Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е   № 428   София, 21 октомври 2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на петнадесети октомври 2009 г. в състав :                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА                                                                                             СЕВДАЛИН МАВРОВ                                                            при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 461/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения М. О. Б. за възобновяване на НОХД № 2265/2008 г. по описа на Районен съд – Русе и отмяна на постановената по него присъда, с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 196 ал.1 т.2 вр. чл. 195 ал.1т.3, т.4 и т.5 вр. чл. 194 ал.1 от НК и му е било наложено наказание пет години „лишаване от свобода”, като на осн. чл. 70 ал.7 от НК е приведен в изпълнение остатъка от две години, девет месеца и двадесет и седем дни от наложено му наказание по НОХД №1/1998 г. на ОС – Русе. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които са основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Претендира се отмяна на присъдата, респективно и решението на въззивния съд, с която то е било потвърдено, и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция. Поддържа се и довод за явна несправедливост на наложеното наказание, което е завишено. Защитникът на осъдения пред ВКС поддържа искането. Счита, че изводите на съда относно авторството на Б. почиват само на обясненията на друг подсъдим, дадени пред съдия на досъдебното производство, които впоследствие са били отречени, както и на косвени доказателства, които не могат да установят безспорно авторството. Намира, че протоколът за доброволно предаване не може да е годно доказателствено средство, тъй като чрез него полицейските органи са закрепили процесуално негодни действия. Поради тези съображения счита, че Б. следва да бъде оправдан. Алтернативно пледира за намаляване на наказанието, тъй като съдът не е мотивирал наложения сравнително висок размер на санкцията и не е отчел, че вещите, предмет на деянието са на ниска стойност и са били върнати на пострадалата организация. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 190/22.10.2008 г. по НОХД № 2265/2008 г. Русенският районен съд е признал подсъдимия М. О. Б. за виновен в това, че на 11.08.2007 г., в землището на с. Щ., Русенска обл. от бивше военно поделение 46240 при опасен рецидив и след предварителен сговор с подс. Кирил Б. и подс. Ервин Османов, чрез използване на МПС, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, чрез използване на техническо средство, като случаят не е маловажен, отнел чужди движими вещи на стойност 604,05 лв. от владението на РО „УРНИ” – гр. Варна- ИА „ДС” на Министерство на отбраната, без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196 ал.1 т.2 вр. чл. 195 ал. 1 т.3, т. 4 и т.5 вр. чл. 194 ал.1 от НК му е наложил наказание 5 години лишаване от свобода. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия Б е било образувано въззивно производство пред Русенския окръжен съд по ВНОХД № 93/2009 г., приключило с решение № 68/21.05.2009 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия 6-месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция - липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимия Б по повдигнатото му обвинение, са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на защитата. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в искането за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния и материален закон, каквито ВКС не констатира. Изцяло неоснователно е твърдението, че за правилното изясняване на случая и конкретно за това, дали Б. действително е участвал в отнемането на инкриминираните вещи, е било необходимо въззивната инстанция да събира нови доказателства, тъй като събраните не са били достатъчни за направата на осъдителен извод за отговорността на този подсъдим. Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване по делото, като пред него защитата на подсъдимия не е правила допълнителни доказателствени искания. Такива са направени в хода на въззивното производство, като РОС ги е отхвърлил, тъй като се е касаело до разпит на лица, намиращи се обща килия с подсъдимия, от разговорите между които той разбрал, че лице „Страхил” било извършило сходно престъпление. С отказа да извърши разпит на съкилийниците на подсъдимия РОС не е нарушил правото на защита на този подсъдим, тъй като съдът мотивирано е приел, че делото е изяснено от фактическа страна. В края на въззивното производство нито Б. , нито защитата му са поискали събирането на нови доказателства. По този начин, от една страна, доказателствената основа, върху която съдилищата са могли да изграждат вътрешното си убеждение, е била достатъчна по обем, като е липсвала необходимост от разширяването й чрез служебното констатиране от страна на съдилищата за необходимост от събиране на нови доказателства за изясняване на обективната истина по делото, а от друга – липсвала е каквато и да е процесуална активност на самия подсъдим и неговата защита, които да сочат желание за събиране на нови доказателства и обосноваване на необходимост от такива, пряко свързани с предмета на делото. Не се откриват и никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. По въпроса за авторството на подсъдимия, че с действията си е отнел чужди вещи, както и че практически това е било осъществено чрез употребата на МПС, техническо средство и чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, доказателствената съвкупност като цяло е била непротиворечива. Противно на изложеното в искането самият Б е правил частични, макар и непоследователни признания, за това, че е предприел действия по извозване на вещи, инкриминирани по делото, но те били на племенника му – подс. Османов, които той бил събрал от сметище. Тези вещи впоследствие е било безспорно установено, че са предмет на кражба от военно поделение, поради което защитната позиция на подс. Б. основателно е била подложена на щателна проверка именно чрез обясненията на подс. Османов. В тази връзка неговите обяснения са били съвместими с доказателствата, изведени от останалите доказателствени източници, вкл. с показанията на св. К/полицейски служител/, както и на св. А/колега на подс. Барутлу/, които са били обсъдени, без да е допуснато превратното им тълкуване. С оглед съвкупната преценка на споделеното от подсъдимия О пред първата съдебна инстанция, както и приобщените му обяснения от досъдебното производство /предвид обстоятелството, че са били дадени пред съдия/, не остава каквото и да е съмнение за участието на подсъдимия в изпълнителното деяние на престъплението „кражба”. Вярно е, че в съдебната фаза подс. Османов в опита да смекчи своето наказателноправно положение променя обясненията си, твърдейки, че инкриминираните вещи са били подготвени до електрическото табло от другиго, а той и останалите двама подсъдими само са ги взели. По същество обаче нито на досъдебното производство, нито в съдебната фаза той отрича твърдението си, че действията са били извършени заедно от тримата подсъдими, а не само от него. Не съществува съмнение, че ако обясненията на съпроцесник са единственото доказателствено средство за авторството на друг подсъдим, то би бил налице оговор, на основата на който не би могла да почива осъдителна присъда. В случая обаче като сигурна доказателствена база, въз основа на която тези уличаващи обяснени са били проверени, са показанията на полицейския служител К. , пред който подс. Османов подробно е описал механизма на деянието, посочил е маршрута, по който тримата подсъдими са минали, за да стигнат до мястото на престъплението, както и самото място, което не би могло да бъде установено, ако самият О не го е посочил. Обясненията на Османов са били проверени и чрез показанията на св. А, който е разпознал инструментите, намерени в колата, управлявана от Б. , като инструменти ползвани от този подсъдим, които Османов твърди, че са били използвани и при отнемането на инкриминираните вещи. Съмнението, което самият подс. Османов се опитва да внесе в това, че тримата подсъдими са извършили рязането на кабелите, отнети от електротаблото, е разколебано по несъмнен начин от заключението на трасологичната експертиза, според което отсичането им е станало именно с намерената в багажника на колата на Б. брадва. Пристигането на място, намиращо се в близост до мястото на престъплението, рязането на кабели и изкопаването на ров с техническите средства, намиращи се в автомобила, натоварването на отнетите вещи, които впоследствие са констатирани, че са вътре в приведеното в движение превозно средство, наличието на самите технически средства, чиито вид съответства на дейността по рязане, чупене и копаене, правилно са били оценени от двете съдебни инстанции като действия, недвусмислено сочещи на умисъл към отнемане на вещи, които не са на дееца, нито на съпровождащите го лица – чрез демонстриране на желание за прекъсване на чуждата фактическа власт върху тях и установяване на своя такава. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Липсва нарушение на чл. 13 и чл.14 от НПК, което да налага настоящата инстанция да възобнови производството по делото. Не се констатира нарушение и на нормите на чл. 161 ал.1, чл. 162 ал.1 и чл. 163 ал.1 от НПК, както се твърди в искането. Вещите, които са били в багажника на автомобила, управляван от подс. Б. , не са били иззети от полицейските органи, за да се твърди, че е било допуснато нарушение на правилата за провеждане на процесуално-следствено действие „претърсване и изземване”, уредени в раздел V на Глава Четиринадесета на НПК. След спирането на автомобила и извършването на проверката от органите на полицията подс. Османов е признал, че чувала с намиращите се в него вещи е негов, поради което след превозването му пред сградата на полицията той е пренесъл вещите там и впоследствие доброволно ги е предал /протокол на л.7 от досъдебното производство/. Не е имало пречка тези вещи да бъдат иззети при условията на чл. 161 ал.2 от НПК, като впоследствие протоколът бъде представен за одобрение от съдия. Това обаче не се е налагало предвид доброволното желание на подс. Османов да предаде вещите. Не намира разумно основание доводът на защита, че след като автомобилът е бил закаран пред сградата на РПУ принудително, липсва елемент на доброволност на предаването, а всъщност е извършено изземване. Закарването на подсъдимите и управлявания от подс. Б. автомобил пред полицейското управление е станало с цел изясняване на самоличността на подс. Османов и подс. Балбузанов, които не са имали документи в себе си. В хода на проверката е възникнало съмнение за произхода на превозваните в автомобила вещи, което породило необходимост от отнемането им от владението на подсъдимите. Когато един от държателите на една вещ изяви желание да я предаде доброволно, не може да му се откаже това право, поради което е правилно това действие да се закрепи в протокол за доброволно предаване. Дори самият закон – чл. 163 ал.2 от НПК, предвижда възможност при предприемане на претърсване с цел изземване на вещ да се покани лицето, в чието присъствие се извършва това действие, доброволно да я посочи и предаде. Няма съмнение, че подс. Османов още в самото начало е твърдял, че чувалът с вещите е негов, поради което не би могло да му се отрече правото да го предаде доброволно. По този начин не е допуснато нарушение на процесуалните разпоредби на досъдебното производство, нито пък такова е било допуснато от съдебните инстанции, които са обосновали част от фактическите си изводи с констатациите, съдържащи се в протокола за доброволно предаване. На основата на тези съображения ВКС не намери да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което да налага упражняването на правомощието му да възобнови наказателното производство, като отмени постановените присъди и решение и оправдае подс. Б. или върне делото за ново разглеждане. Неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наложеното наказание. С оглед събраните доказателства, влияещи на индивидуализацията на наказанието, то е било определено в нужните предели, като при отмерването му на пет години са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. Първоинстанционният съд е изложил достатъчно съображения по въпроса за индивидуализацията на наказанието, така че волята му да наложи именно този размер на санкцията може да бъде проследена и проверена. В случая индивидуалната тежест на извършеното е била добре съпоставена с констатираните отегчаващи обстоятелства (в която категория са включени предходните осъждания на подсъдимия,невлияещи на квалификацията и факта на извършване на престъплението в срока на условното предсрочно освобождаване от изтърпяване на наказание за предходно изключително тежко престъпление), както и смекчаващите такива, сред които е било отдадено нужното значение на стойността на предмета на престъплението и факта на възстановяване на част от отнетото имущество. Именно с оглед относителния превес на смекчаващите обстоятелства е определена и точната мярка за наказателно въздействие чрез определяне на наказанието „лишаване от свобода” в размер на пет години. В този размер наказанието се явява съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. Същото се явява определено значително под средния размер на предвиденото в закона. По делото не се установяват други обстоятелства, а и такива не се изтъкват в искането, които да не са били взети предвид от въззивната инстанция и да пораждат необходимост от смекчаване на наложеното наказание. ВКС констатира наличие на неотчетено отегчаващо обстоятелство – значителния брой квалифициращи обстоятелства, при които е осъществено деянието от подс. Б. , което по естеството си би могло да мотивира налагането и на по-тежко наказание. С оглед характера на настоящето производство обаче този недостатък не би могъл да бъде коригиран. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. О. Б. за възобновяване на ВНОХД № 93/2009 г. по описа на Окръжен съд – Русе и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 68/21.05.2009 г., с което е била потвърдена присъда № 190/22.10.2008 г. по НОХД № 2265/2008 г. на Русенския районен съд. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.