Р Е Ш Е Н И Е № 131 гр. София, 19.10.2020 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Илиана Рангелова и в присъствието на прокурора Тома Комов като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 369/20 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. Р. И. Р., депозирана чрез защитника му адв. Д. и повереника на частните обвинители А. А., М. А., Й. А., А. А. и А. Н. – майка на малолетния Р. Н. - адв. П. против решение № 34/05.03.2020 г. по ВНОХД № 468/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата си адв. Д. сочи, че изводите на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства. Твърди, че незадълбочено били изследвани, анализирани и инкорпорирани данните за това, че подс. Р. Р. бил предизвикан от пострадалия А. А.. Смята, че подсъдимият е бил в състояние на афект или поне в състояние, което ограничава способността и възможността му за преценка с оглед конкретната ситуация. Счита, че съдът не е отчел в цялост личностните характеристики на подсъдимия и пострадалия, от където прави извод, че размерът на наказанието, наложено на подзащитния му, е явно несправедлив. Претендира оправдаване на подсъдимия или намаляване на размера на наказанието лишаване от свобода. В жалбата на адв. П. са въведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Оспорено е оправдаването на подс. Р. Р. по обвинението деянието да е извършено по хулигански подбуди. Претендира се увеличаване размера на наложеното му наказание по причина, че подс. Р. Р. не е предал, а е скрил оръжието на престъплението. Оспорват се и приетите факти за нанесени удари върху Р. Р., върху буса и свалянето на подс. Р. Р. от него. Претендира се осъждане на подс. Р. Р. и по обвинението за хулигански подбуди и увеличаване наказанията на двамата подсъдими както следва: на подс. Р. Р. – на доживотен затвор, а на подс. Р. Р. на 20 г. лишаване от свобода. В съдебно заседание страните поддържат жалбите си. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са неоснователни. Смята, че въззивният съд е отговорил в решението си на всички доводи на защитата, поставени във въззивните жалби, поради което счита, че решението на апелативен съд – Пловдив следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Частните обвинители Р. А., Н. Р. като законен представител на С. А. и техния повереник не изразяват становище по жалбите. Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 45 от 10.05.2019 г., постановена по НОХД № 1125/2018 г. Пловдивският окръжен съд е признал подс. Р. Р. Р. за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, т. 6 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК; наложил му е наказание лишаване от свобода в размер на седем години и го е оправдал да е осъществил деянието по хулигански подбуди. Със същата присъда подс. Р. Р. бил признат за виновен и в извършване на престъпление по чл. 339, ал. 1 НК, за което му било наложено наказание от четири години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК наказанията на подс. Р. Р. били групирани и му било наложено едно общо най-тежко такова в размер на седем години лишаване от свобода, което било постановено да се изтърпи при първоначален строг режим. Приспаднато било времето, през което подс. Р. Р. бил задържан под стража. С цитираната присъда за виновен в извършване на престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим бил осъден подс. Р. И. Р.. Приспаднато било времето, през което подс. Р. Р. бил задържан под стража и с мярка за неотклонение домашен арест. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и деловодните разноски по делото в това число и адвокатски възнаграждения за поверениците на частните обвинители. С решение № 34/05.03.2020 г., постановено по ВНОХД № 468/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив първоинстанционният съдебен акт бил потвърден. Следва да се отбележи, че относно обвинението по чл. 339 НК решението на апелативен съд – Пловдив не е обжалвано. На разглеждане от настоящия състав подлежат обвиненията срещу подсъдимите по чл. 116 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Касационните жалби са неоснователни. Първо е необходимо да се посочи, че необосноваността не е касационно основание и съставът на Върховния касационен съд в това производство не е съд по фактите, а само по правото. Затова оспорване на приетите от предходните инстанции факти пред касационната инстанция от страна на адв. П. - повереник на частните обвинители А. А., М. А., Й. А., А. А. и А. Н. – майка на малолетния Р. Н. относно нанасяне на удари върху буса, управляван от подс. Р. Р., върху самия водач и свалянето му от моторното превозно средство не може да се прави по изложените по-горе принципни положения. Аналогично стои въпросът и с твърденията на адв. Д. в жалбата до Върховния касационен съд, че атакуваното решение на апелативен съд – Пловдив е неправилно, необосновано и незаконосъобразно по отношение на подс. Р. Р. и че изводите на съда не кореспондират със събраните доказателства, че действията на подсъдимия са били в резултат на неизбежна отбрана. Затова доводите на страните следва да бъдат разгледани през призмата на допуснати съществени процесуални нарушения. Изводите си относно правно значимите обстоятелства проверяваният съд е изградил на база допустими и годни доказателствени средства, които са анализирани съобразно действителния им смисъл. Контролираната инстанция е подложила на анализ всички доказателствени източници поотделно и в съвкупност и е защитила виждането си за това, че бусът на подс. Р. Р. бил спрян от свид. А. А., че между тях имало проведен разговор, че по моторното превозно средство били нанесени удари с прът от свид. Й. А. по предното му стъкло, което се спукало. Обсъдена е комплексната експертиза самостоятелно и в съвкупност със свидетелските показания и обяснения на подсъдимите. Трябва да се отбележи, че въззивната инстанция не е излязла от приетата с обвинителния акт фактическа обстановка, а кои доказателствени източници ще кредитира решаващият съд е в правомощията на съда по фактите, какъвто Върховния касационен съд не се явява в настоящия случай. Доколкото не констатира порок в начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, касационният съд намери, че на са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане и решаване на делото. Неоснователни са и доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивната инстанция в рамките на установените фактически положения е приложила правилно материалния закон като е квалифицирала деянието на подс. Р. Р. по чл. 116, ал. 1, т. 4, т. 6 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и го е оправдала по първоначалното обвинение, за това деянието да е осъществено и по т. 11 на чл. 116, ал. 1 от НК. Срещу оправдаването на подсъдимия по това квалифициращо обстоятелство доводите в жалбата от частните обвинители А. А., М. А., Й. А., А. А. и А. Н. – майка на малолетния Р. Н. са неоснователни. Апелативният съд подробно е аргументирал в решението си защо е споделил схващането на окръжния съд за липса на хулигански подбуди в случая. Касационната инстанция намира съображенията на проверявания съд в тази насока за верни. Поначало убийството по хулигански подбуди предполага отсъствие на лични отношения на вражда, завист и други между подсъдимия и пострадалите. Безспорно е установено по делото, че между двете фамилии съществува отдавнашен конфликт, подновен дни преди събитието и ескалирал в деня на инцидента. Битовият характер на конфликта и такъв на личностна основа изключват хулиганските подбуди. За да са налице хулиганските мотиви, трябва деецът да цели изразяване на явно неуважение към обществото, да демонстрира, че може да върши каквото пожелае, незачитайки нормите за поведение. Настоящият случай не е такъв. Установено е по делото, че подс. Р. Р. нееднократно е търсил съдействието на полицията за разрешаване на възникналите спорове с другата фамилия. Затова не може да се приеме, че произведената стрелба, довела до редица телесни увреждания на пострадалите и безспорно извършена от подс. Р. Р. в инкриминирания ден, е осъществена по хулигански мотиви. В настоящия случай, умисълът на дееца не е бил насочен към демонстриране на неуважение към обществените порядки, а пряко към увреждане живота на пострадалите. Затова касационната инстанция счита, че материалният закон по отношение обвинението на подс. Р. Р. е бил приложен правилно. От приетите от инстанциите по фактите положения може да се приеме, че подс. Р. Р. е направил всичко по силите си да лиши от живот М. И., Й. А., А. А., Р. А., М. А., Р. А., С. А. и Р. Н.. Обективните действия на подсъдимия доказват умисъла на дееца. Втората инстанция е съобразила цялата събрана по делото доказателствена маса, релевантна към обвинението и не е неглижирала доказателства и доказателствени средства, поради което е стигнала до извод, че подс. Р. Р. е направил опит да отнеме живота на повече от едно лица - частните обвинители изброени по-горе, по начин, опасен за живота на мнозина, което обуславя изпълването на признаците по т. 4 и т. 6 на чл. 116, ал. 1 от НК, по наличието, на които не се спори. Подс. Р. Р. е насочил към множество лица заредена с патрони пушка, която е огнестрелно оръжие и макар сама по себе си да не е средство, опасно за живота на мнозина, многократно е натискал спусъка ѝ на публично място, като е причинил телесни увреждания на намиращите се на улицата и в двора общо осем лица, между които жени и две малки деца, от където произтичат и квалифициращите признаци на повече от едно лица и по начин, опасен за живота на мнозина. Неоснователен е доводът на адв. П. за налично противоречие свързано с приетото от съдилищата, че ловната пушка не е средство опасно за живота на мнозина, но е със значителна поразяваща сила и широк обсег на действие на публично място като съществува реална опасност за живота на мнозина. Не е необходимо оръжието, с което са произведени изстрелите да има разсейващо действие, за да е осъществен признакът на чл. 116, т. 6 от НК. Изстрелите могат да бъдат произвеждани с единични куршуми, какъвто е настоящият случай, но щом те създават опасност за живота на повече от едно лице, престъпният състав е осъществен по този квалифициран признак. В коментирания случай не средството, а използваният начин – чрез безразборно произвеждане на изстрелите с пушката, е опасен за живота на мнозина. Тъкмо това са приели предходните съдебни инстанции и затова не е налице претендираното от частното обвинение противоречие в мотивите към съдебните актове. Подс. Р. Р. е осъществил деянието при пряк умисъл, който се извлича от използваното средство, начин, място и упоритост на извършване на деянието и е обхващал и двата квалифициращи признака. Той пряко е целял умъртвяването на повече лица по едно и също време и на едно и също място и едновременно с това е съзнавал, че е създал непосредствена опасност да бъдат засегнати множество лица. Не се констатира нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и по отношение подс. Р. Р., който е намерен за виновен по обвинението по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК, т. к. с нож, от близко разстояние е нанесъл силен удар в лявото рамо на пострадалия А. А.. В резултат на това действие на пострадалия е причинено такова въздействие върху организма му, че да предизвика смъртта му, като последната не е настъпила по независещи от волята на дееца причини. Ударът с ножа е нанесен от близко разстояние в гръб на пострадалия, когато се е опитвал да помага на свид. Й. А., от където се съди за прекия умисъл при извършване на престъплението у подс. Р. Р.. Подробни и верни са аргументите на второинстанционния съд и относно възраженията на защитата за налична неизбежна отбрана и афект при подс. Р. Р.. Съдилищата правилно са приели, че не са налице институтите на неизбежна отбрана нито на превишаване пределите на неизбежната отбрана и аргументирано са отхвърлили и искането за защитата за приложение на чл. 12, ал. 4 НК. Макар пострадалият А. А. да е участвал в упражняването на физическо насилие спрямо подс. Р. Р., след изваждането му от буса, при появата на другия подсъдим по делото и произведените от него изстрели с пушката, употребата на сила, респ. нападението срещу подс. Р. Р. са били преустановени и невъзобновяеми. От този момент натам подс. Р. Р. е престанал да е обект на противоправно нападение. Не се явява такъв обект в този момент и неговата внучка – М. М., защото при изваждането на подс. Р. Р. от буса тя е успяла да избяга. Едва тогава подс. Р. Р. приближил пострадалия А. А. в гръб и с ножа си му нанесъл прободно - порезна рана, проникваща в гръдния кош и счупване на четвърто ребро в ляво. Затова и касационният съд счита, че след като нападението на свид. А. А., Й. А., А. А. и техните близки е преустановено, то не е налице неизбежна отбрана нито превишаване на пределите ѝ. Изобщо не може да бъде поставян въпроса за пряка и непосредствена опасност за живота и здравето на подс. Р. Р. от действията на пострадалия А. А.. Това е така, защото преди да започне да стреля срещу пострадалите подс. Р. Р. се е разминал с дъщеря си, той е прострелал свид. Й. А., а свид. А. А. се е опитвал да го извлече от улицата и да го защити. Инстанциите по фактите не са установили действия на пострадалите А. и А., насочени срещу личността на подс. Р. Р., та другият подсъдим да се позовава на неизбежна отбрана. В конкретния случай липсват основания поведението на подс. Р. Р. да се възприеме като извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради уплаха или смущение. Данните по делото сочат, че подс. Р. Р. по време на деянието се е намирал в обикновено раздразнено състояние, което не е достигнало интензитета на физиологичния афект. Той, съобразно съдебно психиатричната експертиза, кредитирана от съдилищата, е изпитвал различни чувства – гняв, раздразнение и несъмнено е бил повлиян от усложнените взаимоотношения с хора от другата фамилия, но не е изпитвал изискваните от закона уплаха или смущение, които да обусловят оправдаването му или приложението на привилегирования състав на чл.118 НК спрямо него. Доказателствата по делото не установяват подс. Р. Р. да е действал в състояние на уплаха и смущение както претендира защитата. Затова няма как да бъде удовлетворено искането на защитата за оправдаване на подс. Р. Р. или преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление. Не се установява и наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1 т. 3 НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Според настоящия състав не е налице очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подс. Р. Р. за това деяние и обществената опасност на престъплението и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Съдилищата по фактите са подложили на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда, която следва да бъде приложена в случая. Съобразени като смекчаващи отговорността обстоятелства са чистото съдебно минало на подсъдимия, данните за негова родителска и трудова ангажираност, факта, че деянието е приключило във фазата на опита, степента на увреждане на пострадалите, съдействието му за разкриване на обективната истина чрез даване на обяснения. Не са установени отегчаващи отговорността на подс. Р. Р. обстоятелства, като тук е мястото да се припомни, че е недопустимо повторното отчитане като смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства тези, които вече са били взети предвид от законодателя при формулиране на съответното престъпление. На тази база, с оглед данните за личността на подс. Р. Р. и тежестта на извършеното от него деяние, неоснователна е претенцията на частното обвинение за налагане наказание доживотен затвор или лишаване от свобода в по-висок размер от наложеното. Съдебните инстанции обосновано са приели многобройност на смекчаващите отговорността му обстоятелства, което е обусловило налагане на наказанието лишаване от свобода под законовия минимум. Неоснователни са претенциите и на подс. Р. Р., и на частното обвинение за смекчаване, респективно увеличаване размера на наложеното нему наказание. Не са налице обстоятелства, които да се явяват несъобразени от предходните инстанции и които да налагат допълнително смекчаване респективно отегчаване на така индивидуализираното на подс. Р. Р. наказание. По делото са взети предвид ниската степен на обществена опасност на дееца, изразена в чистото му съдебно минало и трудовата му ангажираност, признанието на извършеното, възрастта и здравословното му състояние, поведението на пострадалия А., понесените от подсъдимия удари при настъпилия инцидент, както и факта, че деянието е приключило във фазата на опита. И двете инстанции не са установили отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Без значение е обстоятелството, че пострадалият от деянието на подс. Р. Р. не е лице с чисто съдебно минало и е определян от защитника му в жалбата като агресивен, арогантен и без респект от закона. Това не са обстоятелства, които да обусловят допълнително смекчаване на определеното на подс. Р. Р. наказание. Предвид наличието на множество смекчаващи отговорността му обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко, липсва основание за корекция на наказанието, което подс. Р. Р. следва да понесе в посока увеличаване размера на наказанието му, както претендира частното обвинение. Затова и двете жалби с искания за корекция на наказанието, което следва да понесе подс. Р. Р., се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 34/05.03.2020 г. по ВНОХД № 468/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.