1 7 Р Е Ш Е Н И Е № 52 София, 14 март 2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на трети февруари, две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ при секретаря Аврора Караджова изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4554/2015 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. Д. – Н., [населено място], приподписана от пълномощника и адвокат М. М., срещу решение №99 от 18.06.2015 г. по гр. дело №212/2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение №588 от 27.03.2015 г. по гр. дело №2503/2014 г. на Варненския окръжен съд и е отхвърлен искът на жалбоподателката срещу П. на Р. Б. с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ за сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от изпълнение на наложеното и наказание „лишаване от свобода” над определения срок. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер 50 000 лв. Въззивният съд е приел, че има разлика между наложеното наказание „лишаване от свобода” с влезли в сила присъди и реално изтърпяното от ищцата с 251 дни над законово определеното наказание. Ищцата не е конкретизирала кои действия или бездействия на органи на прокуратурата са станали причина за задържането и над срока, определен с решение № 190/16.07.2014 г. по ВЧНД № 483/14 г. на Окръжен съд - Бургас. Не са представени доказателства относно неизпълнение на задълженията на прокуратурата по чл.5, ал.1 от ЗИНЗС – за упражняване надзор за законност при изпълнение на наказанията съгласно ЗСВ. От доказателствата по делото се установява, че задържането на ищцата в периодите 24.10.2005 г. – 26.01.2007 г. и 12.06.2012 г. – 26.03.2013 год. е било в съответствие с разпоредбите на НПК, в изпълнение на влезли в сила съдебни актове. Като причина за надлежаване на определените наказания „лишаване от свобода” няма конкретно действие или бездействие от страна на прокуратурата. Това надлежаване е настъпило в резултат от възобновяването на НОХД № 3459/11 г. на РС – Бургас и отмяната на наложената присъда в размер на 4 години „лишаване от свобода”, заменена с „лишаване от свобода” в размер на 10 месеца. След влизането в сила на определение по ЧНД № 1673/2014 г. на РС Бургас, с постановление от 26.08.2014 г. на прокурор при Районна прокуратура – Бургас е постановено непривеждане в изпълнение определеното общо назание „лишаване от свобода” за срок от 1 година, четири месеца и петнадесет дни. Обективно липсват действия или бездействия от страна на прокуратурата, довели до надлежаване на наложените и с присъдите наказания „лишаване от свобода”. П. е изпълнила задължението си да упражнява надзор за спазване на законност при изпълнение на наказанията. Съгласно чл.4 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетение се дължи при наличие на причинна връзка между незаконните действия или бездействия и претърпените вреди. При липса на доказателства, установяващи незаконосъобразни действия на прокуратурата, предявеният иск срещу нея следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Жалбоподателката е изложила твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според нея въззивният съд неправилно е приел, че след като по дело е установен по безспорен начин фактът за изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения срок, то за да бъде уважен искът с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ срещу П. на Р. Б. е необходимо да бъде установено и действие или бездействие на прокуратурата, в резултат на което са причинени вредите. Ответникът по касационната жалба П. на Р. Б. счита жалбата за неоснователна. Излагат се съображения, че съобразно т.3 и т.4 от ТР №3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело №3/2004 г. на ОСГК елемент от фактическия състав за отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган, а в случая няма бездействие на прокуратурата, което да е довело до изтърпяване от ищцата на наказание „лишаване от свобода” над определен размер. Освен това по делото няма доказателства за претърпени вреди от ищцата. С определение №1249 от 10.11.2015 г. е допуснато касационно обжалване на решение №99 от 18.06.2015 г. по гр. дело №212/2015 г. на Варненския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по правните въпроси за това необходимо ли е освен установяването на факта на изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения срок да бъде установено действие или бездействие на П. на Р. Б., в резултат на което са причинени вредите, за да се присъди обезщетение за тях. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Според едни съдебни решения, за да бъде уважен искът с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ срещу П. на Р. Б. е необходимо освен установяването на факта на изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения срок да бъде установено действие или бездействие на прокуратурата, в резултат на което са причинени вредите. Според други /напр. представеното с касационната жалба решение №40 от 07.03.2012 г. по гр. дело №15/2012 г. на Видинския окръжен съд/ не е необходимо освен установяването на факта на изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения срок да бъде установено действие или бездействие на П. на Р. Б., в резултат на което са причинени вредите. Правилно е второто разрешение. С т.3 от ТР №3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело №3/2004 г. на ОСГК е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането - чл. 4 ЗОДВПГ. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материални и процесуални норми. С т.4 от същото тълкувателно решение е определен началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и кой е началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане. Предмет на това тълкувателно решение не е въпросът дали прокуратурата е легитимирана да представлява държавата по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ. С ТР №5/2013 от 15.06.2015 г. по тълк. дело №5/2013 г. на ОСГК се прие, че според чл.7 от Конституцията на Република България държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Разпоредбата на чл.2 ЗОДОВ също изрично определя държавата като длъжник по материалното правоотношение. Тя отговаря за причинените вреди. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права. Той е и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Държавата не отговаря чрез съда по искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано или административното наказание отменено. По чл.2 ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Общата деликтна отговорност на държавата е за вреди от противоправно поведение на нейни служители, като вината им се предполага до доказване на противното, докато специалната отговорност на държавата по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение. Характерът на отношенията при осъществяване на производството по НПК не винаги обуславя наличие на процесуално незаконосъобразна дейност на конкретното длъжностно лице или орган, причинител на вредата. След като според изричната разпоредба на чл.4 държавата дължи обезщетение независимо от това, дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице, то тогава наличието или не на вина е извън предмета на делото по искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът не е за съда, а за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес. След като с това тълкувателно решение е прието, че без повдигане на неоснователно обвинение от П. на Р. Б. не биха настъпили каквито и да било вреди от съдебни актове и по специално, че държавата не отговаря чрез съда, а чрез прокуратурата по искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано, то на същото основание прокуратурата е процесуален субституент на държава по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ. Това е така, защото в хипотезата, при която има влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела това лице не е оправдано, а само е намалено наказанието му при което има изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” над определения размер, то това е резултат на незаконното обвинение /незаконосъобразност на действията или бездействията на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес/, а не на съответните съдебни актове. Ето защо когато има влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела това лице не е оправдано, а само е намалено наказанието му, при което има изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” над определения размер, не е необходимо освен установяването на факта на изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения срок да бъде установено и конкретно действие или бездействие на П. на Р. Б., в резултат на което са причинени вредите. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Правилно въззивният съд е приел, че има разлика между наложеното наказание „лишаване от свобода” с влезли в сила присъди и реално изтърпяното от ищцата - с 251 дни над законово определеното наказание. Това изпълнение на наказанието над определения срок е настъпило в резултат от възобновяването на НОХД № 3459/11 г. на РС – Бургас и отмяната на наложената присъда в размер на 4 години „лишаване от свобода”, заменена с „лишаване от свобода” в размер на 10 месеца. Съобразно изложеното по-горе относно въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата чрез П. на РБ по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ. Ищцата е изтърпяла наказанието „лишаване от свобода” с 251 дни повече от наложеното и такова след като по реда на възобновяване на наказателните дела наказанието е намалено. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК. В случая с оглед вида на наложеното наказание и времето на изпълнението му над определения срок следва да се приеме, че за обезщетяването на ищцата са необходими 5 000 лв. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе въззивното решение трябва да се отмени и на ищцата следва да се присъди сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от изпълнение на наложеното и наказание „лишаване от свобода” с 251 дни над определения срок. Съобразно изхода на спора на жалбоподателката не трябва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са поискани. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №99 от 18.06.2015 г. по гр. дело №212/2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е отхвърлен искът на Т. В. Д. – Н. срещу П. на Р. Б. с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ за сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от изпълнение на наложеното и наказание „лишаване от свобода” над определения срок и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА П. на Р. Б., [населено място], да заплати на Т. В. Д. – Н., [населено място], на основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от изпълнение на наложеното и наказание „лишаване от свобода” с 251 дни над определения срок. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.