3 Р Е Ш Е Н И Е №312 София,.18 септември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 838 по описа за 2015 година. Постъпило е искане от осъдения Д. А. Т. за възобновяване на внохд № 2985/14 г. на Софийския градски съд, с което на плоскостта на чл.422, ал.1, т.5 НПК са релевирани всички основания по чл.348, ал.1 НПК и се иска оправдаване по възведеното обвинение. Пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява, а защитникът му – адв.К., поддържа искането. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за възобновяване на наказателното дело. За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 12536/13 г. Районният съд-гр.София осъдил Т. на основание чл.144, ал.3, във връзка с ал.1 и чл.54 НК на шест месеца лишаване от свобода с отлагане на изпълнението на наказанието за срок от три години. Направените по делото разноски са възложени в тежест на подсъдимия. С решение № 1030 от 21.10.2014 г., постановено по внохд № 2985/14 г., образувано по жалба на подсъдимия, СГС потвърдил присъдата на СРС. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Искането е допустимо, а разгледано по същество – неоснователно. Най-напред трябва да се посочи, че всички възражения, развити в искането за възобновяване на наказателното дело, преди това са били поставени на вниманието на въззивната инстанция и видно от мотивите на решението на СГС са получили отговор, съответен на изискванията на чл.339, ал.2 НПК. Срещу изложените от въззивния съд съображения (л.3 от мотивите), в искането, инициирало образуването на настоящото производство, липсват каквито и да било оспорващи ги, по същество, доводи. Поддържането пред ВКС на идентични, с тези пред СГС, възражения, очертава само несъгласието на осъдения с резултата от въззивното производство, но не разкрива причините за това. Нещо повече, в искането изрично е заявено, че твърдяното от искателя противоречие в показанията на св.Д., не е отчетено от първоинстанционния съд. ВКС няма как да си позволи подобно игнориране на дейността на въззивния съд, доколкото тъкмо тя е предмет на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК. Декларативно заявеното в искането, че въззивният съд „изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния съд, без задълбочено да анализира доказателствата по делото и възраженията във въззивната жалба”, не дава основание за друг извод, различен от произтичащия от казаното по-горе. Вече бе посочено, че липсва нарушение на чл.339, ал.2 НПК и мотивите на въззивното решение убедително указват на това. Оспорените от искателя и защитата му показания на свидетелките Х. и Д., са били преценени внимателно и прецизно, при съобразяване, че първата е и пострадала от инкриминираното по делото деяние. Като не е установил вътрешно противоречие и нелогичност в показанията на коментираните свидетели, а тъкмо обратното, както и това, че същите показания намират опора и в останалите, събрани по делото доказателства, рещаващият съд не е имал основание да не ги кредитира. В рамките на фактите приети за установени от въззивния съд, които при липсата на касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК, са пределите на настоящата проверка по приложението на закона, ВКС установи, че се съдържат признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл.144, ал.3, във връзка с ал.1 НК, поради което и правилно е ангажирана наказателната отговорност на искателя. Осъденият чрез действия и думи е обективирал закана за убийство спрямо св.Х., която лично е претърпяла последиците от действията и възприела словесната закана. Стореното от искателя е могло да възбуди основателен страх за осъществяването на заканата и той е съзнавал не само съдържанието й, но и че тя е възприета от св.Х. като действителна заплаха. За съставомерността по чл.144, ал.3, във връзка с ал.1 НК не е необходимо св.Х. действително да се е изплашила, какъвто е настоящият случай, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи. В тази насока правилно съдът по същество е съобразил указанията, съдържащи се в ТР № 53/89 г. на ОСНК на ВС (ВКС) на РБ. Наложеното наказание не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такова е справедливо. Данните по делото не позволяват приложението на института на смекчената наказателна отговорност, тъй като от тях не се установява наличието на многобройни и/или изключителни смекчаващи вината обстоятелства. Това указва, че правилно наказанието на искателя е индивидуализирано в рамките на предвиденото от закона, като определеното по размер наказание лишаване от свобода – малко над законовия минимум, е съответно на обстоятелствата, очертани в чл.54, ал.1 НК. Правилно и законосъобразно е приложението на чл.66 НК, щом съдът по същество е достигнал до извод, че при наличието на формалните условия, за поправянето на подсъдимия не е наложително той ефективно да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода. Водим от горното, като не установи основания за възобновяване на наказателното дело, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. А. Т. за възобновяване на внохд № 2985/14 г. на Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: