2 Р Е Ш Е Н И Е № 148 гр. София, 30.06. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5698 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. К. срещу решение № 883/17.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 183/2013 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 3777/24.10.2012 г. по гр. дело № 3378/2012 г. на Пловдивския районен съд (ПРС) в частта, с която е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че същият дължи на Р. Б. Д., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, сумата 10 000 лв. по двустранно подписана между тях разписка от 26.11.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2011 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед № 17037/29.12.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 24626/2011 г. на ПРС; респ. – и в частта относно разноските по делото. За да постанови решението си в обжалваната част, с която предявеният по делото, по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е уважен за сумата 10 000 лв., въззивният съд е приел, че съгласно съдържанието на процесната разписка от 26.11.2008 г., жалбоподателят-ответник, в качеството си на продавач, е получил тази сума от ищцата, в качеството й на купувач, като част от цената на недвижим имот, описан в документа като обект, предвиден да се построи по одобрен идеен проект в УПИ І – търговски комплекс и зеленина, в кв. 6 по плана на[жк]в [населено място], който обект ще се състои от две нива с квадратура 335 кв.м. на първото ниво – етаж и 300 кв.м. на сутеренния етаж, както и че сумата се плаща като гаранция, че жалбоподателят в седемдневен срок от подписването на разписката няма да предлага този имот за продажба на трети лица, и в случай, че в този срок ищцата не се яви за подписване на предварителен договор или се откаже да сключи такъв, сумата ще се задържи от жалбоподателя като неустойка. Окръжният съд е приел и че ищцата претендира връщането на процесната сума, като получена без основание, респ. – на неосъществено основание, предвид твърденията и доводите й в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата й молба, че процесната разписка няма характер на предварителен договор, че такъв не е и не би могъл да бъде сключен, тъй като имотът не е индивидуализиран и не е определена и определяема продажната му цена, поради което несключването на такъв договор не може да се вмени във вина на ищцата, както и че при липса на договор не може да има договорна неустойка за неизпълнение. Въззивният съд е приел и че възраженията на жалбоподателя-ответник срещу иска са, че процесната разписка не представлява предварителен договор, но тя обективира преддоговорни отношения между страните за сключване на такъв договор, като платените 10 000 лв. представляват т.нар. „стоп-капаро”, обезпечаващо сключването му чрез поемането на посочените в разписката насрещни задължения на страните; че плащането не е лишено от основание – то се основава на института на преддоговорните отношения, уреден в ЗЗД, предвиждащ обезщетение поради недобросъвестно поведение на ищцата, тъй като след изтичането на уговорения за това седемдневен срок тя уведомила жалбоподателя, че банката й е отказала кредит и след ново предложение на жалбоподателя за удължаване на срока, тя предпочела да се откаже от сключването на договора предвид настъпилата икономическа криза, заявявайки, че е по-добре да изгуби тези 10 000 лв., отколкото да изгуби много повече ако изтегли кредит. След подробно обсъждане на свидетелските показания по делото, окръжният съд е приел, че процесната разписка не представлява предварителен договор, тъй като в нея липсват съществените елементи на такъв относно цената и относно обекта, по отношение на които, съгласно свидетелските показания, страните не са постигнали съгласие – относно квадратурата на отделните нива и в частност – на сутеренния етаж, като ответникът е следвало да предложи, а ищцата – да одобри промяна в проекта, която е следвало да се одобри и от съответния надлежен орган, както и че е била обсъждана цена от 500 000 лв., но само за първото ниво, а за сутеренното ниво страните е следвало да преговарят с оглед изменението на проекта. Въззивният съд е приел и че за да е налице поддържаната от жалбоподателя-ответник хипотеза на обезщетение по чл. 12 от ЗЗД – поради недобросъвестност на ищцата в преддоговорните правоотношения, то поканата за сключването на договора е трябвало да съдържа всички съществени елементи на предлагания договор и в този й вид да е приета от насрещната страна по несъмнен начин, а с оглед свидетелските показания по делото, офертата не е отговаряла на тези изисквания. Окръжният съд е приел и че обезщетението за вреди по чл. 12 от ЗЗД не е равнозначно на договорна неустойка, каквато не се дължи на жалбоподателя, след като няма сключен договор. В касационната жалба се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. Б. Д., в отговора си и в писмена защита излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата. С определение № 21/10.01.2014 г. е допуснато касационното обжалване по делото на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос: когато е налице авансово плащане, което цели да гарантира сключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, приложими ли са институтите на задатъка (чл. 93 от ЗЗД) и на отметнината (чл. 308 от ТЗ). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по така изведения по делото материалноправен въпрос намира следното: Предварителният договор е част от преддоговорните отношения между страните - той има организационен и подготвителен характер спрямо обещания с него окончателен договор между тях. Основните насрещни задължения на страните по предварителния договор, са именно тези за сключването на окончателен договор, като съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗЗД предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния. В предварителния договор страните могат да включат и други уговорки, респ. – да поемат и други насрещни задължения по него, включително – акцесорни – за неустойка, задатък, отметнина (относно приложимостта на отметнината и в отношенията между нетърговци е налице практика на ВКС по чл. 290 от ГПК – решение № 474/13.07.2010 г. по гр. дело № 457/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). Преддоговорните отношения между страните могат да преминат през различни етапи, предхождащи сключването на предварителен договор. Няма никаква пречка в рамките на тези преддоговорни отношения страните да сключат и други съглашения – също с организационен и подготвителен характер, но не пряко спрямо окончателния договор, а спрямо следващ етап от преговорите между тях или спрямо сключването на предварителен договор – да си обещаят, че преговорите ще продължат или че ще сключат помежду си предварителен договор след определен срок от време и/или при определени условия, т.е. – да поемат насрещни задължения за това. Тези съглашения, които са нерядко срещани в практиката, също имат договорен характер (чл. 8 от ЗЗД), като не е необходимо те да имат съдържанието на чл. 19, ал. 2 от ЗЗД, тъй като не са предварителни договори – достатъчно е в тях ясно да е изразена взаимната насрещна воля на страните, респ. – те да са поели насрещни задължения да продължат преговорите или да сключат предварителен договор в определен срок, при определени условия и пр. Няма никаква пречка в закона изпълнението и на такива договорни задължения, произтичащи от такива споразумения с организационен и подготвителен характер, включително – с оглед сключването на предварителен договор, да бъдат обезпечени с уговорени от страните неустойка, задатък или отметнина. Когато страните по такова съглашение си обещаят с него – задължат се да сключат предварителен договор и уговорят, че едната страна предава на другата определена парична сума (включително, и нерядко – и като авансово плащане на част от цената от страна на купувача), която да служи и като обезпечение за изпълнението на поетото задължение за сключване на предварителен договор (а често - и на други задължения по съглашението), респ. – да служи като обезщетение при неизпълнение на това задължение и/или при отмятане от него – в зависимост от конкретната уговорка (която, както и цялото съглашение, подлежат на тълкуване съгласно чл. 20 от ЗЗД), тя може да има функциите, както на задатък, така и на отметнина, които са уредени с диспозитивните правни норми, съответно – на чл. 93 от ЗЗД и на чл. 308 от ТЗ. Предвид горното разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на обжалваната част от въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Основателни са оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е дал неправилна правна квалификация, както на възраженията на жалбоподателя-ответник, направени още с отговора на исковата молба, така и на действителните отношения между страните, произтичащи от уговорките в процесната „разписка” от 26.11.2008 г., като неправилно е тълкувал и съдържанието на същата. В тази връзка следва да се посочи и че съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС по чл. 290 от ГПК, задължение именно на съда е да даде правилната правна квалификация на твърдяните от страните, респ. – на установените от доказателствата по делото спорни правоотношения, като издири приложимите материалноправни норми, без да е обвързан от сочените от страните такива и от дадената от тях правна квалификация, а – изхождайки от твърденията им за правнорелевантните факти, респ. – от установените такива от доказателствата по делото. Неправилно въззивният съд е приел, че възраженията на касатора-ответник по делото се основават единствено на институтите на преддоговорната отговорност (чл. 12 от ЗЗД) и неустойката (чл. 92 от ЗЗД), които правни термини са използвани в отговора на исковата молба. Макар правилно да е възпроизвел, също изложените там твърдения и доводи на ответника, че процесната разписка не представлява предварителен договор, но тя обективира преддоговорни отношения между страните за сключване на такъв договор, като платените 10 000 лв. представляват т.нар. „стоп-капаро”, обезпечаващо сключването му чрез поемането на посочените в разписката насрещни задължения на страните, въззивният съд не ги е квалифицирал правилно, а именно – че с тях жалбоподателят се позовава и на институтите на задатъка (чл. 92 от ЗЗД) и отметнината (чл. 308 от ТЗ). Неправилно е тълкувано и съдържанието на подписаната между страните „разписка” от 26.11.2008 г. Видно от същото (цитирано по-горе), страните са си обещали в седемдневен срок да сключат предварителен договор за продажбата на описания в нея недвижим имот, чието застрояване е било предстоящо – по одобрен идеен проект, като имотът е индивидуализиран в достатъчна степен, включително по площ – за всяко от двете нива (първи и сутеренен етаж). Касаторът-ответник е поел и изрично задължение в рамките на този седемдневен срок да не предлага имота за продажба на трети лица. Предвид изложеното по-горе – в отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, неправилно въззивният съд е приел, че още в това писмено съглашение между страните – още на този етап от преговорите и преддоговорните отношения между тях, те е следвало да уговорят определена или определяема цена на имота. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗЗД това е следвало да стане едва с обещания предварителен договор. В съдържанието на документа ясно е изразена и общата воля на страните, че предадената от ищцата на ответника процесна сума от 10 000 лв., освен че представлява авансово плащане на част от цената на имота, са й придадени и обезпечителни и обезщетителни функции по отношение задължението на ищцата за сключването на предварителен договор, а именно – при неизпълнение на това нейно задължение в уговорения седемдневен срок или ако тя се откаже от подписването на предварителен договор, сумата да остане, т.е. да бъде задържана от ответника. С това страните, макар погрешно да са използвали термина „неустойка”, са уговорили и са придали на предадената процесната сума функциите, както на задатък (чл. 93, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД), така и на отметнина (чл. 308, ал. 1, изр. 1, предл. 1 и изр. 2, предл. 2 от ТЗ). Това тълкуване на подписания между страните документ се потвърждава и от показанията на двамата разпитани по делото свители. Тъй като допуснатите от окръжния съд нарушения на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, въззивното решение следва да бъде отменено – в обжалваната и допусната до касационно обжалване част, като правният спор между страните по установителния иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. От показанията на разпитаните по делото свидетели (като тези на съпруга на ищцата – ценени съгласно чл. 172 от ГПК, с оглед заинтересоваността му от изхода на спора) е установено следното: В хода на преддоговорните отношения между страните е била договорена цена от 500 000 лв., но подземното ниво – склад, по искане на ищцата и съпруга й е трябвало да се препроектира. Към момента на подписването на процесната „разписка”, те са имали и ищцата е платила процесните 10 000 лв., но не са разполагали с цялата уговорена сума от 500 000 лв. и е трябвало да теглят банков кредит. Също към този момент е било постигнато съгласие между страните само за горното ниво – като квадратура и цена, а за долното ниво ответникът се е съгласил да предложи варианти за препроектиране, като е обяснил, че проектът за изменение трябва да се изготви от архитекта на сградата и да се внесе за одобрение в общината. След подписването на процесната „разписка”, ответникът е продължил да търси ищцата и съпруга й за още преговори и ги е канил за подписване на предварителен договор, но до такъв не се е стигнало. След като такъв не е бил сключен, преговорите са продължили – с цел да не загубят ищцата и съпругът й процесната сума, ответникът им е предложил и други варианти – да се иска и осъществи промяна на проекта за магазина след съответно одобрение от надлежния орган, предложена е била и отстъпка от цената на обекта в същия му вид, накрая ответникът им е предложил да изберат някой от малките магазини в същата сграда, но всички тези предложения са били отказани. Причините за отказа от страна на ищцата и съпруга й са били първите индикации на настъпващата икономическа криза и опасенията им във връзка с нея, че инвестицията за покупката на обекта може да се окаже неуспешна; от тяхна страна е било заявено, че е по-добре да загубят 10 000 лв., отколкото 500 000 лв. От изложеното е видно, че до подписване на предварителен договор в уговорения между страните седемдневен срок, а и след това, не се е стигнало, като причините за това са изключително от страна на ищцата, т.е. – налице е виновно неизпълнение, по смисъла на гражданския закон, на това нейно договорно задължение, поето със съглашението, сключено в рамките на преддоговорните отношения и обективирано в процесната „разписка”. От своя страна ответникът е имал добросъвестно поведение, но всички предложени от него варианти са били отказани от страна на ищцата, която и окончателно се е отметнала от обещанието да сключи предварителен договор, като е била наясно, че губи процесните 10 000 лв., които се задържат от ответника, съгласно писмената им уговорка. При това положение, процесната сума не е получена от ответника, нито без основание, нито с оглед неосъществено основание, нито ответникът неоснователно се е обогатил с нея, каквито са твърденията и доводите в исковата молба и подържани в течение на производството по делото от страна на ищцата. С оглед на това, предявеният по делото, по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като неоснователен, следва да се отхвърли. Предвид крайния изход на делото – отхвърляне изцяло на предявените установителни искове, на ищцата не се следват претендираните от нея разноски по делото, включително и за проведеното заповедно производство (в този смисъл – и т. 12 от тълкувателно решение № 4/3013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС). Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника-жалбоподател, претендираните и направени от него в първоинстанционното производство по делото, разноски за заплатено възнаграждение на един адвокат и за изплатено възнаграждение на свидетел при призоваване – в общ размер 710 лв. Ответникът не е заявил претенции за присъждане на разноски пред въззивната и касационната съдебни инстанции по делото, поради което такива разноски – с оглед диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, не следва да му се присъждат, независимо от изхода на спора. По тези съображения, въззивното решение следва да се отмени и в частта относно разноските по делото, като такива се присъдят съобразно изложеното. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 883/17.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 183/2013 г. на Пловдивския окръжен съд – в обжалваната и допусната до касационно обжалване част, с която е признато за установено по отношение на В. И. К., че същият дължи на Р. Б. Д., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, сумата 10 000 лв. по двустранно подписана между тях разписка от 26.11.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2011 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед № 17037/29.12.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 24626/2011 г. на Пловдивския районен съд, и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ, предявения по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, от Р. Б. Д. срещу В. И. К., установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за сумата 10 000 лв. по двустранно подписана между тях „разписка” от 26.11.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2011 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед № 17037/29.12.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 24626/2011 г. на Пловдивския районен съд; ОСЪЖДА Р. Б. Д. да заплати на В. И. К. сумата 710 лв. (седемстотин и десет лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.