1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 541
гр.София 17 март 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ТОМОВ КАПКА КОСТОВА
при секретар Даниела Околийска
при становището на прокурора Искра Чобанова
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
н.д. № 1660/2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – гр.София, срещу решение № 146 от 31 май 2013 година на Апелативен съд – гр.София, по внохд № 118/2013 г., с което е потвърдена изцяло присъда № 10 от 15 януари 2013 година на Софийски градски съд, постановена по нохд № 3583/2012 година по описа на този съд.
Касационният протест за отмяна на въззивното решение се основава на чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, а отправеното искане е за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция.
В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа подадения протест. Намира, че направените от съда изводи за недоказаност на обвинението са правилни, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
В същото съдебно заседание подсъдимият Я. М. А. се явява лично и със защитник, който изразява становище за неоснователност на протеста.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното :
С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена изцяло присъдата на Софийския градски съд, с която подсъдимият Я. М. А. е признат за невинен в това, на 14. 11. 2011 година, в [населено място], да е отнел чужди движими вещи на обща стойност 264.16 лева от владението на Л. С. Г., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, грабежът е придружен с тежка телесна повреда, от която е последвала смъртта й и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 199, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 от НК.
Касационният протест е неоснователен.
Протестът се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК , а отправеното искане към касационната инстанция е по чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК, въпреки че доводите на прокурора засягат не приложението на материалния закон, а на процесуалните правила по доказването. ВКС е имал нееднократно поводи да припомни, че всяко от отменителните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК има свое съдържание и приложно поле (виж ТР № 51/1964 г. на ОСНК, съответно решения на ВКС в тази насока – Р. № 4/2002 г. на ВКС по н.д. № 614/01 г., І н. о., Р. № 452/2001 г. на ВКС по н.д. № 407/01 г., І н. о. и др.).
За нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК не може да се говори с оглед на доводите, представени в негова подкрепа, а претендираното с тях нарушение на правилата на доказване (касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК) не е налице.
Крайното заключение на предходните инстанции, че обвинителната власт не е представила убедителни доказателства, които да доведат до несъмнен отговор на въпроса кой е извършителят на грабежа, е правилен. В правилността на това заключение се е убедил и прокурорът, участващ в касационното производство, поради което и не поддържа подадения протест.
От съдържанието на доводите на прокурора може да се направи извод, че действителното недоволство от въззивното решение е насочено към разбирането на съда за особеностите на доказателствата и доказателствените средства, като в подкрепа на оспорването е посочено Решение № 489/25. 03. 2010 г. на ВКС по н.д. № 475/2009 г., І н. о.
Вярно е, че в посоченото касационно решение са разкрити особеностите на преките и косвени доказателства, първичните и производните доказателства, както и е отразено разбирането на доктрината, че „...производните доказателства заменят първичните доказателства, ако последните се окажат недостъпни”.
Отразеното в мотивите на въззивното решение не дава основание да се приеме, че съдът се е отклонил от принципните положения, залегнали в цитираното касационно решение.
В протеста се застъпва тезата за възможно заменяне на първични доказателства с производни, защото именно в посоченото касационно решение е прието, че „... недостъпни в обсъждания смисъл са на общо основание и онези първични доказателства, които не могат да бъдат събрани поради отказ да се дадат обяснения или показания.”. Неубедителността на оспорването се дължи на погрешното виждане на прокурора, че и в конкретния случай е налице тази хипотеза – обвиненото лице да е правило извънпроцесуални изявления, с които да се е самоуличило, но впоследствие да не е давало обяснения. В случая, самоуличаващите изявления на подсъдимия А. по време на следствения експеримент (ако се приеме, че това е точното определение на следственото действие) са показания на свидетел и тях именно прокурорът недопустимо иска да бъдат ползвани в подкрепа на обвинението, още по-неприемливо – чрез възпроизвеждането им с показанията на други свидетели (К. и В.).
Начинът, по който се обсъждат в протеста съображенията на съда за приложените специални разузнавателни средства (СРС) и изготвените в резултат веществени доказателствени средства (ВДС), създава впечатление за противоречивост на аргументите, но това е само привидно.
Във въззивното решение ясно е посочено, че СРС са законосъобразно експлоатирани и че изготвените ВДС са валидно доказателствено средство. Въпросът за възможността (допустимостта) да бъдат използвани доказателствени факти, изводими от съдържанието им, е бил централен и съдът обстойно е разсъждавал върху него. Към тези негови съображения в протеста не се съдържа упрек, нито пък има изрично противопоставяне на цитираните от въззивния съд решения на ВКС, в които са разглеждани идентични въпроси за спецификата на СРС, както и възможността отсъствието на самопризнания, дадени от обвиняемия в разпита му, да се заместят от самопризнанията, направени в оперативна беседа, записана по реда на ЗСРС.
На следващо място, след като за прокурора няма съмнение, че със свидетелски показания могат да се установяват всички фактически данни, включително и извънпроцесуалните изявления на лица, които са придобили впоследствие качество на обвиняем, както и че извънпроцесуалното изявление е доказателство, а не доказателствено средство, ясно е, че отразените в протеста принципни положения, отнесени към показанията на „свидетелите С. и Р.”, не допринасят за обвинителната теза. Полицейският служител С. не е разпитван като свидетел, а и разпитът му, както правилно е отбелязал въззивният съд, не е необходим, защото става дума за един и същи доказателствен източник – отразения във ВДС разговор, в който този полицейски служител е участвал. Съдържанието на показанията на свидетеля Р. не дават основание да се счита, че извън посоченото от него (проведена беседа с подсъдимия и че тя е била записана без знанието на последния), те съдържат доказателствена информация, която би могла да осветли обстоятелствата по делото.
Несъгласието с оправдаването на подсъдимия, обвързано в протеста с допълнителните аргументи на въззивния съдебен състав относно недопустимостта да се обоснове осъждане върху „следствения експеримент”, са некоректни - разгледаната от съда хронология на ситуацията, в която подсъдимият е бил поставен, очертава липсата на свободна воля при самоуличаването му в проведената беседа.
По изложените съображения и като не установи да са налице претендираните недостатъци на съдебния акт, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 146 от 31 май 2013 година на Апелативен съд – гр.София, по внохд № 118/2013 г., с което е потвърдена изцяло присъда № 10 от 15 януари 2103 г. на Софийския градски съд, постановена по нохд № 3583/2012 година по описа на този съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2. |