Ключови фрази
Грабеж на вещи, придружен с тежка или средна телесна повреда * Определяне на първоначален режим на изтърпяване на наказанието * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление

11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 275

гр. София, 13 февруари 2018 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова
Румен Петров
при участието на секретаря Мира Недева
и на прокурор Ивайло Симов,
изслуша докладваното от съдията Капка Костова наказателно дело № 1036 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. К. А., чрез защитника му – адвокат П. Ч. от АК – [населено място], срещу решение № 258 от 09 юни 2017 година на Софийския апелативен съд, НО, VIII въззивен състав, по внохд № 1293 / 2016 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 269 от 04 ноември 2016 година на Софийския градски съд, постановена по нохд № 618 / 2016 година по описа на този съд
Жалбата съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Акцентът е поставен върху оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че мотивите към първоинстанционната присъда не отговарят на минималните изисквания на чл. 305, ал. 3 от НПК, защото са незадълбочени и неясни до степен, равнозначна на липса на мотиви. Излагат се съображения за предубеденост на първоинстанционния съдебен състав и наличие на основанието по чл. 29, ал. 2 от НПК за отвеждането му, поради буквално възпроизвеждане в мотивите на присъдата на фактите от обвинителния акт. Това сочи на пренебрегване на задължението на решаващия съд за формиране на вътрешното му убеждение в съответствие с принципа на чл. 14 от НПК, но и на изградено предварително отношение към процесуалната годност и доказателствената достоверност на източниците на факти. В подкрепа се навеждат доводи за липса на подробен и задълбочен анализ на показанията на пострадалия И. и на свидетеля-очевидец Г., за неправилно приобщаване по делото на показанията на свид. И., депозирани пред друг състав на съда и поставянето им в основата на съдебния акт. Оспорен е и размерът на наложеното на подсъдимия А. наказание и отказът на съда да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК и/или да отложи изтърпяването му при условията на чл. 66 от НК, за което, според защитата, са налице данни по делото, но те не са правилно оценени и достатъчно съобразени от решаващия съд.
С жалбата се претендира отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, а алтернативно – изменяване на решението и намаляване размера на наложеното наказание с прилагане института на условно осъждане.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият Г. А. и упълномощеният му защитник - адвокат П. Ч. от АК – [населено място], участват лично и поддържат касационната жалба. Защитникът за първи път отправя и искане за намаляване размера на уважения по делото граждански иск.
В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият А. поддържа казаното от защитника.
Частният обвинител и граждански ищец А. К. И. участва лично в заседанието. Не се явява повереникът му адвокат А. Д., редовно призована, с отбелязване в призовката, че от м. август 2017 година същата вече не е адвокат. Частният обвинител и граждански ищец не възразява делото да се разгледа в отсъствието на адвокат и изразява становище за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на решението на апелативния съд. Представя писмени бележки, с доводи за преживените от него вследствие на деянието психически и физически страдания.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на въззивното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С постановената присъда на първоинстанционния съд подсъдимият Г. К. А. е признат за виновен в това, че на 23. 09. 2013 година, около 00:30 часа, в [населено място],[жк], е направил опит да отнеме чужди движими вещи – един брой мобилен апарат „Нокиа”, модел 8850, на стойност 64.00 лева, един брой мобилен апарат „Самсунг”, неустановен модел, на стойност 15.00 лева, и сума в размер на 8.00 лева, всичко на обща стойност 87.00 лева, от владението на А. К. И., като употребил за това сила и заплаха – хванал пострадалия за ръката и насочил към него неустановен по делото нож, като му казал да ляга на земята и да вади всичко от джобовете си и му нанесъл два удара с нож в гърба и междуребрието вляво и грабежът е придружен със средна телесна повреда, изразяваща се в причиняване на две прободно-порезни рани на гръдния кош, проникващи в гръдната кухина и засягащи белодробния паренхим, с излив на въздух и кръв в лява гръдна половина и представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота и нараняване, проникващо в гръдната кухина, като опитът е останал недовършен поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на четири години и шест месеца лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип.
Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец А. К. И. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на престъплението в размер на 30 000 лева.
Съдът се е произнесъл по направените по делото разноски и дължима държавна такса върху размера на присъденото обезщетение, като ги е възложил в тежест на подсъдимия А..
В производство, инициирано по жалба на подсъдимия Г. А., е извършена въззивна проверка и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение на Софийския апелативен съд, с което присъдата е изменена в наказателно-осъдителната й част, като извършеното от Г. А. деяние е квалифицирано като престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и на основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК.
Намален е размерът на наложеното му наказание лишаване от свобода на три години.
Присъдата е изменена и в частта относно определяне вида пенитенциарно заведение за изпълнение на наложеното наказание.
В останалата й част присъдата е потвърдена.
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по чл. 349, ал. 1 от НПК – подсъдимия чрез защитника си, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК – решение на апелативен съд, и в предвидения срок по чл. 350, ал. 2 от НПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Преди всичко, ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си, че касационната жалба има характер по-скоро на въззивна такава – не само защото сочи основно недостатъци на първоинстанционния съдебен акт, но и защото съдържа идентични възражения на заявените в писменото допълнение към въззивна жалба (л. 34 от внох дело). Това би било оправдано, ако апелативният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда и по чл. 339, ал. 2 от НПК за изчерпателност при отхвърляне доводите срещу атакувания пред него съдебен акт, каквато констатация в случая ВКС не прави. Очевидно неудовлетворителният за подсъдимия и неговата защита резултат от въззивната проверка е причината да се упражни правото и на касационна жалба с повторно позоваване на вече релевирани и обсъдени от въззивната инстанция доводи.
1. Възражението на жалбоподателя за разглеждане на делото от незаконен състав на първоинстанционния съд следва да бъде обсъдено преди останалите, защото наличието му, като нарушение от категорията на „абсолютните” по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК, би направило невъзможна касационната проверка по останалите оплаквания в касационната жалба, вкл. за справедливостта на наказанието.
Настоящата инстанция намира това възражение за неоснователно.
Първоинстанционната присъда не е постановена от незаконен състав, по отношение на членовете на който са били налице основанията по чл. 29, ал. 2 от НПК за отвеждането им от разглеждането на делото, както се твърди в жалбата. Несъмнено законността на съдебния състав е в основата на валидността на действията на съда и на постановените от него окончателни съдебни актове. За да е законен съдебният състав, е необходимо не само той да е формиран по предписания от закона начин, но и по отношение на членовете му да не са налице обективни или субективни основания за отводи и самоотводи, т. е. „... в състава не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата обективност и безпристрастност и участието им ще постави под съмнение в очите на гражданите обективността и правилността на постановения съдебен акт.” (Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979 г., стр. 203).

Предубеждението, в условията на чл. 29, ал. 2 от НПК и извън т. нар. „безусловни” основания за отвод по ал. 1 на нормата, може да се изрази по различен начин, но винаги означава, че вътрешното убеждение на член от състава не може да се формира свободно и само въз основа на обсъждането и оценката на събрани и проверени по делото доказателствени източници. Вътрешното убеждение на съда се обективира в мотивите на постановения съдебен акт и те именно позволяват на контролните инстанции и на страните по делото да проследят начина, по който то е формирано.

В конкретния случай съдържанието на постановената присъда недвусмислено сочи на липсата на такова опорочаване на вътрешното убеждение на съдебния състав, защото не обективира негова предубеденост и пристрастност при формирането му. Тази констатация на ВКС касае не само общо дейността на съда в изпълнение на изискванията към съдържанието на съдебния акт по чл. 305 от НПК, но и в рамките на оценката и анализа на доказателствата по делото, по приложението на закона и индивидуализацията на наказанието. Настоящата инстанция не съзира твърдяното от жалбоподателя формално отношение на Софийски градски съд към степента на доказаност на обвинението, още по-малко констатира преповтаряне или копиране на изложената в обвинителния акт фактическа обстановка. Последната е установена от съда при стриктно спазване на принципите, вложени в чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, което е позволило както на страните, така и на въззивния съд, да проследят начина на формиране на вътрешното му убеждение. Това, от своя страна, изключва всякакво съмнение за пристрастност, предубеденост или преднамереност на членовете на съдебния състав.

2. Не могат да бъдат споделени и твърденията на жалбоподателя, че първоинстанционната присъда страда от липса на мотиви, което да е довело до накърняване правото на защита на подсъдимия. В действителност, в основната си част доводите в касационната жалба, изложени в подкрепа на коментираното възражение, са насочени срещу извършения от страна на Софийски градски съд доказателствен анализ на част от събраните по делото гласни доказателствени източници и придадената им доказателствена стойност. Така избраният от касатора подход обаче затруднява касационната проверка, доколкото предмет на последната е съдебният акт, постановен от апелативната, а не от първата инстанция. Правомощието на ВКС да отмени не само въззивното решение, но и първоинстанционната присъда, може да бъде упражнено само тогава, когато бъдат установени такива допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила, които не са констатирани от въззивната инстанция и не са отстранени от нея. А настоящият случай не е такъв. Така, съобразявайки се с пределите на касационната проверка, ВКС намира за оправдано единствено да отбележи следното:

За да постанови атакувания съдебен акт, въззивният съд е изпълнил задължението си за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, независимо от посочените от въззивния жалбоподател основания. Съдът е дал своята оценка относно доказателствената дейност на предходната инстанция, като законосъобразно е приел последната за процесуално издържана при пълно спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК (в какъвто смисъл са и направените от ВКС констатации по-горе в точка 1 от решението). С оглед извършения подробен собствен анализ и оценка на целия наличен по делото доказателствен материал (с. 5 - с. 7 от решението) и въз основа на проведеното въззивно съдебно следствие с депозирани обяснения на подсъдимия А. и с показания на свидетелите К. А. и П. П., съдът е прецизирал приетата от първия съд фактическа обстановка, достигайки до различни правни изводи. Всъщност, доказателственият материал, предмет на анализ от страна на въззивния съд, се отличава с липсата на съществени противоречия на включените в него отделни доказателствени източници. Последните са последователни и взаимно допълващи се, изграждащи една устойчива и непротиворечива логическа верига при установяване авторството на процесното деяние именно в лицето на подсъдимия А..

3. Единственото възражение на касатора, насочено обективно срещу процесуалната дейност на апелативната (а не на окръжната) инстанция, е свързано с отказа й да уважи наведения от защитата довод за допуснато от СГС съществено процесуално нарушение с приобщаването по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК на показанията на св. К. И., дадени пред друг съдебен състав по друго съдебно производство, но по същото наказателно дело. Тази позиция на въззивния съд принципно се споделя от настоящата инстанция, но при по-различни съображения. От съдържанието на въззивното решение (с. 5) следва изводът, че съдът е приел наличие на допуснато процесуално нарушение с приобщаването на показанията на свид. И., депозирани по нохд № 18085 / 2013 по описа на СРС, 22- ри състав, чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, което обаче не е съществено и не предпоставя отмяна на присъдата. Посоченото нох дело е било първото проведено съдебно разглеждане на делото, с внесено срещу подсъдимия А. обвинение по чл. 129 от НК за инкриминираното деяние. Делото не е приключило с постановяване на краен съдебен акт, а с прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокуратурата с оглед установени данни за по-тежко наказуемо престъпление – такова по чл. 115 във вр. чл. 18 от НК, каквото обвинение впоследствие не е внесено в съда. Приобщаването на показанията на свидетел, депозирани пред друг състав на съда обаче е възможно както при отмяна на постановена присъда и връщане на делото за ново разглеждане, така и когато не се е стигнало до постановяване на присъда, но съдебното следствие е започнало отначало от друг състав (в този смисъл р. № 456 / 2008 година на ВКС, ІІ НО). Неправилен би бил изводът, че при започване на ново съдебно следствие от нов съдебен състав на първоинстанционния или въззивния съд по едно и също наказателно дело, извършените процесуални действия губят своето процесуално значение (вж. р. № 381 / 2008 година на ВКС, І НО). Тази констатация не се повлиява от факта на образувано ново съдебно производство с различна правна квалификация на същото инкриминирано деяние и започването на ново съдебно разглеждане на същото наказателно дело. Извън това следва да се отбележи, че по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК са приобщени и показанията на същия свидетел, депозирани на досъдебното производство, че той не е бил пряк очевидец на посегателството срещу И., че показанията му касаят предшестващи и последващи инкриминираното деяние събития и че за тяхното установяване по делото са налице и редица други писмени и гласни доказателства, в това число обясненията на самия подсъдим, показанията на пострадалия И. и свидетелите Г., А., П., Б. и З.. Затова, позоваването от страна на инстанциите по фактите на казаното от св. И. пред друг съдебен състав в хода на друго съдебно разглеждане по същото наказателно дело, не е незаконосъобразно и не е ограничило възможността подсъдимият А. да реализира правото си на защита в пълен обем.

4. Наложеното на подсъдимия А. наказание е индивидуализирано при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, като не е налице твърдяната от касатора характеристика на явната му несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Въззивният съд е изложил подробни съображения в тази насока на с. 10 – с. 12 от решението си, които настоящият състав напълно споделя. Правилна е преценката на съда за липса на законовите предпоставки за определянето му при условията на чл. 55 от НК, както е приел първоинстанционният съд. Обстоятелството, че присъдата е атакувана по въззивен ред само с жалба на подсъдимия, не препятства различната оценка на хипотезата на чл. 55 от НК, дадена от въззивния съд. И това е така не само защото този съд правилно не е намерил наличие на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, но и защото в рамките на осъждането за престъпление по чл. 129 от НК не е налице задължителното условие и най-лекото, предвидено в закона наказание, да се явява несъразмерно тежко. Ако подобно несъответствие е било констатирано от първоинстанционния съд при друга правна квалификация на деянието (по чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК) и предвидена в нея санкция със законов минимум от пет години, то съвсем не е задължително това несъответствие да е налице при друга правна квалификация (по чл. 129 от НК), която не предвижда най-нисък предел на наказанието.

Санкцията правилно е индивидуализирана при баланс на отегчаващите и смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, при средния предвиден в закона размер. От една страна, надлежно са отчетени липсата на минали осъждания, добрите му характеристични данни, семейното му и социално положение и доброто му процесуално поведение - всичките свидетелстващи принципно за невисоката степен на обществена опасност на самия деец, както и сниженият му самоконтрол към момента на извършване на деянието. Невзетата предвид от страна на решаващия съд трудова ангажираност на подс. А. не се явява фактор със самостоятелно значение, който да влияе в посока за проявата на по-голямо снизхождение от настоящата инстанция. От друга страна, основателна е преценката на въззивния съд за завишената степен на обществена опасност на самото деяние. Подсъдимият е проявил напълно неоправдана и сериозно укорима агресия към абсолютно непознати лица, която по никакъв начин не е била очаквана или предизвикана от тях. Явна е престъпната упоритост, демонстрирана от страна на подс. А., който не само не е откликнал на молбите и желанието на пострадалия и на неговия приятел - св. Г., да се разреши изкуствено създаденият конфликт без саморазправа, но и абсолютно безпричинно е прибягнал към посегателство с нож (с който предварително се е въоръжил), причинявайки на А. И. инкриминираните сериозни телесни увреждания. Последните са застрашили сериозно живота на пострадалия, като единствено благодарение на своевременно оказаната адекватна медицинска помощ е била избегната неговата смърт.

Всички горепосочени обстоятелства дават основание за извода, който касационната инстанция прави, че така определеното по вид и размер наказание на подсъдимия А. удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите по чл. 36 от НК, като не разкрива очевидното несъответствие с обществената опасност на деянието и дееца и със смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, вложено в нормата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.

Правилна е и преценката на апелативната инстанция да откаже да приложи института на условното осъждане по отношение на подсъдимия А.. Известно е, че определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и на тези по чл. 66 от НК, както и че решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане обаче законът поставя акцента върху индивидуалната превенция – „...поправяне на осъдения...”, което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда обаче остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Спецификите на разглеждания случай, мотивите, подбудите и начина на извършване на процесното деяние, настъпилият престъпен резултат, но най-вече проявената престъпна упоритост и неоправдана агресия от страна на подсъдимия, желанието му на всяка цена и с всички възможни средства да се саморазправи с лица, по отношение на които само е предполагал, че са посегнали на негово имущество (като дори е имал съмнения относно това обстоятелство), свидетелстват за необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното му наказание, с оглед постигане на съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави.

5. Доколкото в съдебното заседание пред настоящата инстанция касаторът за първи път изразява недоволството си срещу размера на присъденото обезщетение по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, за ВКС не съществува задължението да даде отговор на последното. Въпреки това ще отбележи, че сумата в размер на 30 000 лева, присъдена като обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди в резултат на деянието, е съответна на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В тази насока са изложени подробни съображения от страна на въззивния съд (с. 12 – с. 13 от решението), които няма причини да не бъдат споделени.

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 258 от 09 юни 2017 година на Софийския апелативен съд, НО, VIII въззивен състав, по внохд № 1293 / 2016 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 269 от 04 ноември 2016 година на Софийски градски съд, постановена по нохд № 618 / 2016 година по описа на този съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.