Р Е Ш Е Н И Е            № 1038/09                               София, 11.05. 2010 г.                            В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А       Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди и девета година в състав:                                                                           Председател:Добрила Василева                          Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева   При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4198/08 г. /по описа на IV-то г. о./, и за да се произнесе, взе предвид:   Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 129/08 от 29.12.2008 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 416 от 03.07.2008 г. по в. гр. д. № 435/08 г. на Смолянския окръжен съд. Касаторът С. К. Ш. счита, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно - касационни отменителни основания по чл. 281, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Ответниците по касация ОС “З” гр. Чепеларе, Д. лесничейство с гр. и Р. у. на горите гр. С. не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение в сила е оставено решение № 88 от 01.04.2008 г. по гр. д. № 245/07 г. на Районния съд гр. Ч., с което е отхвърлен иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване правото на наследниците на К. А. Ш. , б. ж. на гр. Ч., починал в 1971 г., да им бъде възстановена собствеността върху 1.995 дка в ревир “П” в землището на гр. Ч.. С. записка № 67 от 11.12.1934 г. за вписване на нотариален акт за покупко-продажба № 51, том III, извършен на 11.12.1934 г., счетена за годно доказателствено средство по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, е установено, че наследодателят на ищцата е закупил 1.995 кв. м. от гора от планината “П”. Съдът обсъдил и удостоверение от партидата на наследодателя, според което към 1949 г. той е имал дялове /гора/ в горовладелска кооперация “Н”, декларирани в емлячния регистър; заключението на лесотехническата експертиза, че претендираната гора попада в ревир “П”, цялата площ на който е възстановена; партидната книга на същия ревир за притежаваните от собствениците гори, имуществени и парични дялове от 1936 до 1948 г., от която е видно участието на К. К. Ш. - един от наследниците на К. Ат. Ш. /негов син/, на наследниците на К. Ат. Ш. и на ищцата С. Ш. Оттук, и с оглед данните, че към национализацията на горите през 1948-1949 г. спорната гора не е декларирана в емлячен регистър от 1949 г. съгласно пар. 1-4 от У. № 573 на П. на ВНС от 28.05.1949 г. за задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти /Обн., ДВ, бр. 122 от 31.05.1949 г., изм., бр. 163 от 18.06.1949 г., изгубил значение/, съдът заключил, че К. Ат. Ш. не е бил собственик на гора в ревир “П”- претендираният имот не е бил в патримониума на наследодателя, а вече е бил отчужден, в противен случай би бил деклариран. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК по въпросите за предмета на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, за доказателствените средства, тежестта на доказване и доказателствената сила на писмените доказателства в това производство и за правните последици от невписването в декларацията по У. от 1949 г. на имот, придобит с нотариален акт от 1934 г. и вписан в партидната книга на кооперативния ревир към 1948 г. Неоснователни са оплакванията за нищожност и недопустимост на обжалвания съдебен акт. Решението е постановено в пределите на правораздавателната власт на въззивния съд, от надлежен съдебен състав, формираната правораздавателна воля е ясно и разбираемо изразена, а постановеният диспозитив е по предмета на делото, въведен с обстоятелствената част на исковата молба и петитума на иска за признаване правото на възстановяване на собствеността върху гори и земи от горския фонд. Неоснователен е доводът на жалбоподателката, че предмет на производството е само установяването на пропуснатия срок, липсата на повторност на заявяването и наличието на документ от изброените в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. Предмет на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ е правото на възстановяване на собствеността, поради което следва да се установят правопораждащите за собствеността факти и дали не са се осъществили такива, довели до изгубването на правото от собственика. Основателно е оплакването за неправилност на обжалваното решение. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като прецени становищата, застъпени в обжалваното решение и в представените с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилна тази съдебна практика, според която разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, като посочва неизчерпателно допустимите доказателствени средства, не изисква емлячните регистри да са от последното деклариране на непокритите имоти. От представената по делото записка за вписване на нотариален акт по безсъмнен начин е установено, че към 1934 г. Калин Ат. Ш. е бил собственик на имота по исковата молба. След като определен правен субект е придобил собствеността върху един недвижим имот, същият се счита собственик до придобиването му от друг - в резултат на извършена от собственика разпоредителна сделка, отчуждаване по предвидения в закона ред, придобиване по давност, или ако собственикът се откаже от него. Неподаването на декларация за притежаване право на собственост върху недвижим имот само по себе си не съставлява правопрекратяващ за правото на собственост юридически факт, освен ако това не е изрично предвидено в нормативен акт, нито съставлява доказателство за извършено от страна на собственика разпореждане с имота. При спор за собственост липсата на декларация, подадена в съответствие със законоустановените изисквания, не променя правилата за разпределяне на доказателствената тежест, установени с процесуалния закон. С оглед нормата на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ и при зачитане на материалната доказателствена сила на документа от 1934 г., установяващ валидно придобиване на правото собственост от наследодателя на ищцата, следва да се приеме, че посоченото писмено доказателство установява принадлежността на това право в патримониума на наследниците му и към момента на съдебното разглеждане и решаване на спора. В тежест на ответниците, които твърдят, че неподаването на декларация съгласно У. от 1949 г. сочи на преминаване на правото в лицето на друг правен субект, е да представят доказателства за извършено разпореждане с имота. Такива по делото липсват. Обстоятелството, че според вещото лице инж. Ст. Б. цялата площ на ревир “П”, в който е претендираната гора, е възстановена, може да формира извод за наличие на спор по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ, но не и за извършено от собственика разпореждане в полза на друг. Съгласно пар. 5 от У. от 1949 г. укритата земя остава в полза на държавния поземлен фонд само ако притежателят й съзнателно не е декларирал имота си в предвидения срок и истинския му размер, като включването в този фонд става със заповед на министъра на земеделието, на основание мотивирано решение на съответния народен съвет, утвърдено от околийския народен съвет. Тези обстоятелства следва да бъдат установени по категоричен начин, за да настъпи предвидената правна последица, но дори и в този случай имотът подлежи на възстановяване по ЗВСГЗГФ като отнет по силата на нормативен акт, изрично включен в предметния обхват на чл. 2 от с. з. С оглед изложеното касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена. Записката за вписване от 1934 г. и извлечението от партидната книга на ревир “П” за притежаваните от собствениците гори, имуществени и парични дялове от 1936 до 1948 г. съставляват писмени доказателства по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, годни да установят принадлежността на правото на собственост в полза на наследодателя на ищцата, като не се установява същият да се е разпоредил с правото на собственост преди одържавяването. Налице са предпоставките за признаване правото на възстановяване на собствеността, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено. Тъй като се налага с помощта на вещо лице да се установи размерът на идеалната част от ревира, на която наследниците на К. Ат. Ш. имат право на възстановяване, то делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ на РБ, състав на I-во г. о.   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ въззивното решение № 416 от 03.07.2008 г. по в. гр. д. № 435/08 г. на Смолянския окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Смолянския окръжен съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: