Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
гр. София, 17.06.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №1782 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 260413/19.03.2021г. по в.гр.д.№2669/2020г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, Х състав. С него е потвърдено решение № 2433/15.07.2020г. по гр. д. №1355/2019г. на Пловдивски районен съд, XI граждански състав, в частта, с която касационният жалбоподател е осъден да заплати на основание чл.557, ал.1, т.2 от КЗ на С. А. Е., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител М. Л. М., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП на 13 срещу 14.04.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба – 24.01.2019г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че решението е постановено в нарушение на чл.52 от ЗЗД във връзка с общите и специални критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди още нарушение на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като счита за неправилен извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Поддържа, че съдът не е обсъдил възраженията, релевирани във връзка със заключението на допуснатата съдебно – медицинска експертиза, както и че последното не е обсъдено и ценено в съответствие с чл.202 от ГПК. Счита, че показанията на доведените от ищеца свидетели не са ценени по реда на чл.172 от ГПК. Поддържа още нарушение на разпоредбите на чл.236, ал.2 и чл.235 от ГПК, тъй като съдът не е направил собствена преценка на събраните доказателства и не е изложил собствени мотиви. Счита, че въззивният съд неправилно е приел, че свидетелските показания на майката на ищеца кореспондират със заключението на съдебно – медицинската експертиза. Твърди, че обжалваното решение е постановено въз основа на факти и обстоятелства, които не са установени по надлежния ред. Навежда доводи за нарушение на разпоредбите на чл.9, чл.10 и чл.12 от ГПК. Поддържа, че ищецът не е доказал претърпените и описани в исковата молба неимуществени вреди, както и че размерът на обезщетението не е съобразен с конкретните факти. Поддържа още, че изводите на съда относно неоснователността на релевираните възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия пряко противоречат на събраните доказателства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ При прилагане на чл.51, ал.2 от ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички отделни действия, с които пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат, заявени с възражението за съпричиняване? Следва ли определеният като справедлив размер на обезщетението да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и цени заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото? Длъжен ли е да го възприеме, в случай че заключението е ясно и обосновано, и да обсъди доказателствената му стойност? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, а когато по делото има разноречиви доказателства, да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля други?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на доводите на жалбоподателя Гаранционен фонд за наличието на обстоятелствата по чл.172 от ГПК по повод свидетелските показания и относно наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия? Длъжен ли е въззивният съд да подходи със засилена критичност при преценка на свидетелските показания по чл.172 от ГПК?; 4/ Въпрос за принципа за справедливост при приложението на чл.52 от ЗЗД. Може ли съдът при определяне на обезщетението само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е посочил и ценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфичните за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 от ЗЗД? Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото? Поддържа, че всички въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на ППВС №17/1963г., ППВС №1/13.07.1953г., решение №19/20.07.2018г. по т.д. №1748/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на ВКС, II т.о., решение №117/08.07.2014г. по т.д. №3540/2013г. на ВКС, I т.о., решение №118/27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, I т.о., решение №96/29.06.2015г. по т.д. №2461/2014г. на ВКС, II т.о. и решение №159/24.11.2010г. по т.д. №1117/2009г. на ВКС, II т.о.; по втори въпрос – на ППВС №1/13.07.1953г., решение № 117/28.10.2020г. по т.д. №1034/2019г. на ВКС, II т.о. и решение № 77/22.06.2020г. по т.д. №684/2019г. на ВКС, II т.о.; по трети въпрос – на решение №189/14.07.2005г., решение №176/28.05.2011г. по гр.д. №759/2010г. на ВКС, II г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д. №91/2010г на ВКС, IV г.о., решение №297/22.12.2014г. по гр.д. №4004/2014г. на ВКС, I г.о. и решение № 65/16.07.2010г. по гр.д. №4216/2008г. на ВКС, IV г.о.; по четвърти въпрос – на ППВС №4/23.12.1968г., решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №233/20.12.2016г. по т.д. №3586/2015г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. №3040/2014г. на ВКС, II т.о. и решение №124/14.07.2016г. по т.д.№2056/2015г. на ВКС, I т.о.; по пети въпрос – на решение №103/09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, II т.о.
Касационният жалбоподател поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди наличието на несъответствие на фактическите правни изводи в обжалвания акт с основните начала на гражданския процес, утвърдени в практиката на ВС и ВКС. Поддържа, че решението е постановено в противоречие с решение № 67/06.04.2020г. по гр.д. № 2151/2019г. на ВКС, IV г.о., решение № 114/08.01.2021г. по гр.д. № 3989/2019г. на ВКС, II г.о., решение № 41/08.06.2020г. по т.д. № 1592/2019г. на ВКС, I т.о. и решение № 52/23.04.2019г. по гр.д. № 2733/2018г. на ВКС, III г.о.
Ответникът по касационната жалба С. А. Е., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител М. Л. М., оспорва същата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.
Третото лице – помагач на ответника А. Н. Е. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът С. А. Е. е претърпял неимуществени вреди вследствие виновно причиненото от А. Н. Е. ПТП, настъпило на 13 срещу 14.04.2017г., както и че към датата на произшествието за лекия автомобил не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Решаващият състав е съобразил сключеното между Районна прокуратура – Пловдив и подсъдимия А. Н. Е. споразумение по нохд № 5924/2018 г. на Пловдивски районен съд, с което Е. е признат за виновен, че нарушавайки правилата за движение е причинил на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лъчевата кост на дясната ръка, довело до трайно затруднение на движението на крайника за около месец и половина. Отчел е свидетелските показания на майката на ищеца – М. М. и е приел за установено, че пострадалият е бил с гипсирана ръка в продължение на двадесет дни, като след свалянето на гипса болките в ръката са продължили една година; ищецът е бил травмиран и уплашен и е страдал от безсъние. На последно място, въззивният съд е съобразил приетото от вещото лице по допуснатата съдебно – медицинска експертиза, че възстановяването от травмата до степен на годност за физически труд трае около два месеца; налице е смесено тревожно – депресивно разстройство, продължило в острия си стадий за около две – четири седмици, като някои отделни несъществени симптоми могат да се открият до три – четири месеца след ПТП. По отношение на първото релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, изразяващо се в знание, че шофьорът е употребил алкохол, въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал обстоятелството, че пострадалият, който към датата на ПТП е бил малолетен – при навършени 12 години, е бил наясно с това, че водачът на МПС е употребил алкохол над законоустановения минимум. Като е съобразил свидетелските показания на И. К. и Г. Й., които също са пътували в автомобила, е изтъкнал, че не може да се направи извод, че ищецът, който се е разхождал в [населено място] с останалите деца – пътуващи в лекия автомобил, е видял и е бил наясно, че водачът е изпил такова количество бира, което да се счете за количество алкохол над законоустановения минимум. Споделил е и извода на районния съд, че от дванадесетгодишно дете не може да се очаква адекватна преценка за състоянието на водача и отражението върху него на изпития алкохол, въз основа на която да направи избор дали да се качи в управлявания от него лек автомобил. Въззивният съд е приел за неоснователно и второто възражение за съпричиняване, изразяващо се в пътуване на пострадалия без предпазен колан. Изтъкнал е извода на вещото лице в заключението по допуснатата авто-техническа експертиза, че непоставянето на предпазен колан е без значение и не може да предпази тялото на ищеца от увреждане, тъй като автомобилът се е преобръщал. На последно място, решаващият състав е намерил за неоснователно третото възражение за съпричиняване, изразяващо се в пътуване на пострадалия на задната седалка на лекия автомобил с още петима пътници. Изложил е съображения, че макар вещото лице в заключението по допуснатата авто-техническа експертиза да приема, че превишеният брой пътници в автомобила е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, изводът е направен съвсем принципно, като същият противоречи на неоспорените установени факти, че всички пътници, освен водача, са били деца, както и по делото липсват доказателства за превишаване на допустимата маса и претоварване на автомобила. С оглед на тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос касае приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Същият е релевантен за делото, но не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 169/02.10.2013г. по т.д. №1643/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 92/24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, I т.о. и други. Съгласно тази практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС, като се е произнесъл по релевираните от ответника възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия след преценка на ангажираните в производството доказателства и обсъждане на всяко едно от действията на пострадалия, наведени като форма на принос.
Вторият въпрос е основан на доводите на касатора, че съдът не е обсъдил и ценил заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза в съответствие с нормата на чл.202 от ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт /в този смисъл решение № 193/09.01.2015г. по гр.д. № 5685/2013г. на ВКС, III г.о. , решение № 108/16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 142/20.06.2017г. по гр.д. № 3673/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 120/31.07.2018г. по гр.д. № 2908/2017г. на ВКС, IV г.о. и други/. В случая, в съответствие с посочената практика на ВКС, въззивният съд не е приел безкритично експертното заключение, а го е преценил съвкупно с останалите събрани по делото доказателства. Следователно не се установява соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Третият въпрос е предпоставен от оплакванията на касатора, че въззивният съд е ценил свидетелските показания на майката на ищеца относно претърпените от него болки и страдания в противоречие с разпоредбата на чл.172 от ГПК. Съгласно решение № 79/12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о., относимите и допустими гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В този смисъл са и решение №131/12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №34/22.01.2016г. по гр.д. № 4657/2015г. на ВКС, I г.о. и решение №338/20.11.2013г. по гр.д. № 1269/2012г. на ВКС, IV г.о., в които е прието, че не съществува забрана въз основа на свидетелски показания да бъдат приети за установени факти, които ползват ангажиралата ги страна, като преценката им следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства. В случая, изводите на въззивния съд относно претърпените от ищеца неимуществени вреди са основани на свидетелските показания на майката на ищеца, но при преценката им с оглед заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза. Следователно въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.172 от ГПК.
Четвъртият въпрос, доколкото касае приложението на чл.52 от ЗЗД, е относим към решаващия извод на въззивния съд за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, но не е доказано твърдението, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и други. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение №88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2017г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о. и други/. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. След обсъждане на събраните по делото доказателства, при формирането на извода за справедливия размер на обезщетението съдът е отчел вида и характера на увреждането; обстоятелството, че увреждането е довело до трайно затруднение на движението на ръката за около месец и половина; претърпените от ищеца болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, както и наличието на смесено тревожно – депресивно разстройство вследствие процесния инцидент. Изложеното сочи, че изводите на съда са формирани при съобразяване на практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, поради което не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Несъгласието на касатора с размера на определеното обезщетение не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Последният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като е зададен хипотетично, без да се сочат конкретни доказателства и данни, които са останали необсъдени от въззивния съд. Изложените при аргументацията на въпроса доводи за необоснованост на обжалваното решение съставляват касационни оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, които не могат да послужат като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Отделно, в мотивите към решението въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, относими към механизма на реализиране на произшествието, както и тези, относими към релевантните за приложението на чл.52 от ЗЗД факти.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като обжалваното решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Отделно, изложените от касатора съждения за съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ и доводи за несъответствие на фактическите и правни изводи на решението с основните начала на гражданския процес не обосновават нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 800 лв., съобразно представеното доказателство за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260413/19.03.2021г. по в.гр.д. №2669/2020г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, Х състав.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.4, да заплати на С. А. Е., ЕГН [ЕГН], действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител М. Л. М., с адрес: [населено място], кв.Запад 60, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 800 лв. /осемстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.