Р Е Ш Е Н И Е № 25 Гр.София, 25.01.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети януари, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря Павлова В присъствието на прокурора Гебов Изслуша докладваното от съдия Стамболова - К.Н.Д. 675/ 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 268/20.10.10 г.,постановено по В.Н.Д.223/10 г.по описа на АС-Велико Търново /ВтАС/, е изменена присъда № 95/04.06.10 г., постановена по Н.Д.128/10 г.по описа на ОС-Габрово /ГОС/, като на основание чл.55,ал.2,б.Б НК на подсъдимия К. С. е наложено наказание пробация с три пробационни мерки- задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от две години, изпълнявана два пъти седмично, задължителни пробационни срещи с пробационен служител за срок от две години и безвъзмезден труд в полза на обществото за срок от две години по 200 часа годишно. Присъдата на ГОС е потвърдена в частта, в която на основание чл.343 Г вр.чл.37,ал.1,т.7 НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право за срок от три години; по отношение на заплащане на разноски по сметка на съда и на конституираните частни обвинители, както и по отношение на разпореждане с веществените доказателства. Според първоинстанционния съдебен акт С. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.1,б.В НК с констатирани като допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.15, ал.1; чл. 20, ал.1 и чл.21,ал.1 ЗДП и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, което е постановено да бъде изтърпяно при общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Срещу постановеното решение на въззивния съд е постъпил касационен протест от прокурор от АП-В. Т. /ВтАП/ с оплаквания за допускане на нарушение на процесуалния закон с прилагане по същество на разпоредбата на чл.371,т.2 и сл.НПК от ВтАС - касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК; нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК чрез неправилно приложение на нормата на чл.55 НК и за явна несправедливост на наложеното наказание- касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК. Моли се на основание чл.354,ал.3 НПК решението да бъде отменено и делото-върнато на друг състав на въззивния съд за ново разглеждане. Постъпила е жалба от конституираните в хода на първостепенното съдебно производство частни обвинители В. и М. Кочеви,чрез техния повереник адвокат С., с оплакване за нарушение на материалния закон чрез прилагане разпоредбата на чл.55 НК при неправилно и немотивирано преминаване към налагане на наказание с оглед процедура по съкратено съдебно следствие по силата на чл.371,т.2 и сл.НПК, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Макар и цифрово да са посочени само основанията на чл.348,ал.1,т.1 и 3 НПК, се набляга и на присъствие на т.2 от цитирания законов текст най-малко предвид претенциите за немотивираност на определени обстоятелства по съдебното решение на ВтАС. Иска се решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста, намира подадената жалба от частните обвинители за неоснователна и моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Частните обвинители и техният повереник, редовно призовани, не се явяват. Депозирано е допълнително писмено становище от повереника, в което повторно се отправя искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново гледане поради явна несправедливост на наложеното наказание. Подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват и не заявяват становище по протеста на прокуратурата и жалбата на частните обвинители. Върховният касационен съд, като прецени протеста и жалбата и изтъкнатите в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА: 1/ Според атакуващите второстепенния съдебен акт прокурор и частни обвинители, незаконосъобразно въззивният съд е преценил като неправилен отказа на първоинстанционния съдебен състав за преминаване на разглеждане на делото в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК . Като неправилно се отчита и приложението на т.9 от ТРОСНК 1/09 г. на ВКС на РБ, постановено по К.Д.1/08 г., като ВтАС сам е определил наказание по чл.55 НК, при спазване разпоредбата на чл.58 А /стар/. За да се прецени дали посоченият процесуален упрек е законосъобразен, трябва да се анализират поведението на първоинстанционния съд и на страните пред него, както и това на ВтАС, в контекста на отправените пред него възражения по сезиращи го жалби. В съдебно заседание на 04.06.10 г. /л.59 и сл.от съд.д./ защитникът на подсъдимия е експликирал желанието на своя подзащитен производството да бъде разгледано в съдебна фаза по реда на глава 27 НПК и по-точно с прилагане процедурата на чл.371,т.2 и сл.НПК. В случая становището на останалите страни в производството е без правни последици- ТРОСНК 1/09 г.-т.2. Решаващият съд, без да даде възможност на С. да направи лично самопризнание по фактологията, вменена му като престъпна по обстоятелствената част на обвинителния акт, се е произнесъл по искането, като го е оставил без уважение. Намерил е, че събраните на досъдебното производство доказателства не са достатъчни да подкрепят изцяло направените самопризнания от дееца и тъй като С. е правил възражения по фактическата обстановка, следва да бъдат разпитани свидетелите и особено вещите лица за установяване както на обвинителни, така и на оправдателни обстоятелства. Проведено е едно съдебно заседание, в което са събрани всички доказателствени материали, като на част от свидетелите /трима/ са прочетени по надлежен процесуален ред депозираните от тях показания в хода на досъдебното производство. В крайна сметка се е стигнало до постановяване на присъда буквално при фактологията, вменена на подсъдимия по обвинителен акт и потвърдена от доказателствата с естеството им, както са били набавени от разследващия орган. Именно това развитие на процеса е станало основа за размишленията на втората инстанция по назаконосъобразие на неприлагането на съкратеното съдебно следствие от страна на ГОС във варианта, когато подсъдимият е направил признание на фактите по делото. В този смисъл е обмислян отказът, отчетен като формален, за разглеждане на делото в третираната законова процедура, без да се даде и възможност на подсъдимия да направи самопризнание, а подходът на самия въззивен съд е съобразен с разрешенията, дадени по ТРОСНК 1/09 г.на ВКС на РБ, постановено по К.Д.1/08 г. Първо, поведението на С. в хода на досъдебното производство е отговаряло на стремежа на най-ограничената процесуално страна-обвиняем- да настоява за събиране на доказателствен материал в негова полза. Още повече, че такова правомощие има и органът на досъдебно производство /чл.13,ал.1 НПК/, който в случая е подходил прецизно при изпълнение на служебните си задължения. Не може да се сподели виждането на първостепенния съд, отхвърлено като незаконосъобразно от ВтАС, че е било необходимо събиране на доказателствен материал с оглед правени възражения от страна на С. на досъдебното производство. Всъщност, ГОС е санкционирал дееца за реализиране на конституционно и законово скрепено право на защита. Предвид механизма на станалото ПТП и безспорното участие на подсъдимия в него, се установява, че е абсолютно възможно първоначално последният да не е в състояние да си спомня определени факти, например дали той е управлявал процесния автомобил, участник в катастрофата. Финално, събраните в хода на досъдебното производство доказателства са го убедили в авторството и точно затова С. е пожелал разглеждане на делото при съкратено съдебно следствие. Ако действително съдът е намирал, че деецът не е съдействувал за разкриване на обективната истина в хода на досъдебното производство и признанието му би било формално, той не е имал право да го лишава на това основание от възможност за прилагане процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК, а е следвало да прави оценка в рамките на несъставомерните субективни елементи при индивидуализиране на наказанието, вече при допуснато съкратено съдебно следствие- т.7 от ТРОСНК 1/09 г. Второ, вярно е, че подсъдимият не е направил лично самопризнание пред първостепенния съд. Но не защото не е пожелал, а защото решаващият орган го е лишил от това му право, макар и в решителната част на мотивите си по отказа да приложи глава 27 НПК, да е отразил несъответствие на самопризнанието с доказателствения материал, т.е., да го е приел за съществуващо. Изявлението на защитника е ясно и демонстрира желание за цялостно признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Няма основа, на която да се стъпи, за да се обмисля, че деецът недоброволно би направил самопризнанието, от което свое действие е бил лишен. Пред втората инстанция вече процедурата не разрешава това да бъде сторено и в този смисъл е некоректна тезата по прокурорския протест и по жалбата на частните обвинители. ВтАС е предприел тактика на оценяване действията на първостепенния съд в насока на препятствуване на подсъдимия да реализира свое право на самопризнание, отговарящо на процесуалната действителност. И тъй като, както заявява и представителят на ВКП пред ВКС, обсъжданото процесуално неблагополучие не може да бъде вменено във вина на С. и не е можело да бъде санирано от ВтАС, резонно е прието, че по естеството си поведението на дееца насочва за изява на валидно волеизявление за признаване на фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт. Трето, внимателно оглеждайки сезиращия първата инстанция обвинителен документ с характеристиките по него и възприетото от ГОС след устно и непосредствено събиране на доказателствен материал, основателно въззивният съд е стигнал до извод за необоснован отказ да се приложи третираната процедура. Очевидно е,че решението на казуса по същество не се отличава в ни най-малка степен от приетото по обвинителен акт. Дори не е направен сериозен анализ на вменените на С. нарушения на правилата за движение по пътищата по специалното законодателство, с преценка дали всяко от тях е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат и дали отклонението на автомобила не се дължи единствено на режима на избраната скорост. Освен това, както е указано в т.4 от ТРОСНК 1/09 г., незначителните противоречия в доказателствените материали /каквито в случая не се и наблюдават/ не са пречка за прилагане разпоредбите на глава 27 НПК. Ето защо въззивната инстанция, по решението на която в съдържателен план е видно, че е приела фактологията, както тя е изложена от ГОС, макар и да не е формулирана детайлно /според възражение на частните обвинители/, изтъквайки принципно нарушение на указанията, дадени в т.1.2 на ТРОСНК 1/09 г., е намерила мотивацията за отказа да се премине в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК от страна на първоинстанционния съдебен състав за незаконосъобразна. А тъй като са възприети същите факти като по обвинителен акт, изпълнявайки предписанията, дадени в т.9 на ТРОСНК 1/09 г., ВтАС е подходил към директно приложение на последиците при неправилен отказ и е изменил първоинстанционната присъда, прилагайки нормата на чл.55 НК. По този начин е отговорено на изискванията за бързина и ефективност на наказателния процес, за приключване на производството в разумни срокове, без неоправдано забавяне, които фактори са били взети предвид при изготвяне на многократно цитираното тълкувателно решение. 2/ ВКС не може да се солидаризира с изложеното в жалбата на частните обвинители, че ВтАС не е изложил мотиви относно неправилността на мотивировката на ГОС за отказ да приложи института на глава 27 НПК в съответния неин поискан вариант. Напротив, това е направено и предложената позиция бе обект на преценка по изложените по-горе съображения. А именно поради нейния характер не са обсъдени пространно възраженията на частните обвинители, отправени до въззивния съд, обвързани с искане за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия ог страна на първата инстанция наказание лишаване от свобода за срок от четири години. Предвид тезата на съда по решаване на процесуалните въпроси с наложителни в тази връзка материални последици, липса на отговор на доводите на частното обвинение в посочения аспект не се явяват от характер да се извлече заключение,че решението на второстепенния съд не отговаря на правилата, заложени в разпоредбата на чл.339 НПК. В съгласие с казаното, ВКС не съзира обстоятелства,които да го навеждат на извод за допуснато нарушение на процесуалните правила от категорията на съществените по смисъла на чл.348,ал.3 вр.ал.1,т.2 НПК,което да налага отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: То е свързано с прилагане материалната разпоредба на чл.55 НК от страна на въззивната съдебна инстанция, като последица от приетия неправилен отказ за разглеждане на производството в съкратена съдебна процедура. Подробни съображения за неоснователност на претенцията не следва да бъдат излагани, предвид изтъкнатата по-горе мотивация и необходимостта от задължително приложение на т.9 от ТРОСНК 1/09 г., налагаща определяне на наказанието спрямо С. не при условията на чл.54 НК, както е сторил първоинстанционният съд, а на чл.55 вр.чл.58 А /стар/ НК. Тук следва да бъде поставен друг проблем,необмислен като такъв от страна на ВтАС. Видно от материалите по делото, първото и единствено заседание пред ГОС е проведено на 04.06.10 г. В Д.в-к,бр. 26/ 06.04.10 г.и 32/ 27.04.10 г., в сила от 28.05.10 г., са публикувани изменения на НК и НПК. Преди влизане в сила на измененията, съгласно чл.369 А НПК съкратено съдебно следствие не се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние. За всички останали случаи е допустимо провеждането на съкратено съдебно следствие при признаване на фактическите обстоятелства по обвинителния акт от страна на подсъдимия, поради което същият се ползува от привилегията на чл.58 А НК. Съгласно последната, когато съдът постановява осъдителна присъда в случаи като посочения, той не може да наложи по-тежкото по вид измежду алтернативно предвидените в санкционната част на материалната наказателно-правна норма наказания, а в другите- определя наказанието при условията на чл.55 НК. С важимите от 28.05.10 г.насам промени, съкратено съдебно следствие с обсъжданите характеристики е допустимо за наказателно производство по обвинение по която и да е норма на НК. Разборът на актуалната разпоредба на чл.58 А НК навежда на категоричен извод за по-тежка наказуемост, като индивидуализация на наказанието с прилагане разпоредбата на чл. 55 НК е налична единствено при присъствие на съответните кумулативно предвидени предпоставки на тази норма. Материалният закон отново е формулиран по начин, че се взима предвид моментът на постановяване на осъдителна присъда. Това от своя страна експлицитно насочва към времето на преценка на разпоредбата на чл.58 А НК с допуснато след измененията на закона съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл. НПК /макар поначало за индивидуализация на наказание да се говори едва след решаване на въпроса за извършване на престъплението, в осъществяване на което едно лице е обвинено, сиреч, при осъдителна присъда/. Тогава възниква въпросът, при престъпление, извършено преди влизане в сила на коментирания актуален материален законов текст, както е в процесния казус, как трябва да се обмисля по-благоприятният закон. Вариантите са два. При първия става дума за допустимо за разглеждане по линия на съкратеното съдебно производство наказателно дело и по силата на стария, и по силата на новия процесуален закон. При втория, отмяната на чл.369 А НПК дава възможност новата разпоредба на чл.58 А НК да се прилага и относно престъпленията, свързани с умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние. В този случай няма съмнение, че новият закон е по-благоприятен, защото с него се допуска въобще да се премине към разглеждане на делото в такава процедура, което рефлектира върху определянето на наказанието при преференциални за осъдения предпоставки. Що се касае до първия вариант, проблемът намира разрешение във внимателното съотнасяне на процесуалната и материалната уредба. Процесуалната уредба при тези производства не търпи промяна. Материалната обаче търпи, и то съществена, като новият закон предвижда принципно по-тежка наказуемост. Следователно, по отношение на казусите, при които деянието е извършено по време на действие на стария закон, но съдебното производство с прилагане правилата на чл.371,т.2 и сл. НПК се осъществява след 28.05.10 г., какъвто е процесният случай, действително старият материален закон е по-благоприятен. И това е така, доколкото осмислянето се явява дължимо единствено на плоскостта на НК, не и в съобразие с промените в НПК, неважащи за тези случаи. Ето защо, макар и редакцията на чл.58 А НК да би могло да бъде тълкувана само предвид момента на постановяване на присъдата, който, инициирайки разглежданата проблематика, следва да е след изменението на НК, в сила от 28.05.10 г., тезата за различна от предложената позиция-с прилагане на актуалната редакция, важаща при провеждането на съкратеното съдебно следствие- е незащитима. Погледнато и то този ъгъл, няма допуснато нарушение на материалния закон от страна на ВтАС с определяне на дължимото спрямо С. наказание като вид- пробация по силата на чл.55,ал.2,б. Б НК, поради липса на минимум, предвиден за наказанието лишаване от свобода в санкционната част на материалната наказателно-правна норма на чл.343,ал.1,б.В НК. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: Отново в съобразие с гореказаното, оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание не може да бъде обсъждано, както е отправено искането от страна на прокурора от ВтАП и частните обвинители, на плоскостта на претенцията за неотговаряне на същото на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, обществената опасност на деянието и дееца и целите, прогласени в нормата на чл.36 НК. Пробацията, определена като вид наказание от страна на ВтАС, е законосъобразно постановена. Оплакването за явна нейна несправедливост, отнесена към лишаването от свобода, поради което се иска отмяна на решението на ВтАС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, със задължителни указания на върховната съдебна инстанция по наказателни дела в тази насока, е неотносимо към процесния казус и прилаганата процедура. На това приложно поле множеството административни наказания на подсъдимия, наложени за нарушаване на правилата за движение по пътищата, както и допълнителните несъставомерни резултати от настъпилата ПТП, наред с високата скорост на управление на МПС в населено място в рамките на самото обвинение, е възможно да бъдат обмисляни като фактори,водещи до извод за явна несправедливост на наложеното наказание, но по самата пробация в границите на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Такава конкретна насока на оплакване липсва както в прокурорския протест,така и в жалбата на частните обвинители. Вярно е възражението на последните, че въззивната инстанция не е изложила подробни съображения досежно пробационните мерки и тяхното времетраене. Преценката на определеното от второстепениня съд наказание според характеристиките му обаче, налага извод за съобразяване на изложените утежняващи несъставомерни субективни елементи и отмерване на наказанието пробация с оглед техен превес. Затова пробационните мерки са за период от две години и освен задължителните, е определена и трета, с възможност за сериозно повлияване върху превъзпитанието на подсъдимия, мярка- безвъзмезден труд в полза на обществото по 200 часа годишно. В сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се отбележи, че първоинстанционната присъда е потвърдена от страна на ВтАС касателно определеното на С. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Това не само отговаря на буквата и духа на закона, осмислени на фона на стореното от дееца, но и поправя допуснатото от ГОС, но неотразено от въззивния съд като забелязано, нарушение на материалния закон /чл.49,ал.2 вр.ал.1 НК/, чрез налагане на допълнителното наказание по чл.37,ал.1,т.7 НК, наред с лишаването от свобода, за срок, по-малък от този по второто /четири години лишаване от свобода и три години лишаване от правоуправление/. Разрешения на този въпрос са дали и множество решения на ВС на РБ- 375-85-1; 306-85-3; 462-69-3; 695-74-1 н.о.на ВС на РБ. Казаното важи, дори и когато наказанието лишаване от свобода не е постановено да се изтърпи ефективно, а изпълнението му е отложено с определен изпитателен срок на основание чл.66 НК /Р.212-87-3 н.о.на ВС на РБ/. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 268/20.10.10 г.,постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.223/10 г.по описа на същия съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/