Р Е Ш Е Н И Е
№ 106
София, 10.07.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря АЛБЕНА РИБАРСКА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 5157/2013 година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 149 от 29.01.2014г. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на [фирма] /Н/ [населено място] на въззивно решение №515 от 22.03.2013г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 296/2013год. С това решение след като е отменил решение № 488/16.11.2012г., постановено по гр.д.№ 1225/12, А., с което е бил уважен предявен от [фирма] /Н/ против Е. Д. К. установителен иск по чл.422 ГПК във връзка с чл.240 ЗЗД, въззивният съд е постановил отхвърляне на предявения от [фирма] / в несъстоятелност/, иск за заплащане на сумата от 7705,50лв., дължима по договори за заем от 16.06.2008г. и 30.06.2008г., поради извършено прихващане с насрещни вземания на длъжника в размер на общо 9231,82лв., а именно : 524,30лв., неплатено трудово възнаграждение; 1174,22лв. по договор за цесия от 25,01,2012г.; 2060,43лв. по договор за цесия от 25.01.2012г., 1859,99лв. по договор за цесия от 25.01.2012г.; 1349,89лв. по договор за цесия от 25.01.2012г. ; 1179,15лв. по договор за цесия от 25.01.2012г., приети в списъка на приетите вземания, съобразно ТР.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон.
Ответната страна Е. Д. К. в представен писмен отговор чрез адв. Г. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
С цитираното по-горе определение № 149 от 29.01.2014г. е допуснато касационното обжалване за извършване на преценка за допустимостта на решението във връзка с въпроса - допустимо ли е произнасяне по непредявен иск.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
ГПК предвижда, че съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Процесуалният закон ограничава правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се произнесе само до заявеното искане, т. е. в рамките на заявения на основата на конкретни фактически обстоятелства петитум. Произнасяне по искане, което е различно от заявеното, обуславя недопустимост на решението.
В настоящия случай първоинстанционният съд е бил сезиран от [фирма] / в несъстоятелност/ с предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК положителен установителен иск. Видно от петитума на исковата молба, осъдителен иск за сумата, която е предмет на заповедта по чл. 410 ГПК не е предявен. С оглед данните по делото и изменение на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК не е правено. С първоинстанционното решение искът е уважен, като спрямо ответника е признато за установено в отношенията му с [фирма] , че дължи сумата от 7705,50лв., по договор за заем от 30.06.2008г. за сумата от 5000лв. и от 16.06.2008г. за сумата от 5000лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С обжалваното решение този съдебен акт е отменен и е постановен нов, с който е отхвърлена като неоснователна предявена от [фирма] / в несъстоятелност/ претенция за осъждане ответника да заплати на ищеца исковите суми. Въпреки констатацията в мотивите, че по своята правна същност искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е установителен, а не осъдителен, въззивният съд след като е отменил обжалваното пред него решение, се е произнесъл по непредявен осъдителен иск. За да постанови този резултат съдът е констатирал, че жалбоподателят е бил ответник в производството пред първоинстанционния съд, сезиран с положителен установителен иск – да се установи в отношенията между него и [фирма], че дължи на дружеството заплащане на суми по два договора за заем от 2008г.; че ищецът в първоинстанционното производство е твърдял, че за претендираните суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1025/2012, А., по която, обаче, е постъпило възражение; че посоченото дело е приложено, като от него се установява, че е налице подадено възражение от длъжника, поради което заявителят в заповедното производство има правен интерес от водене на положителен установителен иск, с оглед нормата на чл.415 от ГПК; че между страните е безспорно, че остатъкът за връщане от дадената в заем сума е в размер на 7705,50лв.; че единственият спор между страните е относно това възможно ли е прихващане с насрещни вземания на длъжника от трудово възнаграждение и цедирани в негова полза суми от други кредитори на дружеството. Във връзка с направеното възражение за прихващане със сумата от 8707,52лв. съдът е обосновал извод, че същото е допустимо и основателно, тъй като с представянето в процеса на договорите за цесия и уведомленията от цесионерите до длъжника, следва да се приеме, че длъжникът е уведомен в хода на процеса за извършената цесия и същата може да породи правно действие, както и поради това, че доколкото законът позволява извършването на прихващане с изявление до синдика, по аргумент на по-силното основание, може да бъде направено и в рамките на едно исково производство.
При тези данни касационната инстанция констатира, че въззивната съдебна инстанция, след като е отменила обжалваното пред нея решение, се е произнесла по непредявен осъдителен иск.
Посоченото процесуално действие на съда обосновава извод за недопустимост на решението. С оглед диспозитивното начало в процеса е недопустимо съдът да излиза извън рамките на търсената защита. Той е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Предвид обстоятелството, че ищецът е поискал със сила на присъдено нещо да се установи единствено съществуване на вземането му, предмет на издадената заповед за изпълнение, недопустимо е съдът да надвишава очертания от него обем на защита.
Предвид изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено като недопустимо. Делото следва да се върне за ново разглеждане и произнасяне по действително предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото, съобразно неговия изход и правилата на чл. 78 от ГПК, въззивната инстанция следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в настоящото касационно производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №515 от 22.03.2013г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 296/2013год.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |