4 5 Р Е Ш Е Н И Е № 148 гр. София, 15.11.2017 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №61 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. Т. срещу решение №221 от 06.10.2016г. по в.гр.д. №346/2016г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №105/27.04.2016г. по гр. д. №514/2015г. на Ловешки окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Т. К. Т. против Т. А. Д. иск с правно основание чл.422 ал.1 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК за признаване на установено съществуването на вземането му към Т. А. Д. в размер на 45 000 лв. по запис на заповед от 12.02.2012г., издаден като обезпечение за предадена парична сума по разписка от 12.02.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по реда на чл.417 от ГПК до окончателното изплащане на задължението. Касаторът поддържа, че и двете инстанции са се произнесли неправилно с оглед на събраните по делото доказателства, разпределената доказателствена тежест и съдържанието на процесния запис на заповед. С оглед на това моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно. Ответникът Т. А. Д. оспорва касационната жалба. Счита за правилен извода на въззивния съд, че процесният запис на заповед от 12.02.2012г. е нищожен на основание чл.486 ал.2 от ТЗ и не представлява годна за изпълнение ценна книга, тъй като падежът в него е определен по два начина – на конкретен ден и на предявяване. Поддържа, че са неоснователни оплакванията на касатора за това, че първоинстанционинят съд в противоречие на задълженията си по чл.146 от ГПК не е разпределил доказателствената тежест между страните и че въззивният съд не е отстранил този недостатък. Изтъква,че в конкретния случай във въззивната жалба не са наведени доводи за порочност на първоинстанцинното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че правилно въззивният съд не се е произнесъл по каузалното правоотношение предвид обстоятелството, че същият е потвърдил първоинстанционното решение поради нищожност на записа на заповед. Поддържа, че дори и да се възприеме, че записът на заповед е валиден, настоящата инстанция не може да реши делото по същество, тъй като не може да провери въззивното решение в част, в която няма произнасяне, а следва да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд. С определение №190/28.03.2017г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: - „кога е налице нарушение на императивните изисквания по чл.486 ал.1 от ТЗ при определяне на падежа на задължението в съдържанието на запис на заповед“. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: Производството по делото е образувано по иск по чл.422 от ГПК за установяване, че ищецът Т. К. Т. има изискуемо вземане срещу ответника Т. А. Д. за сумата от 45 000 лв., съставляваща главница по запис на заповед от 12.02.2012г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението - 05.03.2015г. до окончателното й плащане, за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ чл.417 от ГПК от 06.03.2015г. по ч. гр.д. №322/2015г. по описа на Ловешки районен съд. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че записът на заповед обезпечава задължение на ответника към ищеца за връщане на суми, предоставени с оглед осъществяване на съвместна дейност. В отговора на исковата молба се оспорва съществуването на каквото и да било правоотношение между ищеца и ответника, включително и такова по договор за заем. Ответникът поддържа, че записът на заповед е издаден, за да се гарантира изпълнението на бъдещ договор за заем между страните, но такъв не е бил сключен, тъй като уговорената сума не му е била предадена. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, въззивният съд е приел, че в текста на записа на заповед са въведени два падежа на задължението – „при предявяване“ и „на определен ден“, съответно налице е хипотезата на чл.486 ал.2 от ТЗ и процесният запис на заповед следва да се счете за нередовен от външна страна. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: По поставения правен въпрос е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решение № 77/14.08.2015г. по т. д. № 1156/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно коeто строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен в Търговския закон, включително за определяне на падежа /чл. 535, т. 3 във връзка с чл. 486, ал. 1 връзка с чл. 537 ТЗ/ налага извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. С решение №246 от 15.01.2015г. по т.д. №2879/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. се приема, че използваната от издателя на ефекта формулировка в текста на документа „ представяне за плащане“ не е относима към уговаряне падеж „на предявяване“ по смисъла на чл.486 ал.1 т.1 от ТЗ, а към „предявяване за плащане“ по смисъла на т.3 на ТР №1/28.12.2005г. по т.д. №1/2004г. на ОСТК на ВКС, което разграничава значението на понятията именно в хипотезата на запис на заповед с определен падеж. Представянето /предявяването/ за плащане има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. То не е условие за настъпване на самата изискуемост /освен при падеж „на предявяване„/, а представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. С решение № 213/22.12.2014г. по т. д. № 2700/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 105/23.10.2012г. по т. д. №515/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също се приема, че при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена. Изразът „представяне“ не е равнозначен на израза „предявяване“, чрез който се определя падежът в хипотезата на чл. 486, ал.1 т.1 и 2 от ТЗ и не съдържа два начина на определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата на платеца по чл. 492 ал.1 от ТЗ, във връзка с получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него, а изразът „на предявяване“ е един от начините на определяне на падежа – по чл. 486 ал.1 т.1 във връзка с чл. 537 от ТЗ в записа на заповед. Запис на заповед, в който падежът е определен едновременно „на предявяване“ и „на определена дата“ е нищожен съгласно чл.486 ал.2 от ТЗ. В решение №155/07.11.2013г. по т. д. №664/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., се приема, че от граматическото тълкуване на израза в процесния менителничен ефект: „...се задължавам без протест и без разноски при предявяването на този запис на заповед на падежа да заплатя...” следва извод, че волята на издателя на процесния запис на заповед несъмнено е била да заплати сумата, за която се е задължил пред поемателя, именно на веднъж вече определения /по правилото на т. 4 на чл. 486, ал.1 от ТЗ/ падеж. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По същество на касационната жалба С оглед на отговора на правния въпрос по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение се явява неправилно, като постановено в отклонение от задължителната за съдилищата практика. Приемайки, че поемането на задължение от издателя да плати обещаната сума „при предявявяне” на записа на заповед на определената в него дата на плащане е идентичен и равнозначен на употребения в закона легален израз „на предявяване”, с който законодателят е дефинирал един от възможните начини за определяне падежа на менителничното задължение, въззивният съд не е съобразил ясно изразената в документа воля на страните. Видно от съдържанието на представения запис на заповед, в него изрично е включена графа „дата на плащане“ и в нея е отбелязана конкретна дата 31.03.2015г., с което е падежът е определен по реда на чл.486 т.4 от ТЗ – на определен ден. Използването на израза „при предявяване“ извън графата „дата на плащане“, в частта на документа, с която е поето безусловното задължение да се плати записа на заповед на Т. К. Т., сочи, че терминът не е относим към уговаряне на падеж „на предявяване“ по смисъла на чл.486 ал.1 т.1 от ТЗ, а към „предявяването за плащане“ с оглед упражняване на правата на платеца по чл.492 от ТЗ. С оглед извода, че представеният менителничен ефект е редовен от външна страна, обжалваното решение следва да се отмени като незаконосъобразно, а делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, съгласно чл.293 ал.3 от ГПК, тъй като с обжалваното решение не са обсъдени възраженията на страните, основани на твърденията им за съществуващи между тях каузални правоотношения, съответно не са обсъждани и ангажираните от тях доказателства. Липсата на произнасяне по тях налага след отмяна на решението делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, за да бъдат спазени процесуалните правила за инстанционност при разрешаване на спора При новото разглеждане на спора, в зависимост от неговия изход, въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски и за настоящото производство - чл. 294 ал.2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №221 от 06.10.2016г. по в.гр.д. №346/2016г. на Великотърновски апелативен съд, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.