Ключови фрази
Частна касационна жалба * разноски при прекратяване на делото * правомощия на въззивната инстанция * оттегляне на иск

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 31

гр. София, 15.02.2016 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Никова ч. гр. д. № 5316 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 17021 от 29.05.2015 г. на М. Е. П. и А. Д. П. чрез адвокат М. Ш. от АК – Б. срещу определение № 1980 от 13.05.2015 г. по в.ч.гр.д.№ 178/2015 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е обезсилено определение № 50 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 767/2014 г. по описа на Районен съд - Благоевград. Наведени са оплаквания, че въззивното определение е незаконосъобразно и се иска да бъде отменено с присъждане на разноски за въззивната и касационна инстанции. Поддържа се, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване по процесуално-правен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответниците по жалбата В. Е. П. и С. Ч. П., с който възразяват срещу допускането на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната частна жалба.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима от гледна точка разпоредбата на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 ГПК.
По наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно определение е обезсилено определение № 50 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 767/2014 г. по описа на Районен съд - Благоевград, с което В. Е. П. и С. Ч. П. са осъдени на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплатят на М. Е. П. и А. Д. П. сумата 350 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в производство по чл. 32, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е приел, че е сезиран с частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК, както и че същото е постановено служебно – без районният съд да е бил сезиран с искане.
С оглед така формираната решаваща правораздавателна воля, ВКС намира, че въпросът относно правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК има обуславящо значение за изхода на спора, в смисъла, разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, както и е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В отговор на същия следва да се съобрази на първо място изричната законова разпоредба, съобразно която обжалването на определението, с което се допълва или изменява решението в частта за разноските, се осъществява по реда, по който подлежи на обжалване решението. Предвид това, както и на основание чл. 278, ал. 4 ГПК, се налага извода, че правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК са в обхвата, регламентиран с чл. 269 ГПК, а именно – служебно произнасяне по валидността на определението в неговата цялост, служебно произнасяне по допустимостта му – в обжалваната част, а по правилността – в рамките на заявените с частната жалба оплаквания.
С оглед горното се налага извода, че въззивният съд разполага с правомощието да извърши служебна проверка за допустимостта на атакуваното пред него определение, включително във връзка с наличието или липсата на надлежно сезиране. В случая такава е извършена, но формираните в резултат от нея изводи на въззивния съд са в нарушение на процесуалните правила.
Видно от данните по делото, настоящите касатори – ответници по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, са заявили своето искане за присъждане на разноски още с отговора на исковата молба. Същото е конкретизирано като такова по чл. 78, ал. 4 ГПК в депозираното от тях становище по заявеното от ищците оттегляне на иска, както и е поддържано в о.с.з.25.11.2014 г., в което производството по делото е било прекратено. В протокола е удостоверено разпореждането на съда, че по това искане ще се произнесе отделно - в закрито заседание. Следователно – постановеното впоследствие (след влизане в сила на прекратителното определение) определение № 50 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 767/2014 г. по описа на РС – Благоевград няма характера на акт по чл. 248 ГПК, а съставлява отложено от съда произнасяне по въпрос, повдигнат от страните в проведеното на 25.11.2014 г. открито съдебно заседание. Процесуална пречка за процедиране по този начин не съществува, поради което и депозирането от страна на настоящите касатори на последващо (след 25.11.2014 г.) искане за произнасяне по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК не се е изисквало. Като е приел, че липсва надлежно сезиране от страна на М. Е. П. и А. Д. П. с искане за присъждане на разноските по чл. 78, ал. 4 ГПК, въззивният съд е постановил акта си в противоречие с чл. 2 ГПК, поради което същият следва да бъде отменен. Аргумент за противното не може да се извлече от постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 125 от 03.02.2014 г. по ч.т.д.№ 4451/2013 г. по описа на ВКС, І т.о., доколкото в същото е разгледана хипотеза на обсъдено в мотивите на първоинстанционното решение искане на страната за присъждане на разноски, по което обаче липсва произнасяне в диспозитива. Настоящият казус не се характеризира с такива факти (в мотивите на прекратителното определение въпросът за присъждане на разноските изобщо не е разискван), поради което даденото с посочената задължителна практика разрешение не е приложимо в случая.
След отмяна на въззивното определение, встъпвайки в правомощията на въззивната инстанция на основание чл. 278, ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда намира, че обжалваното определение № 50 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 767/2014 г. по описа на РС – Благоевград е валидно, допустимо и правилно. Доколкото в случая производството по претенцията по чл. 32, ал. 2 ЗС е прекратено, то относно принципа, на базата на който следва да се понесе отговорността за разноските, не намират приложение разясненията, дадени с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 444/2012 г.- по описа на ВКС, ІІ г.о. С последното е разяснено как следва да бъдат разпределени разноските между страните по иск по чл. 32, ал. 2 ЗС при уважаване на иска, каквато хипотеза не е налице в случая. Доколкото това разрешение не касае процесния казус и са налице предпоставките по чл. 78, ал. 4 ГПК, то в тежест на В. Е. П. и С. Ч. П. следва да бъде възложено заплащането на разноските за заплатено от М. Е. П. и А. Д. П. възнаграждение за един адвокат. По отношение заявеното от В. Е. П. и С. Ч. П. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение правилно е преценено, че същото е основателно и на присъждане не подлежат разноските за защита пред районния съд за разликата над сумата 350 лева. Предвид изложеното определението на РС следва да бъде потвърдено, като с оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК на касаторите следва да се присъдят и разноските за защитата им пред въззивния съд в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 150 лв. (която сума не надвишава размера по чл. 7, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 11 от НМРАВ), както и разноски за защитата пред ВКС в размер на 15 лв. за заплатена държавна такса и 200 лв. за адвокатската защита – съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 7 и чл. 11 от НМРАВ, или общо – 365 лева за защитата пред ОС и ВКС. Присъждането на разноски при съобразяване установените с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения няма за последица внасянето на изменения в отношенията между адвоката и неговия клиент, които са сключили съответния договор за правна защита и съдействие, а се следва от задължението на въззивните съдилища (в чиито правомощия в случая встъпва ВКС на основание чл. 278, ал. 2 ГПК) да прилагат служебно императивните правни норми, съобразно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1980 от 13.05.2015 г. по в.ч.гр.д.№ 178/2015 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
ОТМЕНЯВА въззивно определение № 1980 от 13.05.2015 г. по в.ч.гр.д.№ 178/2015 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 50 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 767/2014 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА В. Е. П. и С. Ч. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на М. Е. П. и А. Д. П. сумата 365 (триста шестдесет и пет) лева – разноски за защитата в производството по в.ч.гр.д.№ 178/2015 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград и в настоящото производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: