2 Р Е Ш Е Н И Е № 143 София, 05.06.2013 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети април, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 485/2012 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община], област П., подадена от пълномощника му юрисконсулт М. Б., срещу въззивно решение №III-138 от 10.10.2011 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. №937/2011 г., с което е потвърдено решение №2097 от 22.02.2011 г. по гр. дело №4887/2008 г. на Бургаския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. Г. К. срещу [фирма], [населено място], искове с правно основание чл.225, ал.3 КТ за сумата 8 654.60 лв. – обезщетение за недопускане до работа за периода 06.04.2007 г. – 06.12.2008 г., както и по 432.73 лв. – месечно обезщетение от 06.12.2008 г. до действителното допускане до работа и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 133.57 лв. – лихва за забава за периода 06.05.2007 г. - 29.12.2008 г. Същите искове, предявени при условията на евентуалност, са уважени срещу [фирма]. Въззивният съд е приел, че С. Г. К. е била в трудово правоотношение с [фирма] към момента на дисциплинарното и уволнение през 2002 г. Впоследствие с влязло в сила през 2007 г. съдебно решение заповедта за уволнение е отменена и ищцата е възстановена на длъжността „управител – склад” към служба „М.”. На 03.04.2007 г. тя е получила съобщение по чл.345, ал.1 КТ от БРС, след което на 06.04.2007 г. е направила искане за възстановяване на работа във [фирма] и в [фирма]. Последното се преобразува на 03.01.2007 г. в [фирма], като на 24.10.2007 г. по ф.д. № 5504/1999 г. на Пловдивски окръжен съд е вписано вливане на [фирма] и [фирма] в [фирма] – [населено място], като [фирма] е прекратено без провеждане на ликвидация, поради извършеното вливане. На 15.07.2008 г. ищцата е подала заявление и до изпълнителния директор на [фирма]. Към 24.10.2007 г. [фирма] се явява правоприемник на [фирма], поради което работодател на ищцата се явява [фирма]. Неговите доводи, че според чл.8 от договора за концесия и чл.123а от КТ ищцата следва да бъде възстановена на работа във [фирма] са неоснователни. Последното дружество би било работодател само ако дейността на [фирма] преобразувано в [фирма], не беше включена в [фирма] на 24.10.2007 г. В случая не може да се приложи разпоредбата на чл.123а от КТ, защото с концесионния договор [фирма] придобива част от активите, касаещи граждански летища за обществено ползване в Б. и Варна, но осъденото юридическо лице – работодател [фирма] продължава да съществува при запазване на търговската си дейност. Обект на концесия не е предприятието „Летище Б.”, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включително и трудови такива. Ето защо исковете са основателни по отношение на евентуалния ответник, защото са налице всички предпоставки за присъждане на обезщетение за противоправно недопускане на работа на незаконно уволнен работник или служител, който е възстановен на работа, на основание чл.225, ал.3 КТ. С. Г. К., [населено място], е подала насрещна касационна жалба срещу въззивното решение. Жалбоподателите са изложили твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според тях въззивният съд неправилно е приел, че концесионерът [фирма] не отговаря за задълженията към работника или служителя. Ответникът по жалбата [фирма] със съдебен адрес [населено място], оспорва жалбата. С определение №43 от 10.01.2013 г. е допуснато касационно обжалване на решение №III-138 от 10.10.2011 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. №937/2011 г. на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за това дали след концесия по смисъла на чл.123а КТ новият работодател – концесионер отговаря за задълженията към работника или служителя Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следното: При запазване на трудовото правоотношение и прехвърлянето му към последващ работодател, последният има всички права и задължения, произтичащи от трудовото правоотношение. Според разпоредбите на чл. 123а, ал. 1 и ал.2 от Кодекса на труда трудовото правоотношение с работника или служителя не се прекратява при промяна на работодателя в случаите на отдаване на предприятието или на обособена част от него под наем, аренда или на концесия, като правата и задълженията на стария работодател, които произтичат от трудови правоотношения, съществуващи към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател. Оттук следва, че винаги след сключването на договор за концесия задълженията, възникнали след промяната и произтичащи от трудови правоотношения, се поемат от новия работодател – концесионер. В този смисъл е и ТР №2 от 23.03.2011 г. по тълк. дело №2/2010 г. на ОСГК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира следното: По делото е безспорно установено, че с влязло в сила през 2007 г. съдебно решение заповедта за уволнение на ищцата е отменена и тя е възстановена на длъжността „управител – склад” към служба „М.”. На 03.04.2007 г. е получила съобщение по чл.345, ал.1 КТ, след което на 06.04.2007 г. е поискала възстановяване на работа във [фирма]. С писмо от 16.04.2007 г. последното дружество е отказало да я допусне да изпълнява работата, на която е възстановена. Предприятието – работодател на ищцата [фирма] е отдадено на концесия на [фирма] с договор от 10.06.2006 г. В договора има изрична клауза, според която от датата на влизането му в сила концесионерът встъпва като работодател на мястото на [фирма]. Дори без нея обаче съобразно изложеното по-горе следва да се приеме, че пасивно легитимиран по исковете е единствено ответникът [фирма]. Последното брутно трудово възнаграждение, получено от ищцата за месеца, предхождащ уволнението, е в размер на 432.73 лв. При безспорна фактическа обстановка въззивният съд неправилно е приел, че исковете с правно основание чл.225, ал.3 КТ са основателни по отношение на евентуалния ответник [фирма] като правоприемник на [фирма]. основание чл.225, ал.3 КТ. Посочените основания за материална незаконосъобразност налагат касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Съобразно изложеното по-горе въззивното решение трябва да бъде отменено и исковете с правно основание чл.225, ал.3 КТ трябва да бъдат уважени по отношение на предпочитания ответник [фирма] като работодател на ищцата. Искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 133.57 лв. – лихва за забава за периода преди подаване на исковата молба - от 06.05.2007 г. до 29.12.2008 г. трябва да се отхвърли като неоснователен. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е изискуемо от деня на незаконното недопускане до работа, но съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за да се присъди мораторна лихва трябва да има покана на кредитора. По делото нито се твърди, нито има доказателства за такава покана преди предявяването на иска. От деня на поканата могат да се претендират лихви като обезщетение за закъснялото изпълнение на задължението. Когато липсва покана, лихва се дължи от деня, в който е предявен искът. Съобразно изхода на спора ответникът по касационните жалби трябва да бъде осъден да заплати на С. Г. К. 1 560 лв. деловодни разноски, а по сметка на ВКС 906.18 лв. – държавна такса. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №III-138 от 10.10.2011 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. №937/2011 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на С. Г. К., [населено място], на основание чл.225, ал.3 КТ сумата 8 654.60 лв. – обезщетение за недопускане до работа за периода 06.04.2007 г. – 06.12.2008 г., заедно със законната лихва върху сумата 8 654.60 лв., считано от 29.12.2008 г. както и по 432.73 лв. – месечно обезщетение от 06.12.2008 г. до действителното допускане до работа, заедно със законната лихва върху всяка от просрочените вноски, като и 1 560 лв. деловодни разноски. ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Г. К., [населено място], срещу [фирма], [населено място], и [фирма], [населено място], [община], област П., искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 133.57 лв. – лихва за забава за периода 06.05.2007 г. - 29.12.2008 г. като неоснователни. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати по сметка на ВКС 906.18 лв. – държавна такса. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.