Р Е Ш Е Н И Е № 56 гр. София, 02 април 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 105/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил протест от Окръжна прокуратура – Пловдив срещу въззивна присъда № 260007/17.09.2020 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1058/2020 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив. С протеста се заявява наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. В писмено допълнение към протеста се сочи, че въззивният съд незаконосъобразно е оправдал подсъдимия К. Г. М. по обвинението по чл. 144, ал.3 от НК, въпреки наличието на подкрепящи го доказателства, които не са били подложени на пълен, обективен и прецизен анализ. На това основание се прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция Въззивната присъда е обжалвана и от частните обвинители с доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон. В писмено допълнение към жалбата се твърди, че са нарушени правилата, свързани с анализа на доказателствените източници, което като резултат е довело и до незаконосъобразното оправдаване на подсъдимия. Оспорва се и правилността на присъдата в частта, с която въззивната инстанция е наложила административно наказание на подсъдимия за извършено административно нарушение по смисъла на чл. 1, ал. 2 от УБДХ, както и справедливостта на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. С жалбата се претендира отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият К. Г. М. е останал недоволен от гражданско – осъдителната част на въззивната присъдата. В подадената от защитника му касационна жалба се излагат аргументи в подкрепа на заявеното с нея касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, като се твърди, че подсъдимият не е извършил престъпление или деликт, поради което не дължи обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка претендира за изцяло отхвърляне на предявените от пострадалите граждански искове. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от ВКП поддържа въззивният протест, както и всички изложени в него съображения, като пледира за уважаването му. Изразява становище за основателност на жалбата на частните обвинители и за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение. Повереникът на частните обвинители Й. Н. Б. и М. П. Б. поддържа подадената от тяхно име касационна жалба и претендира за уважаването й по изложените в нея доводи. Защитникът на подсъдимия М. предявява искане за уважаване на касационната му жалба, като се отхвърлят изцяло предявените от гражданските ищци искове. Подсъдимият не се счита за виновен и изразява съгласие със становището на защитника, че инцидентът е бил обикновена междусъседска свада. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 73/04.03.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 7631/2019 г., по описа на Районен съд - Пловдив, подсъдимият К. Г. М. е признат за виновен в това, че на 29.03.2018 г., в [населено място] е осъществил две деяния по чл. 144, ал. 3 от НК – заканил се с убийство съответно на Й. Н. Б. и на М. П. Б. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което са му наложени наказания „лишаване от свобода“ в размер на по една година, като на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо наказание измежду тях - „лишаване от свобода“ за срок от една година, чието изтърпяване е отложено съобразно чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. Със същата присъда подсъдимият е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданските ищци Й. Н. Б. и М. П. Б. обезщетения за претърпените в резултат на престъпленията неимуществени вреди в размер на по 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане. Подсъдимият М. останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Окръжен съд – Пловдив. С въззивна присъда № 260007/17.09.2020 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1058/2020 г., окръжният съд отменил присъдата на РС – Пловдив, признал подсъдимия М. за невиновен и го оправдал по повдигнатите обвинения по чл. 144, ал. 3 от НК. Със същата присъда въззивният съд приел, че подсъдимият е извършил административно нарушение, като на 29.03.2018 г. в [населено място], на публично място пред повече хора осъществил непристойна проява, изразена в оскърбително отношение и държане към Й. Н. Б. и М. П. Б., отправяйки към тях на висок тон множество псувни и закани с убийство, като така нарушил обществения ред и спокойствие, с оглед на което и на основание чл. 1, ал.1, т. 2 от УБДХ му наложил „глоба“ в размер на 300 лева. С въззивната присъда на основание чл. 334, т. 3, вр. с чл. 337, ал. 3 от НПК ОС – Пловдив изменил първоинстанционната присъда в гражданско - осъдителната й част, като намалил присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения от 3000 лева на 300 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане, приемайки, че неимуществените вреди са причинени вследствие на извършеното на 29.03.2018 г. деяние, осъществяващо признаците на деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, а именно отправяне на псувни и закани с убийство, като отхвърлил исковете за разликата от 300 лева до пълните предявени размери от 3000 лева. Със същата присъда въззивният съд отменил първоинстанционния съдебен акт в частта относно разноските, направени по делото, като постановил на основание чл. 190, ал.1 от НПК те да останат за сметка на държавата и на гражданските ищци. Касационните жалби и протест, подадени срещу въззивната присъда, са допустими, тъй като са депозирани от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 2 от НПК. Приоритетно следва да бъдат разгледани касационният протест и жалбата на частното обвинение, тъй като с тях е заявено наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Само при положителна констатация за това, че дейността на проверявания съд по установяване на фактите, включени в предмета на доказване, е в съответствие с изискванията на процесуалния закон, може да се извършва проверка и да се правят изводи относно твърденията за допуснати нарушения на материално - правните норми. Основното оплакване на представителите на държавното и частното обвинение, в подкрепа на заявеното касационно основание, е от качеството на доказателствения анализ, осъществен от въззивната инстанция, който бил извършен в нарушение на правилата на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Според изложеното в процесуалните документи, повод за касационната проверка, контролираният съд не е изследвал доказателствата, събрани по делото с необходимата обективност, всестранност и пълнота, в резултат на което незаконосъобразно и неправилно е оправдал подсъдимия по обвинението за извършено деяние по чл. 144, ал. 3 от НК. Игнорирани били показанията на частните обвинители и на свидетелите очевидци относно отправените закани и действията на подсъдимия, записът от обаждането на св. Б. на тел. 112, договорите за застраховането на имота им и заключенията на съдебно – психиатричните експертизи, от които се установявало, че заканите на подсъдимия с убийство са могли и са възбудили основателен страх у пострадалите, че ще бъдат изпълнени. При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намери твърденията, изложени в касационния протеста и жалбата на частното обвинение, за основателни. Въззивният съд е възприел фактите, така както са установени от първостепенния съд и са изложени в мотивите на първоинстанционната присъда. Изразил е единствено несъгласие с приетото от районния съд фактическо положение за това, че след инцидента, пострадалата Б. е получила обрив, като правилно е счел, че не е установена корелация между двете събития. На следващо място контролираният съд е преценил, че към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка следва да се допълни и причината за влошените отношения между подсъдимия и пострадалите, както и „предходни конфликтни ситуации, които са останали в известна степен встрани от полезрението на първостепенния съд, но същите имат отношение, доколкото проследяват генезиса на инкриминираните събития“. Въпреки така направената заявка контролираният съд не е описал тези ситуации, които са били „придружени с агресивни реакции и отправяне на нецензурни реплики от страна на подсъдимия“, като е посочил, че те се извличат от показанията на пострадалите. Проверката на посочените гласни доказателства обаче установява, че въззивният съд е придал на същите съдържание, каквото те нямат. Действително, пострадалите описват проблемите, които семейството на св. Б. е имало с наследодателя на съпругата на подсъдимия във връзка със строежа и ползването на общата им сграда, както и за съобщена им от бащата на пострадалата ситуация през 1993 г., при която подсъдимият е проявил физическа агресия спрямо него. В същото време и подсъдимият, и частните обвинители отричат да са имали конфликтни срещи помежду си, освен тази по време на инцидента /вж. обясн. на подс. М. и показ. на Б. и Б. – л. 62 – 65 от н.о.х.д. №7631/ 2019 г./, като отношенията между тях тримата не били „усложнени“, а нормални. Превратното тълкуване на посочените гласни доказателства е обусловило формирането на неверния правен извод на контролирания съд за това, че „сами по себе си словесно изразените закани за убийство, придружени и с описаното конклудентно действие, преценявани в контекста на доказаните враждебни конфликтни междуличностни отношения между страните, както и съдържанието на обичайния речников фонд, използван и друг път от подсъдимия при контактите му с частните обвинители, не изпълняват обективния критерий за престъпната съставомерност на деянието“ / л. 13 от мотивите на възз. пр./. Идеята на въззивния съд, изводима от изложеното е, че след като подсъдимият при предишни конфликти с пострадалите е използвал същите изрази /“обичайния речников фонд“/, без да е пристъпил към каквото и да е реализиране на заканите, те не биха могли да възбудят основателен страх за осъществяването им. Тази теза е незащитима, тъй като по делото липсват доказателства за такива предходни конфликтни ситуации, между частните обвинители и дееца. Като е придала на показанията на последните съдържание и смисъл, каквито те нямат, въззивната инстанция не е изпълнила задължението си, визирано в разпоредбата на чл. 14, ал.1 от НПК, изискващо изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на обективно изследване на обстоятелствата от значение за разкриване на обективната истина. В конкретния случай това нарушение на правилата, свързани с доказателствената дейност, е съществено, доколкото е поставено в основата на мотивацията на решаващия съд за оправдаването на дееца. На следващо място контролираният съд е достигнал до правни заключения, без да извърши задълбочен, всестранен и качествен анализ на фактите, установени от събраните по делото доказателства, чрез които са изяснени отделните аспекти на обвинителната теза. Въззивният съд е упрекнал първоинстанционния за това, че не се е съобразил с указанията дадени с ТР № 53/ 18.09.1989 г. на ОСНК на ВС относно субективните и обективните признаци на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК, като не е обсъдил всички обстоятелства, установени по делото. В подкрепа на това е акцентирал на факта, че между частните обвинители и подсъдимия не е имало физически контакт, не се е стигнало до саморазправа, като М. стоял на двора, а пострадалите в жилището си на втория етаж, без „позиционирането“ им да е било променено по време на конфликт. От това можело да се направи извод, че не са налице данни, индициращи на евентуална обективна възможност или намерение деецът да приведе в реално изпълнение заканите си. При това обаче контролираният съд е пропуснал да обсъди факта /приет от него за установен/, че деецът, изричайки заканите си „тръгнал към входната врата на къщата и започнал да удря по нея“ / л. 3 от мотивите на възз. присъда/ и че видно от показанията на пострадалите и от обясненията на самия подсъдим, той е разполагал с ключ за тази врата – т. е. имал е обективна възможност да проникне в сградата. В тази връзка без обсъждане е останало и обстоятелството, че именно тези действия на дееца и отправените от него закани са мотивирали пострадалите да потърсят помощ на тел.112, видно от съдържанието на приетия като доказателство запис от проведения разговор между тях и оператора. Всъщност посоченото доказателство изобщо не е анализирано от въззивния съд, както самостоятелно, така и във връзка със заключенията на комплексните съдебно-психиатрични и психологични експертизи, от които се установява, че пострадалите са възприели заканите с „преживяване на нормално психологичен страх“. Извън доказателствения анализ на въззивния съд са останали и показанията на св. П. Г., който свидетелства за това, че при пристигането на полицейските служители, след оттеглянето на подсъдимия пострадалите са били „силно притеснени от случилото се“ /л. 3 от мотивите на възз. пр./. В тази връзка не е оценен с необходимата задълбоченост и обективност и фактът, че още на другия ден след деянието пострадалите са застраховали имота си, а по - късно са се опитали да го продадат, което е индиция за начина, по който са възприели заканите на подсъдимия. Посочените доказателствени източници са останали извън аналитичната дейност на съда, въпреки пряката им относимост към въпроса за това дали отправената закана с убийство е могла да възбуди основателен страх за осъществяването й. В същото време, контролираният съд е акцентирал на обстоятелството, че деецът не бил въоръжен с огнестрелно оръжие или взривни материали /каквито се е заканвал да използва/, въпреки че точно в ТР № 53/1989 г. на ОСНК на ВС, на което се е позовал, е указано, че за квалификацията на деянието по чл. 144, ал. 3 от НК не е необходимо „в момента на заканата у извършителя да има оформено решение да извърши убийство, нито да е действал с годно средство и при условия, при които резултатът реално може да настъпи“. Изложеното обуславя основателността на оплакването на представителите на държавното и частното обвинение за допуснати нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствената съвкупност. Отсъствието на изискваната от процесуалния закон обективна, пълна и задълбочена аналитична дейност на въззивния съд е възпрепятствала формирането на правилни изводи и по приложението на материалния закон и е предопределило незаконосъобразното оправдаване на подсъдимия. Допуснатото нарушение е съществено, тъй като е довело до ограничаване на правата на страните и предполага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Основателно е и възражението на представителя на частното обвинение за това, че контролираният съд незаконосъобразно е приел, че деецът е осъществил административно нарушение по смисъла на чл. 1, ал. 3 от УБДХ – „дребно хулиганство“, без да са налице материално - правните предпоставки за квалифициране на проявата на подсъдимия като такава и за налагане на административно наказание. Действително, правата на частните обвинители са засегнати от оправдаването на подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 144, ал. 3 от НК, а не от налагането на административно наказание за осъществено от него дребно хулиганство. В този смисъл частното обвинение няма правен интерес да атакува въззивната присъда в тази й част, а в жалбата на подсъдимия се излага недоволството му само от осъждането по гражданските искове. Независимо от това, доколкото ВКС има правомощието да следи за правилното приложение на закона, намира за нужно да посочи, че действително въззивният съд е превишил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 4 от НПК. Посочената разпоредба предвижда възможността при оправдаване на подсъдимия да му бъде наложено административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ. Такова санкциониране е възможно по отношение на административни нарушения, които са имплицитно включени в обвинението, сходни са с престъплението, за което е повдигнато обвинение по обекта на посегателство, по обективните и субективните признаци на състава. На това заключение навежда буквалното тълкуване на изразите „деяние“, „извършено деяние“, използвани в разпоредбите на чл. 336, ал.1, т. 4, чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6 от НПК, очевидно имащи предвид едно и също поведение на дееца. Такива са случаите по чл. 325 от НК и чл. 1, ал. 1 от УБДХ; чл. 242 от НК и чл. 233 от Закона за митниците; чл. 343б от НК и чл. 174, ал.1 от ЗДвП ; чл. 218б от НК и др., при които обектът на защита е един и същ, като различието е по отношение на отделни обективни или субективни елементи като степента на обществена опасност, промилите на алкохолната концентрация, стойността на отнетата вещ, субекта, вида, размера на контрабандната стока и т.н. В настоящия случай обект на защита на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК, за което е повдигнато обвинение срещу подсъдимия, са обществените отношения, свързани с правата на личността и по конкретно с правото на лична свобода, видно от мястото на престъпния състав в НК /глава ІІ „Престъпления срещу личността“, раздел V „Принуда“/, докато обект на защита на административното нарушение – „дребно хулиганство“ по чл. 1, ал. 1 от УБДХ, са общественият ред и спокойствие. Налице е явна разлика и в изпълнителното деяние и другите обективни и субективни елементи на престъплението и на административното нарушение. Това предполага и различни по вид и обем усилия на дееца за защита в процеса на доказване. Въззивният съд не се е съобразил с тези принципни положения, като е оправдал подсъдимия по повдигнатото с обвинителния акт обвинение, но му е наложил административно наказание за административно нарушение, което не е било имплицитно включено в обвинението и срещу което той не е могъл да се защитава, както на досъдебното производство, така и в хода на първоинстанционното производство по делото. Едва за първи път с въззивната присъда деецът е санкциониран по „непредявено обвинение“, което е недопустимо с оглед залегналия в разпоредбата на чл. 6 от ЕКПЧ стандарт за справедлив процес. По този начин контролираният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като е накърнил основното право на подсъдимия – правото на защита, което само по себе си е самостоятелно основание за отмяна на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Посочените съображения налагат извода, че е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, което изисква цялостната отмяна на въззивната присъда и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Предвид на това е безпредметно произнасянето по останалите възражения на държавното и частното обвинение относно нарушението на материалния закон, както и разглеждането на касационната жалба на подсъдимия, тъй като тя касае единствено гражданско – правната част на въззивната присъда, чиято правилност е обусловена от законосъобразността на наказателната. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 260007/17.09.2020 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1058/2020 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.