Ключови фрази
Грабеж * съучастие * помагачество


14
6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 74

Гр. София, 03 юли 2018 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тридесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав



ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП, П. ДОЛАПЧИЕВ като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 233/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството пред ВКС е образувано по жалба на упълномощения защитник на подсъдимия Л. И. К., адв. М. Д., срещу решение № 13/15.01.2018 г., на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по в.н.о.х.д. № 1329/2017 г.
В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия по предявените му обвинения, поради недоказано авторство, алтернативно – за намаляване на наложените на подсъдимия наказания.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият К., редовно уведомен, не се явява. Представлява се от упълномощеният защитник, адв. Д., която поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с направените алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия или намаляване на размера на наказанията. Защитата акцентира на неправилната оценка от контролираните инстанции на показанията на свидетеля Н., поради влошените му отношения с подсъдимия, на полицейските служители от разпита им като свидетели, поради заинтересоваността им от изхода на делото като служители на МВР и неправилната квалификация на деянието по чл.249 от НК като довършено престъпление, без да се отчете резултатния му характер.
Прокурорът от ВКП пред касационната инстанция застъпва становище за неоснователност на касационната жалба на защитата, като счита, че въззивното решение е постановено при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон, като наложените наказания са справедливи и съответни на тежестта на деянията и на личността на извършителя, поради което следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347 ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 17/30.08.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 474/2016 г., по описа на Врачански окръжен съд, Наказателно отделение, подсъдимият Л. И. К. е признат за виновен относно това, че на 08.07.2015 г., в [населено място], между сграда на фирма /наименование/ и бл.21 в [жк], в съучастие като съизвършител с Н. Н. М. е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 80 лв. от владението на А. И. Ц., като е употребил за това сила, поради което и на осн. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца.
Със същата присъда подсъдимият К. е признат за виновен относно това, че на 08.07.2015 г. в 01.38 часа, в [населено място], [община] от А., собственост на [фирма] , ФЦ К., находящ се на ул. „Г. Д. „ № 56, в съучастие като помагач с Н. Н. М. като подбудител и помагач и С. Т. В. като извършител е използвал платежен инструмент - дебитна карта с № /№/, издадена от Банка „ О.“ на А. И. Ц., без съгласието на титуляря, като деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на осн. чл.249, ал.1, вр. чл.20, ал.4 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, като е оправдан по обвинението да е извършил деянието в качеството на подбудител.
На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът е определил на подсъдимия К. общо най-тежко наказание измежду наложените с присъдата, в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода, което на осн. чл.57, ал.1, т.2, б. „Б“ от ЗИНЗС е постановил да изтърпи при първоначален „строг„ режим.
Със същата присъда, на осн. чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието по н.о.х.д. № 187/2015 г., по описа на РС-Козлодуй, наложено на подсъдимия К., в размер на две години лишаване от свобода, което на осн. чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е определено да изтърпи при първоначален общ режим.
С присъдата на окръжния съд подсъдимият К. е осъден да заплати и направените по делото съответни разноски и държавни такси и съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото.
С въззивно решение № 13/15.01.2018 г. на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по в.н.о.х.д. № 1329/2017 г., присъдата на окръжния съд, № 17/30.08.2017 г., по н.о.х.д. № 474/2016 г., е потвърдена изцяло.
Касационната проверка не установи наличие на посочените в жалбата процесуални нарушения от съществен характер, изразяващи се в постановяване на въззивното решение на ненадлежна доказателствена основа. Въззивният съд е възприел изцяло фактическите констатации на първата инстанция, за които е посочил, че са основани на пълно всестранно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото и на законосъобразната им правна оценка, като е изложил съображенията, по които не приема наведените в жалбата доводи на защитата в насока тяхната неправилност.
Възраженията на защитата за неправилна оценка на част от гласните доказателства по делото е неоснователна. Показанията на свидетеля Н. М., спрямо когото наказателното производство е прекратено със споразумение, са оценявани от съда критично, при отчитане на обстоятелството, че М. е участвал в извършването на инкриминираните деяния, което в определена степен рефлектира върху тяхната обективност, независимо от сключеното споразумение, с което той се е признал за виновен. Доказателствената оценка на показанията му е на база съпоставка с останалите обективни доказателства, при отчитане на наличните между тях съответно, противоречия или кореспонденция. Доводите за тенденциозна насоченост на същите показания във вреда на подсъдимия, поради влошени отношения между свидетеля и роднини на К., не могат да бъдат възприети за основателни. В тази връзка от съществено значение е, че съдилищата не са основали изводите си по фактите изолирано върху показанията на този свидетел от съдебно заседание или на приобщените от досъдебното производство обяснения, дадени в качеството му на обвиняем, при условията на чл.281, ал.2 от НПК, както и на същите не е придадена несъответна доказателствена тежест. Фактическите изводи на контролираните инстанции относно участието на подсъдимия К. в извършване на престъпленията, за които е предаден на съд са основани на комплексен анализ на цялостната доказателствена съвкупност и на вярната й оценка. По обвинението по чл.198, ал.1 от НК фактически, съучастническата дейност на подсъдимия К. при извършването на грабежа е изведена от съвкупния анализ на показанията на пострадалия свидетел за механизма на осъществяване на посегателството върху него, чрез връхлитане и пребъркване джобовете на панталона от две лица, които са действали едновременно и съгласувано, от показанията на свидетеля К., който е оказал първа помощ на пострадалия и го е придружил до съответното РПУ, от тези на свидетелите З. и Н., които последователно са възприели подсъдимия К. заедно с Н. и Т., на мястото на произшествието, непосредствено преди и след извършването на грабежа. В същата насока правилно са възприети и показанията на разпитаните в качеството на свидетели полицейски служители относно обстоятелствата по задържането на подсъдимия и двамата свидетели и на заявеното от свидетеля С. за проведен разговор с Н. относно извършеното съвместно нападение с подсъдимия К. над пострадалия възрастен мъж. Последните показания, по естеството си представляващи производни доказателства, правилно са използвани от контролираните инстанции ограничително - за проверка на първичните, без да ги заместват, което в случая предвид достъпността на първоизточника, би било недопустимо. Несъстоятелно е и възражението за необективността на показанията, изходящи от свидетелите, имащи качество на полицейски служители, само на това основание, от което се извежда пристрастност и заинтересованост от изхода на делото. Процесуалният закон не въвежда обща забрана служителите на МВР да бъдат свидетели по делото, като участието им е ограничено от разпоредбата на чл.118, ал.2 от НПК, която хипотеза в случая не е налице. Във всички останали случаи показанията им следва да се ценят на общо основание като годен източник на доказателства, при спазване на изискванията на чл.13 от НПК относно тяхната стойност и тежест. Не почиват на обективна основа и доводите за игнориране на извършеното от пострадалия разпознаване, при което той не е разпознал подсъдимия като извършител на грабежа. Решаващите съдилища са обсъдили обстойно това обстоятелство и са дали аргументиран отговор на аналогично подържаното пред тях възражение на защитата. Пострадалият свидетел ясно е заявил в показанията си, /които последователно е поддържал/, че не би могъл да разпознае нападателите, поради начина на осъществяване на посегателството, чрез нападение отзад, при което не е имал видимост към лицата им. Едновременно с това проверяваните инстанции са съпоставили тези показания с останалите доказателства от значение за авторството на подсъдимия и са отчели взаимната им кореспонденция в частта относно механизма на извършване на грабежа и отнетите вещи, поради което не се констатира допуснато нарушение в оценъчната им дейност.
В заключение ВКС намери, че оценката на доказателствата е извършена от въззивния съд в съответствие със законовите изисквания и почива на вярна интерпретация на тяхното съдържание, което определя и неоснователността на оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
С оглед установените факти материалният закон е приложен правилно по отношение и на двете инкриминирани деяния.
Претенцията на подсъдимия и неговата защита за оправдаването му за престъплението по чл.198,ал.1 от НК при наличните факти за осъществено противозаконно и чрез употреба на сила отнемане на вещите на пострадалия не може да бъде удовлетворена. Подсъдимият е участвал в изпълнителното деяние, което определя квалификацията на съучастието като извършителство.
По отношение на престъплението по чл.249, ал.1 от НК, подсъдимият К. е признат за виновен да е осъществил деянието в качеството на помагач. Обвинението фактически е основано на действията му по отнемане на дебитната карта от пострадалия /след извършването на грабежа картата е останала в държане на подсъдимия/ и предоставянето й на свидетеля М., който впоследствие я е дал на свидетеля Т. с цел използването й за проверка наличността на банковата сметка на титуляря и теглене на парични средства от нея. От субективна страна общността на умисъла между съучастниците се извежда от съвместните действия на тримата по предприетото пътуване до място, снабдено с А., с конкретната цел да се осъществи неправомерното ползване на платежния инструмент, отнет от пострадалото лице.
Несъстоятелно е и възражението за резултатния характер на престъплението по чл.249, ал.1 от НК. Престъпният състав на нормата инкриминира неправомерно / без съгласието на титуляря / използване на чужд платежен инструмент. Престъплението е формално, на просто извършване и за осъществяването на фактическия му състав не се изисква използването на инструмента да е съпътствано с причиняване на вредоносен резултат.
С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Не се установи наложеното на подсъдимия К. наказание за извършените две престъпления да е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК.
При определяне на наказанието за престъплението по чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК са отчетени обремененото съдебно минало на подсъдимия, трикратното му осъждане за тежки престъпления против собствеността на гражданите, както и обстоятелството, че настоящото деяние е извършено в рамките на определен изпитателен срок по предходно осъждане. Едновременно с това съдът е отчел неголямата тежест на упражнената принуда по отношение на пострадалото лице, младата възраст на дееца и добрите му характеристични данни и е определил наказанието при превес на смекчаващите вината обстоятелства, като го е индивидуализирал с една година и шест месеца над специалния законов минимум от три години лишаване от свобода. ВКС не намира основания за допълнително редуциране на наложеното за това престъпление наказание. Касае се за задружна престъпна дейност, осъществена от три лица, като впоследствие отнетото от грабежа е послужило за извършване на друго престъпление. При тези данни, правилна е преценката на въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл.36 от НК спрямо подсъдимия К. не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание и за поправянето и превъзпитанието му така определения срок на наказанието се явява необходима и съответна санкция.
За престъплението по чл.249, ал.1 от НК наказанието е определено в рамките близо до специалния минимум от две години, като в този случай освен посочените по-горе касаещи вината обстоятелства съдът е отчел и вида на съучастието, помагачество и съответната по-ниска степен на обществена опасност на извършеното от него деяние, поради което определяне на наказание в по-нисък размер би било в разрез с изискванията на специалната превенция на наказанието.
С оглед изложеното , определеното наказание е правилно отмерено и е справедливо.
По изложените съображения касационната жалба на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение като неоснователна и решението на въззивния съд – да се остави в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 13/15.01.2018 г., на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, по в.н.о.х.д. № 1329/2017 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: