Р Е Ш Е Н И Е № 600 Гр.София, 07.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември, 2013 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 2123/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 232/04.07.13 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 4 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.1566/13 г., е отменена оправдателна присъда на РС-София /СРС/, постановена на 10.12.12 г.по Н.О.Х.Д.2941/10 г., и подсъдимият Д. Л. В. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.206,ал.6,т.2 вр.ал.3 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години- на основание чл.66,ал.1 НК. Оправдан е за разликата по предмета на престъпно посегателство от 36 503 лв.до 43 000 лв. Недоволен от така постановената второинстанционна присъда е останал подсъдимият, който чрез своите защитници я атакува в срок, с изготвяне и на допълнение към нея, релевирайки трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Моли за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване, или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или за изменение на присъдата с намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС В. и неговите двама защитници поддържат жалбата с изтъкнатите в нея съображения. Представителят на ВКП намира същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложените в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК. Според допълнението към касационната жалба въззивният съд е установил фактическа обстановка, приета при грубо неспазване на основни правила и положения, довели до опорочено вътрешно убеждение на съдебния състав, неосновано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото и с несъблюдаване на нормите на чл.13,ал.1; чл.14,ал.1 и чл.107,ал.5 НПК. Настоящата инстанция не се съгласява с никой от изложените доводи. Първо, атакува се бланкетността на подадения въззивен протест срещу оправдателната присъда на СРС, в който не се съдържат мотиви за неизяснените обстоятелства по делото, както и искане за събиране на доказателства и/или проверка на такива от въззивния съд. Като не са отстранени нередовностите по този протест по чл.323,ал.1,т.1 НПК и в разрез с императивната разпоредба на чл.327 НПК, се счита,че СГС е превишил пределите на своята компетентност по допускане на нови доказателства чрез преразпит на свидетелите Д. и Г.. Изложената теза е несъстоятелна. Действително, прочитът на въззивния протест насочва към непрецизно изготвяне на същия, но първостепенният съд /съдия от него/ не е указал отстраняване на недостатъци по силата на разпоредбата на чл.323,ал.1,т.1 НПК. Въззивната инстанция от своя страна не е прекратила образуваното производство пред себе си и не е върнала делото за прилагане на посочената процедура, очевидно считайки за достатъчни беглите оплаквания, посочени във въззивния протест. Същевременно, съгласно чл.314, ал.1 НПК, тя има правомощие да проверява изцяло правилността на присъдата,независимо от основанията, посочени от страните. При изпълнение на това свое правомощие, второстепенният съдебен състав се произнася по направени искания в насока на проверка на събрани или събиране на нови доказателствени материали, но е легитимиран и самостоятелно да вземе решение за преразпит на подсъдим, свидетели и вещи лица и допускане на нови свидетели и вещи лица. Изложеното се извлича несъмнено от общите постановки за пределите и правомощията на въззивната инстанция и конкретно с оглед обсъжданото- от чл.327,ал.2-4 НПК. В този смисъл не може да се счете, че СГС е превишил властта си с допускане на допълнителен разпит на свидетелите Д. и Г.. Второ, вярно е казаното от защитата в допълнението към касационната жалба, че първоначално в съдебно заседание пред СГС /27.05.13 г./ прокурор от СГП е заявил, че не поддържа протеста, а след това-в последното съдебно заседание /04.07.13 г./, че той се поддържа. Липсва оттегляне и следователно СГС е следвало да се произнесе в рамките на протеста, както е и сторил. Абсолютно неоснователно е следователно отправеното възражение, че с направения правен извод в мотивите към атакуваната присъда, за поддържане на прокурорския документ от страна на представител на държавното обвинение в съдебно заседеание пред СГС, е налице противоречие с изразената воля на СГП. Трето, атакува се обстоятелството, че свидетелят Д. не е издирен качествено от въззивния съд, а е пристъпено към прочит на показанията му, дадени в хода на досъдебното производство, на основание чл.281 НПК. По този начин те са приобщени към годната за ценене доказателствена маса. Видно от материалите по второстепенното съдебно производство, първоначално Д. не е бил редовно призован, за да бъде разпитан пред СГС. Затова съдът е изискал справки- от МВР, СДВР, сектор „Български документи за самоличност” /л.20/, от Прокуратурата на РБ, НСлС /л.21/, от МП, ГДИН /л.23/ и е констатирал,че няма данни за напускане на пределите на страната от свидетеля след 20.09.08 г. /поради свободното придвижване на граждани на ЕС в неговите граници/, нито се намира в някой от арестите или пенитенциарните заведения на РБ. На два пъти, като последното е с призовка, приложена на л.28 от съд.д., е направен опит за призоваване на лицето, но същото не е открито и призовкарят е изложил сведения за невъзможност да връчи призовката. Не е нарушен процесуалният закон, още по-малко пък грубо, както се твърди от защитата, като е счетено, че лицето не може да бъде намерено, за да бъде призовано и на основание чл.281,ал.1,т.4 НПК са прочетени дадените от него показания на досъдебното производство, депозирани пред съдия. Видно от протокола от съдебно заседание на 04.07.13 г., посоченото е основанието за четене на показанията и СГС не е приемал, че Д. е редовно призован, както се заявява в касационната жалба. По отношение конкретните показания на свидетеля Д. се правят две възражения- едното е, че не му е било предоставено владението и пазенето на процесната вещ, а другото-че са нелогични приетите от въззивния съд негови показания за скачане от управлявания от касатора автомобил при скорост 60-70 км/ч., без получаване на наранявания или счупвания. По първото, наред с преценка на казаното от свидетеля Г., ВКС ще вземе отношение в частта по обсъждане на приложението на материалното право. Второто пък, доколкото може да бъде разгледано на плоскостта на процесуално нарушение чрез невярна интерпретация от страна на решаващия съд /претендираната нелогичност/, на събрани доказателствени материали, е неоснователно. И това е така, тъй като анализът на казаното от Д. установява, че той се е уплашил от бързото каране на В. и е използвал момент, когато е намалена скоростта поради интензивен трафик. Тогава е скочил от колата, влачел се е известно време, успявайки да проведе разговор с водача по отношение на това свое проявено поведение и за връщане на автомобила в автокъща О.. Така че СГС законосъобразно е преценявал неговите показания, като при това е изяснил защо ги кредитира, несъзирайки каквато и да е абсурдност в тях. По-нататък, според защитата въззивният съд не е констатирал противоречия в показанията на свидетелите Н. и Д., тъй като те са говорили за направена проверка на водача /подсъдимия В./ на приетия за обсебен автомобил, от лявата страна на същия, а колата била с дясна дирекция. Всъщност, видно от мотивите към съдебния акт на СГС, последният е взел отношение по казаното от тези лица /наред с депозираното от свидетеля Б./ за неподчинение на полицейско разпореждане от страна на касатора, при управление от него на процесната кола. Обстоятелството за извършени проверки поначало не е спорно и за ВКС остава неясно какво е същественото значение по делото, което биха имали показанията на свидетелите в цитирания по-горе смисъл. Вероятно се оспорва тяхната надеждност, в какъвто аспект би се настоявало на недостоверност на съобщеното. Като оставим настрана факта, че автомобилите с дясна дирекция се срещат значително по-рядко при пътното движение на Република България и е обяснимо представителите на полицията да осъществяват проверка на водача отляво на превозно средство, погледнато по посока на движението му, няма пречка и в случая да е станало така, но просто водачът да се е намирал от другата страна заради десния волан. А и дори да се приеме, че проверката е била извършена отдясно, а свидетелите, поради рутинния характер на осъществяваната от тях дейност заявяват, че е била отляво на колата, нейната същност и поведението на подсъдимия не търпят промяна. СГС е обсъждал констатирани щети по автомобила Фолксваген Голф с [рег.номер на МПС] , след връщане на същия в автокъща „О.” и оттам е извел наличие на умисъл на дееца за своене. Според защитата това обстоятелство е ирелевантно, тъй като не е установено дали щетите не са били налице много преди датата на т.нар.оглед, проведен на 13.04.09 г. В съдебно заседание пред ВКС се въвежда и оплакване за провеждане на огледа не в присъствие на собственика на автомобила. От една страна, по мнение на тази инстанция правилно третираният фактор е отнесен от СГС и към субективнта страна на състава на вмененото на В. престъпление. Констатираните щети се установяват и от набавените в хода на производството свидетелски показания. От друга страна, огледът /опредметен в протокол, приложен на л.64 и 65 от ДП/, се подчинява на правилата на чл.155 и сл.НПК и не изисква присъствие на собственик, владелец или държател. Казаното е обяснимо, предвид целта на този способ за доказване, да се изследват и запазят по реда, предвиден в процесуалния закон, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Доколкото в процесния случай по автомобила е имало следи от престъплението, вменено на В., за извършването на огледа му са достатъчни орган на досъдебното производство, поемни лица и технически помощник при нужда. Процесният огледен протокол установява съблюдаване на тези изисквания. Обобщено казано и без да се намесва в суверенната преценка на решаващия съд, както всъщност желае защитата, излагайки съображения за недоказаност на престъплението от обективна и субективна страна, тази инстанция не констатира да са осъществени процесуални нарушения от категорията на съществените, които да са довели до липсващо, непълно или превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, водещо до грешно приемане на фактологията по престъпната дейност. ПО ОПЛАКВАНЕТО ПО чл.348,ал.1,т.1 НПК. За да се обоснове неприсъствие на съставомерност на инкриминираното на касатора поведение, в извършването на което той е признат за виновен и осъден, в допълнението към касационната жалба се прави пространен анализ на отношенията между собственика на процесната кола, автомобилната къща О. и свидетеля Д., предоставил Фолксвагена на В. за тестдрайв. Оттам се извежда евентуално наличие на престъплението кражба, но не и на обсебване. За да е налице съставът на последното престъпление, от обективна страна е необходимо да са установени: предметът на престъпно посегателство-чужда движима вещ; правното основание за наличие на този предмет във фактическата власт на извършителя; актът на противозаконно юридическо или фактическо разпореждане с чуждото имущество; невъзможността вследствие на това поведение собственикът да осъществява разпоредителни действия със собствената си вещ. Първият и четвъртият елемент са констатирани по безспорен начин и по същество не се оспорват от защитата, въпреки общото изявление,че липсва подадена жалба от собственика до полицията. Същото обаче не важи за втория и третия елемент. Предметът на обсебването, който е чуждата движима вещ- колата в случая, трябва да е поверен на обвиняемия/подсъдимия и да е уточнено какви действия той може да извършва с него. По силата на това правно основание /договорни отношения, акт на държавен орган и т.н./ съответната чужда движима вещ се намира във владението на дееца временно. От един момент нататък той дължи връщането й или предприемане на разпоредителни действия с нея по определен от конкретното правоотношение начин. Казаното, пренесено на плоскостта на отправените от защитата възражения, установява ирелевантност на взаимоотношенията между собственика на колата К. и автокъщата О.. Това са договорни отношения между страните, които са вътрешни за тях и не касаят недостигане до извод за предоставяне на вещта на В. за владеене и пазене на законно основание. Доказано е, че свидетелят Д. е работел в автокъщата и е бил натоварен фактически да се грижи за възможността за продажба на Фолксвагена. В тази връзка и без значение кой е собственикът, той е бил служителят, отговарящ за провеждането на тестдрайва. Точно с оглед такова действие, което е временно, свидетелят е поверил колата за управление на В., като с оглед спецификите на същото, се качил с него в автомобила. Връщането на вещта е било задължително не три дни по-късно, при това като се е разбрало от средствата за масова информация за търсените кола и извършител, а веднага, когато Д. е успял да изскочи от автомобила и да проведе бърз разговор с В., при който последният отказал да го върне. Оттук насетне цялостното поведение на касатора експликира умисъла му за своене, относим най-вече към третия визиран по-горе компонент от обективната страна на престъплението обсебване. Посочените данни в обратната насока, за които защитата настоява, са обвързани единствено с обстоятелството, че деецът вече е знаел за издирването на полицията. Затова връщането на автомобила три дни след взимането му за тестдрайв не изключва умисъл за своене в това време. Краткотрайността на обсебването не прави същото несъставомерно по правило. В този смисъл са изложените от СГС аргументи в частта по приложението на правото и ВКС се солидаризира с тях. Не намира следователно, че е допуснато нарушение на материалния закон с осъждане на касатора. ПО ОПЛАКВАНЕТО ПО чл.348,ал.1,т.3 НПК. Наложеното наказание било явно несправедливо, се твърди в допълнението към жалбата,защото лицето е осъдено по несъставомерно деяние, несъобразено с доказателствата по делото. Този аргумент ВКС въобще няма да обсъжда, защото е неотносим към разпоредбата на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК, извод, направен при прост прочит на същата. Чистото съдебно минало /равностойно на липса на каквито и да е наказания/ е взето предвид от въззивната инстанция при индивидуализиране на наказанието по правилно ангажираната наказателна отговорност. По отношение на твърдението за добри характеристични данни, посочено в допълнението към жалбата, липсва каквато и да е аргументация за такива, която да се противопоставя на осмислени от СГС като отегчаващ фактор лоши данни за подсъдимия. По отношение на споменатата възраст на В., която съдът прецени, че е 40 години, без обвързване с някакво конкретно твърдение спрямо нея, не се съзират аргументи за обсъждане на плоскостта на несъставомерните оценими елементи. Затова няма как да се дължи никакво намаляване на определеното наказание лишаване от свобода, което не само е минималното такова по санкционната част на разпоредбата на чл.206,ал.6,т.2 НК, но е и с отложено изтърпяване на основание чл.66,ал.1 НК с минимален изпитателен срок. Водим от изложените съображения и в съответствие с чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА ПРИСЪДА №232/04.07.13 г.,постановена от ГС-София, НО, 4 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.1566/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/