4 Р Е Ш Е Н И Е № 205 С., 30.05.2015г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2976 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Пандурска, представлявана от адв. Я. С., срещу решение № 285 от 18.02.2013г. по гр.д. № 3254/2012г. на САС, ГК, 8 състав в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 21.05.2012г. по гр.д. № 8695/2011г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищцата-касатор срещу Гаранционен фонд иск по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП за разликата над присъдените 12 000 лева до предявения размер от 40 000 лева. В касационната жалба се поддържа, че присъденото от въззивния съд обезщетение е крайно занижено и не отговаря на претърпените болки и страдания, както и на конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Касаторката поддържа, че неправилно въпреки липсата на ангажирани доказателства въззивният съд е приел, че тя е допринесла за получените травми, тъй като е пътувала на задната седалка без поставен обезопасителен колан. Твърди, че не е доказано по безспорен и категоричен начин, че лекият автомобил е бил снабден с обезопасителни колани на задните седалки, както и че при поставен обезопасителен колан крайният вредоносен резултат би бил предотвратен. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд и третото лице-помагач П. С. З. не представят отговор в срока по чл.287 ГПК. С определение № 512 от 15.08.2014г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 21.05.2012г. по гр.д. № 8695/2011г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от В. Д. Пандурска срещу Гаранционен фонд иск за обезщетение по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликата над присъдените 12 000 лева до 18 000 лева поради съпричиняване от страна на пострадалата, по въпроса за предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от В. Д. Пандурска срещу Гаранционен фонд иск за обезщетение по чл.288, ал.1 КЗ за сумата над 12 000 лева до 18 000 лева, въззивният съд е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания и е приел, че е неоснователно направеното от ответника възражение за погасяване на претенцията по давност, както и че са неоснователни оплакванията за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила при преценката на размера на дължимото се обезщетение и за недоказаност на твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата. Въззивният съд е приел, че при инцидента пострадалата е получила счупване на главата на лявата бедрена кост, което е довело до трайно затрудняване на функциите на съответния долен крайник за срок повече от тридесет дни и е взел предвид вида на проведеното лечение и продължителността на възстановителния период. Приел е, че при определяне на обезщетението не следва да се взема предвид възможното влошаване на здравословното състояние на лицето, което ако се осъществи, би представлявало „ексцес”, обезщетение за който може да се претендира в последващ процес. Изложил е съображения, че твърдяното от ответника съпричиняване на увреждането от страна на ищцата е доказано както от направеното от нея извънсъдебно изявление при осъществения на 09.02.2012г. преглед от в.л. д-р К., така и от естеството на получените травматични увреждания, които са съобразени с механизма на удара и констатираните увреди по автомобила. С оглед на това въззивният съд е възприел изцяло извода на първоинстанционния съд, че размерът на дължимото от ответника справедливо обезщетение е 18 000 лева и че същото следва да бъде намалено с 1/3 поради доказаното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, с оглед на което предявеният иск следва да бъде уважен за сумата 12 000 лева. Решението е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 ог 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. По изложените съображения въззивното решение в частта, в която е допуснато до касационен контрол, следва да бъде отменено като неправилно и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявения иск по чл.288, ал.1 КЗ следва да бъде разрешен по същество. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че при настъпване на произшествието от 29.06.2006г., ищцата В. Пандурска е пътувала на задната седалка в л.а. „Ситроен 3Х”, рег. [рег.номер на МПС] , както и че с влязла в сила присъда на наказателен съд третото лице-помагач П. С. З. е признат за виновен и е осъден за това, че управлявайки л.а. „ВАЗ 2103” с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушил правилото на чл.20, ал.1 ЗДв – да контролира непрекъснато превозното средство, което управлява, в резултат на което автомобилът навлязъл в лентата за насрещно движение и причинил процесното ПТП. В хода на разглеждане на иска по чл.288, ал.1 КЗ не са събрани доказателства дали към момента на инцидента задните седалки на автомобила са били оборудвани с предпазни колани. Не са ангажирани и категорични доказателства за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпването на вредите. Въззивният съд е изградил изводите си само въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което от конкретните увреди по автомобила може да се заключи, че пострадалата като пасажер на задната седалка е била без поставен предпазен колан. По делото обаче не са ангажирани доказателства, установяващи по безспорен начин, че при поставен обезопасителен колан ищцата не би получила телесни увреждания или получените увреждания биха били по-леки. При отсъствие на категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалата по време на реализиране на произшествието и настъпилия вредоносен резултат обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ не подлежи на редуциране и се дължи в пълния определен от съда размер, възлизащ на 18 000 лева. Поради това на ищцата следва да бъде присъдено допълнително обезщетение в размер на 6 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 07.07.2011г. /когато изтича предвидения в чл.288, ал.7 КЗ срок/ до окончателното плащане. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв.Я. В. С. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за трите инстанции, съразмерно с допълнително уважената част от исковете, в размер общо на 1 553 лева. На основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на ответника следва да се възложи държавната такса върху уважената в касационното производство част от иска, възлизаща на 240 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 285 от 18.02.2013г. по гр.д. № 3254/2012г. на САС, ГК, 8 състав в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение от 21.05.2012г. по гр.д. № 8695/2011г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от В. Д. Пандурска срещу Гаранционен фонд иск за обезщетение по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликата над присъдените 12 000 лева до 18 000 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Гаранционен фонд, [населено място], [улица] да заплати на В. Д. Пандурска с ЕГН [ЕГН], [населено място], общ. Б., [улица], сумата 6 000 лева /шест хиляди лева/, представляваща допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влязлата в сила част на решението по гр.д. № 3254/2012г. на САС/ за неимуществени вреди вследствие телесни увреждания при настъпило на 29.06.2006г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 07.07.2011г. до окончателното плащане ОСЪЖДА Гаранционен фонд, [населено място], [улица] да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. Я. В. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 сумата 1 553 лева /хиляда петстотин петдесет и три лева/. ОСЪЖДА „Гаранционен фонд, [населено място], [улица] да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 240 лева /двеста и четиридесет лева/ - държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: