Р Е Ш Е Н И Е

№ 310

гр. София, 31. декември 2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1166 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Ч. И. С. и С. Т. С. срещу решение № 81/11.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 323/2018 г. на Бургаския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 285/06.08.2018 г. по гр. дело № 1781/2017 г. на Бургаския окръжен съд (БОС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу П. М. И. и К. М. В., иск с правно основание чл. 82, изр. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата 105 300 лв., съставляваща разликата над сумата 64 800 лв. до сумата 170 100 лв., представляваща обезщетение за вреди от евикция, и определените на ответниците наследствени квоти от него – за разликата над сумата 32 400 лв. до сумата 85 050 лв. за всеки от тях; в тежест на жалбоподателите са възложени разноски по делото.
В касационната жалба на ищците С. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците П. И. и К. В. в отговора си излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 515/13.06.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос – може ли съдът, след като е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключение на вещото лице и сам да се произнесе по въпроси, относно които не притежава нужните специални знания, респ. – допустимо ли е съдът да определи изцяло по своя преценка размера на обезщетение по чл. 82 от ЗЗД, съизмеримо с пазарната стойност на недвижим имот към определен момент, без да обоснове и мотивира своите изчисления.
Разрешение на този процесуалноправен въпрос е дадено с установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма – чл. 195 от ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението – тъй като вещото лице подвежда фактите, установени по делото, към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. Вещото лице подпомага съдията – който няма необходимите специални знания и който сам би извършил тази дейност по доказването, ако ги притежаваше (решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 446/16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). След като съдията няма необходимите специални знания, той не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси (вкл. технически), за които няма нужната квалификация и образование. При положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, той би следвало да допусне нова експертиза – в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда. По този начин ще осигури надлежен отговор на съответния въпрос от компетентно вещо лице – на който отговор би могъл да основе решението си, и ще обезпечи своевременното запознаване на страните с него още във фазата по събиране на доказателства, респективно упражняването на правата им по чл. 201 от ГПК. От друга страна, доколкото съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице (дори и когато страната не е направила възражение срещу него – чл. 202 от ГПК) и на база изходни данни от него сам формира други крайни изводи – в това число чрез извършени от него изчисления, той трябва да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати. Получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване. При всички случаи съдът не може да определя размера на уважената и отхвърлената част от иска „на око”, без да вземе предвид доказателствата по делото и без да обоснове и мотивира своето изчисление по разбираем начин. В същия смисъл са и решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС (цитирано в горното решение) и решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (цитирано в последното решение), в които – предвид и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 10 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, е прието и следното: Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 от ГПК (чл. 157, ал. 4 от ГПК отм.), а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя тази съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Както е прието и в посоченото по-горе определение по чл. 288 от ГПК, въззивният съд е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос, в противоречие с тази практика на ВКС. За да постанови обжалваната част от решението си, апелативният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД и уеднаквената съдебна практика (решение № 296/05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 190/12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), двамата ответници по делото, които са наследници – деца на двамата продавачи по процесния договор за продажба от 1993 г., дължат на касаторите-ищци, в качеството им на добросъвестни евинцирани купувачи, обезщетение за вредата – пропуснатата полза, съставляваща разликата между платената от тях цена по процесната продажба и увеличената стойност на процесния имот при съдебното им отстранение през 2011 г. поради промените в пазарните условия, която вреда е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на процесния договор за продажба и може да бъде предвидена при пораждане на задължението. С оглед определяне на конкретния размер на това процесно обезщетение, въззивният съд е обсъдил само две от приетите по делото допълнителни заключения на съдебно-техническата експертиза относно пазарната стойност на процесния имот към евикцията през 2011 г., като апелативният съд е изложил подробни мотиви, защо не възприема тези две заключения. Първото от тях, извършено по метода на развитието (и възприето от първоинстанционния съд), не е възприето от въззивната инстанция, тъй като този метод е съобразен с разходите на един бъдещ инвеститор, при отчитане на параметрите на едно бъдещо застрояване на имота, а по делото не е установено нито към датата на процесната продажба през 1993 г., нито към датата на евикцията през 2011 г. да са предприемани действия, необходими за започване на строителство в обема, предвиден за такова бъдещо застрояване. Другото допълнително експертно заключение, което е обсъдено от въззивния съд, не е възприето, тъй като в него са описани, реално извършени към 2011 г. сделки на имоти, намиращи се в близост до процесния, но на цени, значително по-ниски от цената на процесния имот към предходен период 2004-2006 г., доближаващи се до данъчната оценка на имота за 2004 г. и 2006 г., поради което съдът е приел, че това не е действителната увеличена стойност на процесния имот към 2011 г. По съображения, че по делото липсват възражения на страните относно продажната цена на процесния имот при двете му продажби през 2004 г. и 2006 г. (последващи процесната такава от 1993 г.), апелативният съд е приел, че най-обективна и отговаряща на действителната цена на процесния имот в състоянието, в което той е бил към момента на евикцията през 2011 г., е цената, заплатена при продажбата на имота през 2006 г., възлизаща на сумата 72 000 лв. Като друго основание за този извод, въззивният съд е посочил продажна цена от 65 000 лв., получена от касаторите-ищци при извършената от тях продажба на процесния имот през 2004 г. С оглед така приетото, апелативният съд е намерил, че увеличената стойност на процесния имот към момента на евикцията през 2011 г. възлиза на сумата 72 000 лв., както и че след приспадане на заплатената от касаторите-ищци цена от 7 200 лв. при процесната продажба, ответниците следва да им заплатят разликата от 64 800 лв., до който общ размер искът е основателен, респ. – е и уважен с необжалваната част от въззивното решение, като с обжалваната му част е отхвърлен за разликата до присъдения от първата инстанция общ размер от 170 100 лв.
В мотивите си въззивният съд нито е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които са обсъдени основното и третото допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, нито сам е обсъдил тези две експертни заключения, респ. – не е изложил съображения, защо не ги възприема, което (както вече беше посочено) е в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС.
Необсъждането от апелативния съд на тези две, приети по делото заключения на съдебно-техническата експертиза, съставлява нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Необсъждането на третото допълнително експертно заключение по делото, в случая не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като това заключение също е изготвено по метода на инвестиционното развитие – в пояснение и допълнение на второто допълнително заключение, което е изготвено по този метод, а горните съображения на въззивния съд за невъзприемането на последното са правилни. Необсъждането на основното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, обаче съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е допуснато от апелативния съд. Това заключение е изготвено по метода на пазарните аналози (метода на сравнителната стойност), при който вещото лице е сравнявало оценявания обект – процесния имот, с подобни „еталонни“ обекти – имоти, предлагани за продажба през 2011 г., имащи аналогични характеристики и известна пазарна цена, при приложен коефициент за корекция, включващ реален остатъчен ресурс, екологичност и състояние на пазара (риск при продажбата и адаптация на пазара). Основното заключение, съгласно което средната пазарна цена на процесния имот към 2011 г. е 174 400 лв., е компетентно дадено и добре обосновано, подробни и мотивирани са и отговорите на вещото лице при изслушването му в съдебното заседание, в което никоя от страните не е оспорила това заключение съгласно чл. 200, ал. 3 от ГПК (макар от страна на ответниците да е поискано изготвянето на първото допълнително заключение). При това положение, като не е обсъдил и не е възприел основното експертно заключение по делото, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което от своя страна е довело до напълно необоснования извод в обжалваното въззивно решение, че увеличената стойност на процесния имот към момента на евикцията през 2011 г. се равнявала на установената по делото негова продажна цена пет години по-рано – през 2006 г., възлизаща на сумата 72 000 лв. Всичко това е довело и до неправилно определяне на дължимия размер на процесното обезщетение – в нарушение на материалноправните норми на чл. 82, изр. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, предвид и разясненията по приложението им, дадени с посочената по-горе практика на ВКС по чл. 290 от ГПК (решение № 296/05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 190/12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), на която въззивният съд се е позовал, но е постановил решението си в противоречие и с нея, вследствие допуснатото съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Горното налага касиране на обжалваното въззивно решение и разрешаване по същество от настоящата касационна съдебна инстанция на спора между страните относно дължимия размер на процесното обезщетение.
По изложените по-горе съображения, средната пазарна цена на процесния имот към момента на евикцията през 2011 г. е установена с основното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото и възлиза на сумата 174 400 лв. След приспадането от така установената увеличена стойност на имота, на заплатената от касаторите-ищци цена от 7 200 лв. при процесната продажба, следва че общият размер на дължимото от двамата ответници процесно обезщетение възлиза на сумата 167 200 лв., респ. – всеки един от ответниците дължи на ищците половината от него, т.е. – сумата 83 600 лв.
От горното следва, че въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, с която искът по чл. 82, изр. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдената от въззивния съд обща сума от 64 800 лв. до сумата 167 200 лв., респ. – отхвърлен е срещу всеки един от ответници за разликата над сумата 32 400 лв. до сумата 83 600 лв. Вместо това, с настоящото касационно решение следва да бъде уважена и тази част от исковата претенция, като всеки един от ответниците бъде осъден да заплати на ищците, припадащата му се част – половината от тази разлика в общ размер 102 400 лв., а именно – сумата от по 51 200 лв., ведно с претендираната законна лихва от датата на подаването на исковата молба – 12.08.2015 г. до окончателното плащане. В частта, с която искът е отхвърлен срещу всеки един от ответниците за разликата над сумата 83 600 лв. до сумата 85 050 лв., респ. – общо за разликата над сумата 167 200 лв. до сумата 170 100 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила в тази обжалвана част.
Предвид промяната на крайния резултат по делото, обжалваното въззивно решение следва бъде отменено и в частта му относно разноските, като претендираните и направени от страните такива пред трите съдебни инстанции, бъдат присъдени с настоящото касационно решение, съобразно крайния изход на материалноправния спор по всички искове по делото – на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 и чл. 81 от ГПК, както следва: ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците сумата 8 228.87 лв., съразмерно с уважената част от исковете по делото, а ищците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците сумата 3 654.48 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 81/11.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 323/2018 г. на Бургаския апелативен съд, в частта, с която предявеният от Ч. И. С. и С. Т. С. срещу П. М. И. и К. М. В., иск с правно основание чл. 82, изр. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД е отхвърлен общо за разликата над сумата 64 800 лв. до сумата 167 200 лв., респ. – отхвърлен е срещу всеки един от ответници за разликата над сумата 32 400 лв. до сумата 83 600 лв., както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 82, изр. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, П. М. И. и К. М. В. – всеки един от тях двамата да заплати на Ч. И. С. и С. Т. С., още и сумата от по 51 200 лв. (петдесет и една хиляди и двеста лева – горната разлика, в общ размер 102 400 лв.), представляваща дължима част от обезщетението за вреди от евикцията, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.08.2015 г. до окончателното плащане;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, П. М. И. и К. М. В. да заплатят на Ч. И. С. и С. Т. С. сумата 8 228.87 лв. (осем хиляди двеста двадесет и осем лева и осемдесет и седем стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, Ч. И. С. и С. Т. С. да заплатят на П. М. И. и К. М. В. сумата 3 654.48 лв. (три хиляди шестстотин петдесет и четири лева и четиридесет и осем стотинки) – разноски по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 81/11.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 323/2018 г. на Бургаския апелативен съд, в останалата обжалвана част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 82, изр. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД е отхвърлен общо за разликата над сумата 167 200 лв. до сумата 170 100 лв., респ. – отхвърлен е срещу всеки един от ответници за разликата над сумата 83 600 лв. до сумата 85 050 лв.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: