1 7 7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 357 София, 20.07. 2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕВЕМА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 990 по описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Арена – И.Т.“ Е., чрез процесуалния представител адв. В. В. К., срещу решение № 601 от 24. 11. 2021 г. по в. гр. д. № 1501/2021 г. на ОС – Пловдив, потвърждаващо решение № 260142 от 25. 03. 2021 г. по гр. д. № 760/2019 г. на РС – Асеновград, с което е отхвърлен предявеният от „Арена – И. Т.“ Е. против ТП „Държавно горско стопанство – А.“, поделение на Южноцентрално държавно предприятие – С., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на извода на съда, че имотът е включен в система или съоръжение за опазване от вредното въздействие на водите, поради неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 27, ал. 3, т. 7 ЗГ и придаване на същата на директно вещноотчуждително действие, поради незачитане на легитимиращото действие на нотариален акт за покупко-продажба № 45/2006 г. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Не е подаден отговор на касационната жалба от ответната по иска и по касационната жалба страна - ТП „Държавно горско стопанство – А.“, поделение на Южноцентрално държавно предприятие – С.. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК, съобрази следното: Исковото производство е образувано по предявен от „Арена – И.Т.“ Е. против ТП „Държавно горско стопанство – А.“, поделение на Южно-централно държавно предприятие – С., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ищцовото дружество е собственик, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № ..../2006 г., на реална част с площ от 1139 кв.м. (съставляваща част от придобития с н.а. № 45/2006 г. имот с площ от 1878 кв.м., която включва застроена площ с помпена станция, навес, трафопост и тоалетна и незастроена площ-прилежащ терен към сградите, намиращ се североизточно от [населено място], между кюнето (това е съоръжение-канал за движение на водата) и предпазната дига на река М., при граници: от север – река Чая, а от изток, запад и юг - гора), която реална част е включена в поземлен имот с идентификатор .... по одобрената кадастрална карта на [населено място], [община], област П., м. „Мисилима“, целият с площ от 136517 кв.м., с трайно предназначение на територията: горска, начин на трайно ползване: друг вид дървопроизводителна гора, който имот попада в подотдел 412/1 с площ 5250 кв.м. - нискостъблени/дворно място и подотдел 412/б с площ 131267 кв.м. – нискостъблени/издънково (с номер по предходен план – имот 000002, с площ от 136.524 дка по КВС на [населено място], м. „Мисилима“, начин на трайно ползване – залесена територия, вид собственост – държавна публична, при граници: река, напоителен канал, предпазна дига, пасище, нива, пасище), която реална част от 1139 кв.м. е заключена между точките 11, 12, 13, 14 и 15 на комбинирана скица № 4 към заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. К.-В. (л. 189 от първоинстанционното дело). Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с констативен нотариален акт № ..../23. 08. 1994 г. Й. В. Д. и И. Г. П. са признати за собственици на Помпена станция „Гюмюшево“, състояща се от: помпена станция с навес, трафопост, клозет и прилежащ терен, ограничен с ограда, с обща застроена и незастроена площ от 1878 кв.м., намиращ се североизточно от [населено място], обл. Пловдивска, между кюнето (канал за движение на водата) и дигата на река М., до устието на река Чая, с граници: север – река Чая, от изток, запад и юг – гора. Актът е издаден на основание договор от 10. 08. 1993 г. за покупко-продажба чрез търг, сключен между Ликвидационния съвет на ТКЗС – [населено място] и Й. В. Д. и И. Г. П., тръжен протокол № 4/10. 08. 1993 г., протокол за оценка на прилежащата земя на помпената станция от 1. 08. 1994 г., скица, квитанция от месец март 1994 г. за плащане на помпената станция, трафопоста, навеса и клозета и платежен документ за плащане на земята – прилежаща площ към помпената станция. С н.а. № ..../09. 03. 2005 г. В. Й. Д., М. В. Д. и Я. Й. Д., и тримата наследници на Й. В. Д., както и И. Г. П., са продали описания имот на Т. З. А., а с н.а. № ..../18. 12. 2006 г. Т. З. А. продал имота на ищеца „Арена – И.Т.“ Е.. От заключението на съдебнотехническата експертиза вх. № 6032/22. 05. 2020 г. и скица-приложение № 4 към нея (л. 189 от първоинстанционното дело), както и от заключението на допълнителната съдебнотехническа експертиза вх. № 6468/01. 06. 2020 г. и скици-приложения към него е установено, че от имота от 1878 кв.м., описан в коментираните по-горе нотариални актове, част попада в землището на [населено място] и част - в землището на [населено място]. Спорната реална част от 1139,3 кв.м. е изобразена с червен щрих между точките 11-12-13-14-15-16-11 на скицата. От тази площ само част е предмет на нотариалните актове – това е частта от защрихованата площ, която се припокрива с частта от площта, нанесена с жълт цвят, предмет на нотариалните актове. Тоест, част от спорния имот въобще не е била предмет на прехвърлителната сделка, от която ищцовото дружество черпи права. Към 1993 г. – 1994 г. (придобиване на имота чрез търг от ЛС на ТКЗС – [населено място]) е действал лесоустройствения проект от 1989 г. на ГС – А., по който закупената Помпена станция „Гюмюшево“ не е попадала в Д.. Съгласно удостоверение по чл. 27, ал. 5, т. 3 от Закона за горите изх. № РД-12-02-130-2/10. 06. 2019 г., издадено от ОСЗ – С., ОД “Земеделие“ – П., МЗХГ, имот 000002 от КВС на [населено място] (КККР са одобрени октомври 2019 г.), с площ от 136, 524 кв.м., съгласно скица № К18431/10. 05. 2019 г.,част от който са и спорните 1139, 3 кв.м., е публична държавна собственост, съгласно чл. 27, ал. 3, т. 7 ЗГ, тъй като е включен в границите на системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите. Имотът попада в границите на защитена зона BG0000578 „Река М.“, включена в списъка на защитените зони за опазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна, приет с решение на МС № 122/02. 03. 2007 г., и не попада в границите на защитени територии по смисъла на Закона за защитените територии. За част от имота в западния край има предявени претенции от „Арена – И.Т.“ Е., въз основа на н.а. № 56/18. 12. 2006 г. Удостоверените в документа факти не са оспорени от ищцовото дружество. От правна страна въззивният съд е приел, че процесният имот е публична държавна собственост, тъй като е включен в границите на системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите. Като публична държавна собственост е било невъзможно придобиването му от трети лица на никакво основание, включително и чрез правни сделки. Имотът не е бил на ТКЗС и ликвидационният съвет не е могъл да се разпорежда с него. В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли директно отчуждително действие разпоредбата на чл. 27, ал. 3, т. 7 от Закона за горите, обявяваща за публична държавна собственост горските територии, включени в границите на системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите. 2. Включването на имот в границите на системите и съоръженията за предпазване от вредното действие за водите поражда ли вещноправно действие в полза на държавата и за имоти, които към този момент са били частна собственост на физически и юридически лица. 3. Има ли обратно действие разпоредбата на чл. 27, ал. 3, т. 7 от Закона за горите по отношение на сделките с имоти, включени в такива територии, сключени между физически и юридически лица преди влизане в сила на действащия понастоящем Закон за горите (обн. ДВ, бр. 19/2011 г., в сила от 9. 04. 2011 г.). Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и обсъждането им не би повлияло на изхода на делото. Мотивите към въззивното решение не съдържат изводи, според които разпоредбата на чл. 27, ал. 3, т. 7 от Закона за горите (обн. ДВ, бр. 19/2011 г., в сила от 9. 04. 2011 г.) има директно отчуждително действие и с влизането й в сила съществуващата в полза на частни физически и юридически лица собственост върху съответната категория имоти преминава върху държавата. Искът е отхвърлен не по съображения, че с влизане в сила на разпоредбата на чл. 27, ал. 3, т. 7 от Закона за горите (обн. ДВ, бр. 19/2011 г., в сила от 9. 04. 2011 г.) правото на собственост на ищцовото дружество се е погасило, а защото последното не е придобило собствеността на заявеното основание – договор за покупко-продажба. Прието е, че процесният имот, с оглед неговия вид и характеристики, е бил публична държавна собственост още към 1993 г., не е бил част от имуществото на ТКЗС – [населено място] и ЛС на ТКЗС не е имал право да се разпорежда с него. Тоест, решаващият извод на въззивният съд е, че договорът за покупко-продажба, сключен с н.а. № 45/18. 12. 2006 г., с който Т. З. А. продава на „Арена – И.Т.“ Е. процесния имот не е породил прехвърлително действие, тъй като прехвърлителят Т. А. не е бил собственик на продадения имот –придобил от несобственик, тъй като неговите праводатели Г. И. П., П. И. К., В. Й. Д., М. В. Д. и Я. Й. Д. също са купили имота от несобственик. Имотът, с оглед своето местонахождение и характеристики, е бил публична държавна собственост още към 1993 г. – 1994 г., а не собственост на ТКЗС, и ЛС на ТКЗС не е имал право да го продава. За пълнота на изложението следва да се посочи, че към провеждане на търга от ЛС на ТКЗС – [населено място] през 1993 г. – 1994 г. имотът не е бил част от имуществото на заличеното ТКЗС, а е бил държавна собственост със статут на публична такава. Имотът е бил държавна собственост съгласно чл. 10б, ал. 5, вр. ал. 1 ЗСПЗЗ, вр. пар. 1в, ал. 2 ДР ППЗСПЗЗ. Според чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, държавна собственост са земите, върху които собствеността не може да се възстанови, поради проведени мероприятия по чл. 10б, ал. 1, а съгласно пар. 1в, ал. 2 ДР ППЗСПЗЗ (норма с тълкувателен характер, действаща от влизане в сила на ЗСПЗЗ) съоръжения, които не позволяват възстановяване на собствеността, са: канали, диги, корекции на реки, помпени станции, пречиствателни станции и др. Разпоредбите не изискват законност на застрояването, нито изискват земеделските земи да са били отчуждени за реализиране на някакво мероприятие. Според Конституцията на Република България от 1991 г., собствеността е публична и частна (чл. 17). Носители на право на публична собственост могат да бъдат само държавата и общините предвид обстоятелството, че публичната собственост се упражнява в обществен интерес и предполага властнически правомощия. Разграничението на държавната собственост на публична и частна се детайлизира с влизане в сила на Закона за държавната собственост през 1996 г., а дотогава като критерии за определяне на даден имот като публична държавна собственост са служили характеристиките на имота, предназначението му, начина на ползването му, качеството на субекта, упражняващ правото на държавна собственост върху предоставеното му имущество (решение № 313/14.03.2005 г. по гр.д. № 2740/2003 г. на ВКС, ІV г.о.). В настоящия случай се касае за имот включен в границите на системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите. Истинността на този факт, удостоверен с документа по чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ, не е била оспорена от ищеца (напротив, същият е изразил становище за приемането му в проведеното на 4. 12. 2019 г. съдебно заседание), поради което доказателствената стойност на представеното удостоверение, представляващо официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила, следва да бъде зачетена. Тази категория имоти – включени в границите на системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите (защитни диги, корекции на реки, отводнителни системи и т.н), с оглед важното им предназначение и функции - да защитават хората, животните, земите, горите, растенията от вредното въздействие на водите, както и с оглед качеството на субекта, изградил тези съоръжения и системи и упражняващ правото на собственост и контрол върху същите, са притежавали характеристиките на обекти на публична държавна собственост по смисъла на чл. 17 от Конституцията на Република България от 1991 г. и преди обявяването им за имоти публична държавна собственост с изрични законови разпоредби (чл. 27, ал. 3, т. 7 от Закона за горите от 2011 г., чл. 13, ал. 1, т. 3 от Закона за водите от 1999 г.). Неслучайно още със Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите (в сила от 1. 09. 1904 г. до 16. 12. 1951 г.) е било предвидено, че всички имущества, които са предназначени за общо ползване и за народна защита, са обществени имущества на държавата (този извод следва от разпоредбата на чл. 23 ЗИСС). След като процесният имот е бил със статут на публична държавна собственост, а не е съставлявал част от имуществото на ТКЗС – [населено място], ликвидационният съвет на заличеното ТКЗС не е имал правото да го продава, договорът от 10. 08. 1993 г. за покупко-продажба чрез търг, сключен между Ликвидационния съвет на ТКЗС – [населено място] и Й. В. Д. и И. Г. П., не е породил вещноправно действие, както и последващите разпоредителни сделки, с които е прехвърлен чужд имот. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В изложението към касационната жалба са развити и множество оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, представляващи оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 601 от 24. 11. 2021 г. по в. гр. д. № 1501/2021 г. на ОС – Пловдив. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: