Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 501
София, 17.06.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3923 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Министерство на правосъдието, чрез гл. юрисконсулт П. Р. против решение № 389/12.12.2019 г. и решение №260030/18.09.2020 г., постановени по в. гр.д. № 470/2019 г. на Окръжен съд Враца. С първото решение, въззивният съд е потвърдил решение № 130/14.06.2019 г. по гр.д. № 799/2018 г. по описа на Районен съд Мездра, с което е уважен предявения от Р. Д. Р. против Министерство на правосъдието иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 5 126,02 лв., ведно със законната лихва от 21.05.2018 г. до окончателното изплащане, а с второто решение е отхвърлена молбата на Министерство на правосъдието за допълване на решение № 389/12.12.2019 г. по в.гр.д. № 470/2019 г. по описа на Окръжен съд Враца във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба срещу разноските, които са присъдени на ищцата с решението на Районен съд Мездра.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва основното решение на въззивния съд като поддържа, че решението е недопустимо, но без да се излагат конкретни доводи. Поддържа се и неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуални норми. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до неправилни изводи, че Министерство на правосъдието е материалноправно легитимирано до отговаря по предявения иск, както и че нормата на чл.222, ал.3 КТ е приложима в конкретния случай по силата на препращащата разпоредбата на чл.293 ЗСВ. Според касатора, надлежен ответник е Районен съд Оряхово, в който ищцата е изпълнявала трудовите си задължения, въпреки че съгласно разпоредбата на чл.281 ЗСВ съдиите по вписвания се назначават от министъра на правосъдието след провеждането на конкурс. По отношение на решението, постановено по реда на чл.250 ГПК, касаторът поддържа неправилност поради нарушения на нормите на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по доводите, че присъдените от първата инстнация разноски в полза на ищцата, са недължими.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ При освобождаване от длъжност на съдия по вписванията дължи ли му се обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца доколкото в ЗСВ липсва изрична уредба по този въпрос; 2/ Следва ли да се приеме, че ЗСВ изчерпателно урежда вида на дължимото обезщетение за тази категория служители при прекратяване на правоотношението им и в този смисъл не е необходимо субсидиарното прилагане на нормите на Кодекса на труда; 3/ Кой е надлежния ответник, материалноправно легитимиран да отговаря по исковете на съдии по вписвания за обезщетения по ЗСВ и/или по КТ – Министерство на правосъдието или съответния районен съд и 4/ От бюджета на Министерството на правосъдието или на съответния районен съд се изплащат обезщетенията, дължими на съдия по вписванията. Поддържат се и трите допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, като не се сочи практика на ВКС, актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, на които даденото от въззивния съд разрешение по повдигнатите въпроси да противоречи. Сочи се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона. В изложението към касационната жалба срещу решението на въззивния съд, постановено по реда на чл.250 ГПК, са формулирани следните въпроси: 1/Предвидените в чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК задължения на съда да изложи мотиви, в които да посочи всички искания и възражения на страните и обсъди всички доказателства по делото относими ли са и до решението в частта му относно разноските; 2/ Следва ли съдът да удовлетвори искането за заплащане на адвокатско възнаграждение, в случай че по делото не е представено доказателство дали адвокатското възнаграждение е заплатено реално; 3/ Могат ли са бъдат признати и съответно присъдени разноски на страната, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени именно във връзка с конкретното дело и от страната и 4/ Дължат ли се на страната разноски за транспортни разходи и с какви документи се доказват те. По тези въпроси се поддържат допълнителните критерии на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 6/2017 г. на ОСГТК и т.6 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 73/08.12.2020 г. по гр.д. № 2929/2019 г. на II г.о., решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г. на I т.о., решение № 144 от 14.12.2018 г. по гр.д. № 5100/2017 г. на III г.о. и решение № 27/2.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на IV г.о. Г
Ответната страна по жалбата – Р. Д. Р., чрез пълномощника си адв. Й. е депозирала отговори на касационните жалби, в които са изложени съображения за неоснователност на наведените в жалбите доводи за неправилност на решенията. Претендира сторените н касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска с правно основание чл.222, ал.3 КТ, въззивният съд е приел, че задължението за изплащане на претендираното обезщетение е в тежест на Министерство на правосъдието, тъй като съгласно чл.281 ЗСВ съдиите по вписванията се назначават от министъра на правосъдието и се освобождават от него. Изхождайки от разпоредбата на чл.293 ЗСВ, според която за неуредените от закона въпроси се прилага КТ, въззивният съд е приел, че нормата на чл.222, ал.3 КТ е приложима в случая, доколкото в ЗСВ не съдържа уредба за заплащане на гратификационно обезщетение за случаи, при които трудовият стаж е под 10 години. Приел е също така, че са налице всички предпоставки на чл.222, ал.3 КТ – прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата след като е придобила право на пенсия; полагане на труд при същия работодател общо 9 години, 6 месеца и 21 дни и не е налице плащане на обезщетение на същото основание. С оглед изложеното е приел, че на ищцата се дължи обезщетение за два месеца, чиито размер възлиза на 5126.02 лв.
С допълнителното решение съдът е отхвърлил молбата на ответника, с която е поискано произнасяне по обективираното във въззивната жалба оплакване срещу първоинстанционното решение в частта за разноските.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав приема, че първите два въпроса, които по същество се свеждат до въпроса дали обезщетението по чл.225 ЗСВ изключва приложението на чл.222, ал.3 КТ и следва да бъдат преформулирани в този смисъл, има характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и допълнителния селективен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото на настоящия състав не е известна съдебна практика по този въпрос. Изложеното налага допускането на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по така преформулирания въпрос. По третия въпрос, който макар и да покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не са налице сочените от касатора допълнителни селективни критерии. Даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с трайната практиката на ВКС, според която съдиите по вписванията са длъжностни лица от орган на съдебната власт и са в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието, поради което субект на задължението за заплащане на гратификационно обезщетение на съдия по вписванията при прекратяване на правоотношението, е именно органът по назначаването. / решение № 60176 от 17.08.2021 г. по гр.д. № 3499/2020 г. на III г.о., решение № 50232 от 1.04.2022 г. по гр.д. № 3986/2020 г. на IV г.о. и др./. Четвъртият въпрос няма характер на правен, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда за уважаване на иска.
По отношение на постановеното по реда на чл.250 ГПК решение, настоящият състав приема, че касационното обжалване следва да се допусне служебно на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК поради наличие на вероятност решението да е недопустимо.
С оглед изложеното основното въззивно решение следва да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали обезщетението по чл.225 ЗСВ изключва приложението на чл.222, ал.3 КТ, предвиждащ изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Допълнителното решение, постановено по реда на чл.250 ГПК следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на съдебния акт.
За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 102,50 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 389/12.12.2019 г. и на въззивно решение №260030/18.09.2020 г., постановени по в.гр.д. № 470/2019 г. по описа на Окръжен съд Враца.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 102,50 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на ръководителя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: