т. С. П. и С. Н. Б. имотна вреда в размер на 8 925 лв., общо в размер на 30 229, 90 лв.- големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода.
Признал е същия подсъдим за виновен и в това, че в периода 29. 12. 2001г.- 19. 03. 2003г., в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, на два пъти, съзнателно се е ползвал от официален документ- нотариален акт № 192, том ІІ, рег. № 16228, д. № 1267 от 29. 12. 2000г. за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, съставен от длъжностно лице, в кръга на службата му- нотариус Ц. М., рег. № 180, с район на действие РС- гр. Р., в който били установени неверни обстоятелства-че В. Х. Й. е собственик по давностно владение на недвижим имот- 120/ 236 ид.ч. от дворно място, цялото с площ 236 кв.м., заедно със застроената самостоятелна жилищна сграда, с площ 60 кв.м., с цел да бъде използван този документ като доказателство за тези обстоятелства, като от него отговорност за самото му съставяне не може да се търси и случаят не е маловажен, поради което и на основание чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода.
На основание чл. 23 НК е определил на подсъдимия едно общо наказание в размер на най- тежкото, а именно лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, което е увеличил, на основание чл. 24 НК, с шест месеца, постановявайки Ч. да изтърпи общо наказание от пет години лишаване от свобода, при общ първоначален режим, в затворническо общежитие от открит тип.
Приспаднал е предварителното задържане на осъдения.
Присъдил е разноски по делото в полза на държавата, както и на частните обвинители, възложени в тежест на подсъдимия.
С цитираното въззивно решение Русенският окръжен съд, наказателна колегия, е изменил присъдата, като е намалил наказанието, наложено на осъдения за престъплението по чл. 210, ал. 1 т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, както и общото наказание, определено по чл. 23 НК- на по три години и шест месеца лишаване от свобода, и е отменил приложението на чл. 24 НК. Потвърдил е първоинстанционната присъда в останалата й част.
На първо място следва изрично да се изтъкне, че на молителя още с обвинителния акт е повдигнато обвинение за две поначало и дефинитивно несъставомерни деяния, квалифицирани като елементи на единно продължавано престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Ч. е обвинен и съответно осъден за това, че на два пъти, последователно е възбудил заблуждение у двама нотариуси, че има правно основание да получи от В. Х. Й. и Й. Б. Й. като дарение недвижим имот: съответно 120/ 236 ид .ч. от дворно място и жилищна сграда с площ от 60 кв.м., и с това причинил имотна вреда на частните обвинители Т. С. П. и С. Н. Б., съвкупно оценена на 30 229, 90 лв. Без въобще да обсъдят дали в случая са налице обективните и субективни елементи на инкриминирания престъпен състав, инстанционните съдилища повече от безкритично са приели обвинението за доказано, ангажирали са наказателната отговорност на дееца, налагайки му наказание лишаване от свобода, с постановено ефективното му изтърпяване. Известно е от правната теория и практика, че за да е налице измама, при приетата форма на изпълнителното деяние- възбуждане на заблуждение, от обективна страна следва да е установено, че деецът създава една невярна, неправилна представа за конкретни факти от действителността у заблуденото лице, а то чрез своите действия може да окаже въздействие върху разпореждането с имущество, непосредствено да осъществи разпореждането с такова, или да създаде предпоставките за това. Измамливите действия, в частност въвеждането в заблуждение следва да са от такъв характер, че да мотивират заблудения да извърши акт на имуществено разпореждане, чрез който се причинява на него, или на друго лице имотна вреда. При измамата деецът въздейства пряко и непосредствено върху друго физическо лице, в чиято фактическа власт се намира определено имущество, което пък съставлява имущественият предмет на престъплението. С други думи, въвеждането в заблуждение, включващо формирането на неправилната представа у измаменото лице е пряката и непосредствена причина то да вземе решението за разпореждане с имуществения предмет.
Същественият въпрос в конкретния казус, предвид повдигнатото обвинение и доказаната и безспорна по делото фактология, е възможно ли е нотариусът, действащ в рамките на осъществяваните от него функции, да бъде адресат на наказателноправна измама. ВКС, в настоящия си състав намира, че даденият от районния и окръжния съд отговор е незаконосъобразен. Независимо, че съобразно действащата законодателна уредба нотариусът не е включен в системата на съдебната власт- съд, прокуратура и следствие, осъществяваното пред него нотариално производство е вид охранително производство, регламентирано от правилата на ГПК. Поначало, охранителните производства, част от които са и нотариалните, по своята правна същност представляват съдебни производства, които се развиват пред надлежния компетентен орган- съд или нотариус. Ето защо, съдебният характер на охранителните производства, дори и когато те не се осъществяват пред съд, а пред нотариус, е основанието и по отношение на тях да се прилагат редица правила, уреждащи съдебните производства. Именно от тази специфика на охранителните производства следва също, че осъществяването им е по същество юрисдикционна дейност, с присъщите за това изисквания за съдийска независимост и задължение за разкриване на действителните отношения между страните (Вж чл. 17 и 24 ЗННД). В този смисъл, не случайно законодателят изрично е уредил задължението на нотариуса да извършва прецизна проверка на собствеността на имота, при издаването на нотариален акт при сделки, с които се прехвърля правото на собственост, или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, като е уредил и способите за доказване на собствеността- чл. 586 ГПК (Вж. и аналогичните по съдържание норми на чл. 482 от отменения ГПК, действал към момента на извършване на инкриминираните сделки). Този извод остава непроменен и след влизането в сила на Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), според който нотариалната професия е уредена като свободна и да представлява частна дейност, тя се развива под контрола на съответен държавен орган- Министъра на правосъдието. От казаното до тук следва, че и при действието на цитирания закон, нотариусът продължава да осъществява по същество същата по съдържание и обем съдебна функция, възложена му от държавата, по правилата на ГПК. Все в същата насока са и аргументите за териториалната принадлежност на всеки действащ нотариус към съдебния район на конкретен районен съд на територията на РБ, за упражняването на нотариална дейност на съдиите по вписванията при съответния районен съд, при определени условия, или на районните съдии, в районните съдилища, където няма съдии по вписванията, за изискването към нотариуса за притежаване на юридическа правоспособност по З.. В същата насока е и Р 461-2004- ІІ н.о.
Ето защо, както и съдията, който се произнася по искане в охранителното гражданско производство, или по гражданскоправен спор, нотариусът, при осъществяването на нотариални действия, дефинитивно не може да бъде адресат на измама. Обратното би довело до приемане на абсурдната теза, допускаща дори и само теоретично възможността съдията да бъде въведен в заблуждение, че например искът, предявен от ищеца е основателен, с аргумент, че претенцията му е подкрепена с неистински, преправени, или документи с невярно съдържание, представени по делото. Подобна теза категорично и безусловно е отречена и в доктрината от проф. Ив. Н., в „Наказателно право на Н.. Особена част, том І”, изд. 1956г., който се е позовал и на съществуващата още тогава съдебна практика (Р 648- 54- І). До настоящия момент това становище не е ревизирано нито от теорията, нито от практиката, а и липсва каквото и да било основание това да бъде сторено.
Изложеното до тук, отнесено към конкретния казус, означава, че липсата на надлежен обект на това престъпление изключва извода за осъществен от обективна страна състав на измама по чл. 209 и сл. НК. По този начин, в грубо нарушение на материалния закон, осъденият Ч. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за деяние, несубсумиращо обективните признаци на инкриминирания престъпен състав, което безусловно изключва ангажирането на неговата наказателна отговорност. Вместо да съсредоточат усилията си за законосъобразното решаване на въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1- 2 НПК, по които безусловно дължат произнасяне, окръжният и особено районният съд основно са се занимали с изясняването на едни типични гражданскоправни отношения между страните, които са от компетентността на гражданските съдилища, след сезирането им със съответния правен спор.
Аналогично е и положението с осъждането на молителя за престъплението по чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, което отново се оказва в нарушение на закона, без да е съобразена правната същност и специфичните особености на констативния нотариален акт. За посоченото престъпление деецът е признат за виновен за това, че двукратно е представил пред нотариусите, изповядали двете сделки, инкриминирани по обсъжданото до тук обвинение за измама- дарения от В. и Й. Й.и в негова полза, документ с невярно съдържание, а именно нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, съставен от длъжностно лице в кръга на службата му- нотариус Ц. М., в който били удостоверени неверни обстоятелства- че В. Х. Й. е собственик по давностно владение на недвижим имот. Приетият от съдилищата извод, послужил като основание за осъждането на молителя, а именно, че нотариалният акт, издаден по реда на обстоятелствена проверка, в който са отразени неверни факти, касаещи обема на правото на собственост на В. Й., и използван от дееца пред нотариусите Т. и Ш. по двете дарения, на инкриминираните дати, съставлява официален документ с невярно съдържание, е изцяло незаконосъобразен. Несъмнено, обсъжданият нотариален акт е съставен от компетентния да го издаде нотариален орган, в предвидената от закона форма и материализира извършеното нотариално удостоверяване. Поради това, той с обвързваща доказателствена сила установява удостоверените в него обстоятелства. По естеството си, той има характера на официален, свидетелстващ документ. В процесния случай и двете инстанции не са съобразили, че специфичната правна последица на всяко нотариално удостоверяване е неговата обвързваща доказателствена сила, а това означава, че до доказване на неавтентичността на нотариалния документ, или на неверността на материализираното с него нотариално удостоверяване, по предвидения за това, установен от процесуалния закон съдебен ред, съдилищата и всички компетентни органи (вкл. нотариусите) са задължени да приемат това материализирано удостоверително изявление на нотариуса. Последното доказва, че молителят по нотариалното производство е собственик на имота, индивидуализиран в нотариалния акт. Тази доказателствена сила важи спрямо всички, но не е необорима. Лицето, на което се противопоставя доказателствената сила на нотариален акт от вида на инкриминирания, може да защити своите права и законни интереси, като успешно докаже в бъдещ граждански процес, че титулярът по нотариалния акт не е собственик. Докато обаче не бъде оборен по предвидения в закона ред, нотариалният акт за собственост по давностно владение легитимира като собственик своя титуляр. Безспорно е, че към датите на неговото използване от дееца (представянето му пред нотариусите по двете инкриминирани дати- 29. 12. 2001г. и 19. 03. 2003г.), нотариалният акт не е бил оборен, и следователно липсва основание той да бъде третиран като официален документ с невярно съдържание. Ето защо, деянието, обективирано чрез неговото използване, не може да се приеме за престъпно, доколкото в случая няма съмнение, че липсва съществен съставомерен признак на обективната страна на инкриминираното деяние. Следователно, няма основание деецът да бъде признат за виновен и осъден за обсъжданото престъпление.
От изложеното до тук става ясно, че искането за възобновяване на наказателното дело, с което ВКС е сезиран, е изцяло основателно. Молителят Ч. е признат за виновен и осъден при особено съществени нарушения на материалния закон- основание за отмяна на влязлата в сила присъда по реда на възобновяването, по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Отсъствието на елементи от обективната страна на инкриминираните с обвинителния акт престъпни състави, обуславя констатираната от касационния съдебен състав липса на престъпление, по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. 2 НПК, преценена в рамките на приетите с влязлата в сила присъда фактически положения. Последното безусловно налага нейната отмяна по реда на извънредния способ за проверка- възобновяването на наказателни дела, и оправдаването на осъдения по предявените обвинения, съобразно правомощията на настоящата инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 2, предл. 2 НПК.
Подробно мотивираният в искането довод за допуснати от инстанционните съдилища съществени процесуални нарушения не следва да бъде обсъждан подробно, тъй като с оправдаването на молителя в настоящото производство в най- пълен обем се охраняват нарушените му процесуалните му права, резултат на които пороци в процесуалната дейност на органите по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза, е и индивидуализацията на наказанието, наложено с атакуваните съдебни актове.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, ал. 1, т. 2, предл. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА ПО РЕДА НА ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО влязлата в сила присъда № 27 от 5. 02. 2010г., постановена по НОХД № 2422/ 2009г., по описа на Районен съд- гр. Р., изменена с въззивно решение № 194 от 2. 07. 2010г., на Окръжен съд- гр. Р., по ВНОХД № 293/ 2010г., като
ПРИЗНАВА подсъдимия Г. А. Ч., от гр. Р., със снета самоличност, за НЕВИНЕН и го ОПРАВДАВА изцяло по предявените му обвинения, с правна квалификация по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и по чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |