4 Р Е Ш Е Н И Е №478 гр. София, 20 декември 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети октомври, две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Кети Маркова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора Чобанова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №2191 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е образувано на основание касационна жалба от защитника на подсъдимия Д. Д. П. срещу присъда №87, постановена по ВНОХД №221/2011 г. по описа на Окръжен съд- гр.Хасково. С атакувания съдебен акт е била изцяло отменена постановената от РС- гр.Димитровград присъда по НОХД №790/2010 г. по описа на същия съд, като подсъдимият П. е бил признат за виновен в това, че на 20.06.2010 г. в гр.Димитровград, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у С. С. С. заблуждение, като с това и причинил имотна вреда в размер на 250 лева, като на основание чл.209, ал.1, във вр. с чл.55, ал.1, т.1 НК му е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от четири месеца, изпълнението на което е било отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. В жалбата са посочени касационни основания: нарушение на закона, изразяващо се в необоснованост на изводите за виновността на подсъдимия и допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразяващи се в нарушаване на правомощията на въззивната инстанция, обективирани в събиране на непоискани от страните доказателствени материали в хода на проведено допълнително въззивно съдебно следствие. С жалбата се моли за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание се явява единствено защитника на подсъдимия П., който моли касационната жалба да бъде уважена, атакуваната присъда да бъде изцяло отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Твърди, че присъдата е постановена въз основа на незаконосъобразен анализ на доказателствените материали, като неправилно показанията на пострадалата свидетелка и нейния съпруг не са били съпоставени с показанията на свидетелите А. К. и В.. Моли да се приеме, че изводите на съда, постановил осъдителната присъда не са съобразени с показанията на тези свидетели, които твърдят, че в разговорите на свидетеля С. и подсъдимия не е ставало въпрос за пари. На тези основания се предлага да бъде уважена касационната жалба. Представителят на ВКП поддържа, че не са допуснати посочените в жалбата нарушения и предлага атакуваната присъда да бъде изцяло потвърдена. Върховният Касационен Съд, Трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Не е допуснато нарушение на закона В касационната жалба не са релевирани конкретни оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон, като доводите, свързани към това касационно основание са относими към разпоредбата на чл.348, ал.1, т.2 НПК. Въззивната инстанция констатира, че въззивният съдебен състав, постановил осъдителната присъда не е допуснал нарушение на материалния закон. Правилно извършеното от подсъдимия П. е било квалифицирано като престъпление по чл.209, ал.1, пр.1-во НК като законосъобразно съдът е преценил, че състава на престъплението е бил осъществен от обективна и субективна страна. От обективна страна подсъдимият с активни свои действия е възбудил у пострадалата С. заблуждение, че съпругът й- свидетелят С. я моли да предаде на подсъдимия сумата от 250 лева, като по този начин я е мотивирал да извърши разпоредително действие по отношение на парите- предмет на престъплението. Съставът на престъплението е осъществен и от субективна страна, като подсъдимият П. е действал виновно, при форма на вината „пряк умисъл” по смисъла на чл.11, ал.2 НК, като е съзнавал, че създава у пострадалата неправилна представа за факти от обективната действителност и по този начин я е мотивирал да се разпореди със сумата от 250 лева. В случая е била налице и типичната за престъплението по чл.209 НК „користна” цел. Предвид всичко изложено касационната инстанция прецени, че въззивният съд правилно е приложил закона и е направил верни изводи, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл.209, ал.1 НК. Не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила Не могат да бъдат възприети доводите, отразени в касационната жалба, че с провеждането на въззивно съдебно следствие и събирането на доказателства без да са били направени искания в тази насока от страните в производството е било допуснато съществено нарушение на процесуални правила. В разпоредбите на чл.327 и чл.332 НПК законодателят изрично е регламентирал правомощието на въззивният съд да допуска и събира всякакви доказателствени материали, като преценката дали да проведе въззивно съдебно следствие или да ползва вече събраните от първоинстанционния съд доказателства е единствено и само негова. Тези свои правомощия въззивната инстанция може да упражни не само по искане на страна в производството, но и по своя инициатива когато прецени, че за правилното решаване на делото се налага проверка на вече събрани доказателстав или събиране на нови. В практиката по приложение на процесуалния ни закон, а и в правната доктрина никога не е било спорно, че въззивната инстанция е такава по правото и по фактите. Във въззивното производство важи в пълна степен служебното начало и регламентираното в чл.15 НПК задължение на решаващият съд да разкрие обективната истина по делото, като въззивният съдебен състав всякога е длъжен да осъществи цялостна проверка на атакуваният съдебен акт, в това число и по отношение на фактите, въпзприети от първостепенния съд. При осъществяване на тази проверка въззивният съд не може да бъде ограничен в събирането на нови доказателства, респективно в проверката на вече събрани такива от процесуалното поведение на страните. Ето защо тезата, застъпена в касационната жалба, че с провеждането на допълнително въззивно съдебно следствие, което не е било инициирано от страна в производството е било допуснато съществено нарушение на процесуални правила не може да бъде възприета. Касационната инстанция не може да сподели и релевираните от жалбоподателя оплаквания за направен погрешен анализ на доказателствените материали. Не може да бъде възприета тезата, че въззивният съд неправилно е ценил показанията на свидетелите С. и не ги е съпоставил с показанията на свидетелите К. и В.. Напротив въззивната съдебна инстанция, за разлика от първостепенния съд, е направил подробен и верен анализ на събраните гласни доказателства. Правилно съдът е приел, че събраните гласни доказателства могат условно да бъдат разделени на две групи- показанията на свидетелите В., П. и Д. от една страна и показанията на свидетелите С., С., А. и К. от друга. При анализа на посочените гласни доказателства въззивният съд правилно е констатирал противоречия по отношение на това дали подсъдимият е поискал и взел сумата от 250 лева от свидетелката С. и дали на инкриминираната дата 20.06.2010 г. (неделя) той е била на мястото на извършване на инкриминираното деяние в гр.Димитровград. По отношение на първото обстоятелство правилно съдът е приел, че показанията на втората група свидетели не се опровергават от други гласни доказателства, като всички те чертаят подробна, достоверна и сходна по отношение на основните факти, а и детайлите фактическа обстановка по делото. Показанията на свидетелите С., С., А. са еднопосочни и установяват това, че подсъдимият П. е бил в заведението на Смилови, възприел е напускането на свидетеля С. и отправянето му за покупки към магазин. След това той е влязъл е в помещението където е била пострадалата С. и й е съобщил, че съпругът й го е изпратил да му предаде сумата от 250 лева. Показанията на тези свидетели се подкрепят изцяло от показанията на свидетеля К., които също е възприел подсъдимия в заведението, видял го е да влиза в помещението, където се е намирала пострадалата, възприел е това, че той е останал там за малко и след това е напуснал без обяснение заведението. В показанията на този свидетел се съдържа и информация за това, че той е разбрал, че подсъдимият е взел пари от пострадалата и впоследствие съпругът й го е търсил. Показанията на първата група свидетели не опровергават показанията на втората група свидетели по отношение на обстоятелствата, свързани с осъществяване на инкриминираното деяние. Нито един от тези свидетели не е бил очевидец на случилото се, като единствено В. дава информация за отношенията, възникнали по повод претенции на свидетеля С. към подсъдимия. В показанията си този свидетел твърди, че двамата са имали спорове по отношение на пари или цигари, като не е в състояние да уточни в детайли естеството на спора, защото не е присъствал по време на целия разговор. Свидетелите П. и Д. не дават в показанията си информация, относима към основния факт на доказване в производството и конкретно осъщественото престъпление, като показанията им имат стойност единствено по отношение не наличието на евентуално алиби на подсъдимия. И двете свидетелки твърдят, че на инкриминираната дата П. не е бил в гр.Димитровград, а се е намирал в София, респективно няма как да е осъществил състава на престъплението по чл.209, ал.1 НК. В тази им част показанията им противоречат на тези на свидетелите С., С. и А., които са категорични, че ясно помнят деня когато са се случили събитията, за които разказват и това е именно инкриминираната дата- 20.06.2010 г. (неделя). При съпоставката на показанията на посочените свидетели въззивната инстанция правилно е дала вяра на последните, като законосъобразно съдът е отчел, че те са достоверни. Този извод е направен въз основа на това, че свидетелите П. и Д. твърдят, че подсъдимият не е бил на инкриминираната дата в гр.Димитровград защото обичайно той пътувал неделите за град София. Те обаче нямат спомен за конкретния ден, като дават показанията си въз основа на обичайното поведение на П.. Ето защо при съпоставката на показанията на очертаните групи свидетели правилно е била дадена вяра на тези, които имат ясен спомен за случилото се и в показанията си го възпроизвеждат, а не на тези, които предполагат местонахождението на подсъдимия в зависимост от обичайното му поведение. Правилно в подкрепа на този извод съдът е отчел и казаното от всички свидетели, че през месец юни подсъдимият е пребивавал трайно в град Димитровград, а не в град София, където по принцип живеел. Предвид всичко изложено касационната инстанция споделя изцяло доказателствения анализ направен от въззивния съд и прецени, че в производството пред тази инстанция не са допуснати нарушения на процесуални правила. Касационният съдебен състав не установи нарушения на материалния закон или съществени нарушения на процесуални правила и при липсата на основанията по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК прецени, че атакуваният съдебен акт трябва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на оснавание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА присъда №87, постановена по ВНОХД №221/2011 г. по описа на Окръжен съд- град Хасково, Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.