Ключови фрази
Ревандикационен иск * предаване на владение * индивидуализация на недвижим имот * недопустимост на решение


4

Р Е Ш Е Н И Е

№128

С., 07.11.2014 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3449 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано и по касационна жалба на И. И. И. чрез пълномощника й адвокат К. Б. против решение от 6.03.2014 г., постановено по гр.д. № 6 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Монтана в частта, с която след отмяна на решение от 25.11.2013 г. по гр.д. № 303/2013 г. на Районен съд-Монтана е отхвърлен иска на И. И. И. против Д. К. А. по чл.108 ЗС в осъдителната му част за предаване владението върху ползваната от Д. К. А. част от собствените на И. И. И. 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], придобити по договор за продажба на недвижим имот от 24.08.2004 г., като на ответника са присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 366.50 лв. и за въззивното производство в размер на 226.50 лв.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилно приложение на материалния закон с оглед извода на съда, че ответникът като суперфициарен собственик има право да ползва мястото, включително и постройка от около 40 кв.м. за задоволяване на обикновени домакински нужди поради липса на избени и складови помещения, принадлежащи към жилището му.
Ответникът по касационната жалба Д. К. А. оспорва основателността й, като претендира възстановяване на направените разноски.
С определение № 227 от 17.06.2014 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.108 ЗС в осъдителната му част за проверка допустимостта му с оглед наличието на индивидуализация на конкретната площ от поземления имот по отношение на която се е произнесъл съдът.
В. решение в частта, с която е признато, че ищцата И. И. И. е собственик на 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] въз основа на договор за продажба от 24.08.2004 г., е влязло в сила, като необжалвано. В. съд е приел за установено и, че ответникът Д. К. А. е суперфициарен собственик на жилище в построената в имота сграда, че ползването на дворното място е разпределено още през 1962 г., като на праводателите на жилищния обект на ищцата е дадена средната третина от дворното място, а по споразумение с тях Д. А. ползвал част от тази третина, като построил и барака /навес за отоплителни материали с ламаринен покрив, ограден с мрежа и долепен до съседна тухлена сграда, видно от заключението на вещото лице/, до която направил бетонна пътека. Ползваната от ответника част е 98 кв.м., като според свидетелите навесът е ползван като маза за складиране на вещи.
За да отхвърли иска за предаване владението на ползваната от ответника площ от имота, въззивният съд е приел, че същият има правно основание за осъществяваното ползване, тъй като съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройка може да се ползва от земята, доколкото е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение. Същите права има и собственик на самостоятелен обект в жилищна сграда. Като собственик на самостоятелен обект – жилище в построената в имота сграда, ответникът на основание чл. 64 ЗС има право да ползва земята, доколкото е необходима за ползване на жилището му. По делото е установено, че постройката от около 40 кв. метра се ползва от ответника за складиране на дърва, бурета и други свързани с бита вещи, за задоволяване на обикновени домакински нужди, поради липса на избени и складови помещения, прилежаща част към жилището му, поради което и това ползване е свързано с жилищното предназначение на собствения му самостоятелен обект в сградата. Счетено е, че като суперфициарен собственик на жилище в сградата, ответникът има правата по чл. 64 от ЗС да ползва и част от дворното място, доколкото е необходимо за ползване на жилището, поради което и осъществяването от него ползване се базира на правно основание, не е неоснователно и представлява тежест върху мястото, която изключва възможността за уважаване на иск за предаване на владението, като собственикът на земята е длъжен да търпи това ограничение на правата си. Изложени са съображения, че по делото не е установено ползваната от ответника част от дворното място да надвишава необходимата такава според правилото на чл. 64 от ЗС, като не са наведени твърдения в тази насока от ищцата по делото.
Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон. В конкретния случай е установено, че складовата постройка в мястото е построена след като е било разпределено ползването му и по споразумение между ответника и наследодателите на ищцата в дела, който им е бил предоставен за ползване. Наличието на споразумение относно начина за ползване обвързва и ищцата, доколкото не е установена промяна в обстоятелствата, която да налага промяната му.
Въпреки правилния извод, че суперфициарния собственик има право да ползва и част от мястото, необходима за ползването на самостоятелния му обект, въззивният съд е постановил процесуално недопустимо решение, тъй като не е индивидуализирал частта от имота, по отношение на която е приел, че е налице правно основание за ответника да я ползва. Използваната формулировка, че искът се отхвърля за предаване владението на ползваната от Д. К. А. част от 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376, придобити от И. И. с договор от 24.08.2004 г., не позволява да се определи нито площта, нито местоположението в рамките на дворното място, на тази част от поземления имот. Площта от дворното място, която суперфициарният собственик може да ползва съгласно чл.64 ЗС следва да бъде конкретно индивидуализирана в съдебното решение и се определя от съда след изслушване на експертно заключение, което да определи каква част от терена е необходим за достъп до самостоятелния обект на ответника и до намиращото се в двора складово помещение. Тачи част от терена следва да бъде индивидуализирана по площ и местонахождение, а при необходимост и по скица на вещо лице.
По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение от 6.03.2014 г., постановено по гр.д. № 6 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Монтана в частта, с която след отмяна на решение от 25.11.2013 г. по гр.д. № 303/2013 г. на Районен съд-Монтана е отхвърлен иска на И. И. И. против Д. К. А. по чл.108 ЗС в осъдителната му част за предаване владението върху ползваната от Д. К. А. част от собствените на И. И. И. 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], придобити по договор за продажба на недвижим имот от 24.08.2004 г., като на ответника са присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 366.50 лв. и за въззивното производство в размер на 226.50 лв.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Монтана.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: