Р Е Ш Е Н И Е № 50140 Гр. София, 24 ноември 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Г. Стоянова разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 408/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. А. Т. А. и адв. П. С., повереник на частния обвинител и граждански ищец С. Х. Б., против решение № 30/18. 03. 2022 год., постановено по в. н. о. х. д. № 10/2022 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС ). С жалбата на подсъдимия и писменото допълнение към нея, депозирано на основание чл. 351, ал. 1 от НПК, са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е обоснована с твърдения за нарушено право на защита поради неразясняване на правата на подсъдимия; липса на мотиви; пороци в аналитичната дейност, свързани с игнориране на доказателства, позоваване на негодни доказателствени източници, неизясняване на правно значимите обстоятелства и неоснователно отхвърляне доказателствените искания на защитата. Аргументите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК са концентрирани около поддържаната и в предходните инстанции теза за осъществяване на деянието при неизбежна отбрана и липса на умисъл за причиняване смъртта на пострадалия. Оспорва се и размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. По повод оплакването за явна несправедливост на наказанието се изтъква, че смекчаващите отговорността обстоятелства са подценени. Направени са искания въззивният съдебен акт да бъде изменен като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление, а наказанието бъде определено в размер, позволяващ приложението на чл. 66 от НК. Настоява се за отхвърляне на гражданския иск. Касационната жалба на повереника е насочена срещу гражданско-отхвърлителната част на въззивния съдебен акт. Твърди се, че е нарушено изискването на чл. 52 от ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, защото не е съобразено, че ищцата е дъщеря на пострадалия Б. и са игнорирани естествените за тази родствена връзка отношения на привързаност и обич. Поддържа се искане решението да бъде изменено като искът бъде уважен в пълния му предявен размер. В съдебно заседание защитниците поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Наред с искането за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление настояват и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд и за оправдаване на подсъдимия. Намират, че жалбата на повереника на гражданската ищца е неоснователна и пледират да бъде оставена без уважение. Подс. А. А. се солидаризира с аргументите на защитниците си и моли съда за справедливост. Частният обвинител и граждански ищец С. Б. не изразява лично становище по основателността на касационните жалби. В писмено становище повереникът ѝ настоява жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение, а тази, подадена от името на доверителката му, да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 8/05. 08. 2021 год., постановена по н. о. х. д. № 12/2021 год., Окръжен съд – Габрово е признал подс. А. Т. А. за виновен в това, че на 20. 07. 2020 год. в [населено място] умишлено умъртвил Х. Д. Б., поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 54 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение домашен арест. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца С. Х. Б. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 5 000 лева ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата, като за разликата до пълния предявен размер искът е отхвърлен като неоснователен. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия и гражданската ищца и с решение № 30/18. 03. 2022 год. по в. н. о. х. д. № 10/2022 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново е изменен като наказанието на подсъдимия е индивидуализирано при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и е намалено от десет на шест години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законно установения срок. Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия е основателна, макар и не по всички изложени в нея съображения, а тази на повереника на частния обвинител и граждански ищец е изцяло неоснователна. По жалбата на подс. А.: Преимуществено разглеждане следва да получат доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото евентуалната им основателност би направила безпредметно обсъждането на останалите аргументи за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Не намира опора в материалите по делото твърдението в допълнението към касационната жалба за нарушено право на защита поради неразясняване правата на подсъдимия. Действително в съдебното заседание, в което е даден ход на съдебното следствие, първостепенният съд е разяснил на страните единствено правата им, свързани с диференцираната процедура по чл. 371, т. 1 от НПК, по която е протекло първоинстанционното производство. Наред с това обаче в разпореждането за насрочване на делото, препис от което е връчен на подсъдимия, изрично му е указано, че има право да ползва адвокатска защита по свой избор, както и че има право да се запознава с делото и да прави искания и извлечения. В разпоредителното заседание страните, в това число и подсъдимият, са били уведомени, че имат право да направят отвод на състава на съда, секретаря и прокурора, както и да правят нови искания, а след като е даден ход на съдебното следствие подс. А. е бил информиран и за правото си да дава обяснения по всяко време до приключване на следствието. В протокола за разпоредителното заседание изрично е отбелязана възможността за обжалване на определенията по чл. 348, ал. 1, т. 3 и 6 от НПК, така както е сторено това и с първоинстанционната присъда. Изложеното показва, че първата инстанция не се е дистанцирала от задължението си да уведоми подсъдимия за процесуалните му права. Следва да се отбележи освен това, че съблюдаването на правото на защита от страна на съда е свързано не само и не толкова с разясняване на правата по чл. 55 от НПК, колкото с предоставянето на възможност за ефективното им упражняване. Няма спор, че дори и при разяснени процесуални права ръководно-решаващият орган би допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, ако неоснователно и немотивирано не позволи на обвиняемия да се ползва от тези права, но при проследяване на процесуалното развитие на делото коментираният казус не може да бъде отнесен към тази хипотеза. Подсъдимият е ползвал адвокатска защита по свой избор, депозирал е обяснения каквито намери за съответни на възприетата от него защитна позиция и по време на съдебното следствие, което той е избрал за подходящо с оглед събраните до момента доказателства; такива е дал и след направеното от прокурора изменение на обвинението като при изрично искане на защитата делото е било отложено, за да се даде възможност за подготовка по новото обвинение. Наред с това А. е изразявал лично становище по всеки един въпрос, касаещ събирането и проверката на доказателствата като се е възползвал от предоставената му възможност да задава лично въпроси към свидетелите и експертите. Взел е участие в съдебните прения, изразил е и окончателното си отношение към обвинението в предоставената му последна дума. При това положение не може разумно да се поддържа, че правото на защита на подсъдимия е било нарушено поради това, че същият не е бил известен за правата си по чл. 55 от НПК, а като следствие от този извод се явява неоснователен и упрекът към въззивната инстанция, че не е съзряла допуснато от окръжния съд процесуално нарушение. Неоснователно се поддържа, че липсват мотиви към въззивния съдебен акт. Апелативният съд е посочил ясно и недвусмислено какви са изводите му досежно правно значимите обстоятелства; извършил е дължимата проверка на доказателствената дейност на първата инстанция и е изтъкнал в кои части се солидаризира с направения от нея анализ, допълвайки го със собствени съображения в тази насока, както и кои доказателствени източници изключва от доказателствената съвкупност и защо ги намира за несъответни на изискванията на процесуалния закон. Отразени са изводите му относно съставомерността и правната квалификация на деянието като е даден законосъобразен отговор и на доводите за извършването му по непредпазливост, при неизбежна отбрана или в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. При положение, че е приел, че нападението над подсъдимия е било приключило, поради което последващите действия на А. не са от защитно естество, а представляват на свой ред нападение, апелативният съд не може да бъде укоряван, че не е изложил по-пространни съображения, с които да отхвърли възраженията на защитата за превишаване пределите на неизбежната отбрана. В проверяваното решение въззивната инстанция е обективирала и изводите си относно вида и размера наказанието като е споделила тезата на защитата за наличие на предпоставките на чл. 55 от НК и същевременно е внесла корекции в приетото от окръжния съд относно третирането на определени обстоятелства като смекчаващи или отегчаващи. Налице е най-сетне и дължимата проверка на гражданската част на първоинстанционната присъда. Несподеляеми са и доводите, касаещи както попълването на делото с доказателства, така и аналитичната дейност на въззивния съд. Касационната инстанция няма основания да се отклони от последователно поддържаната си позиция, че не всеки отказ на съда да удовлетвори доказателствените искания на страните съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такова би било налице само ако са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да се приеме, че с отказа да допуснат изслушване на нова съдебнопсихиатрична експертиза инстанциите по фактите са пропуснали да попълнят делото с доказателства, необходими за установяване на истината. Процесуалният закон не въвежда задължение за съда винаги и във всички случаи да назначава нова експертиза при противоречие между вече изслушаните експертни заключения. Чл. 153 от НПК посочва какви са предпоставките за допускане на допълнителна или повторна експертиза, а в чл. 144, ал. 2 от НПК са регламентирани хипотезите, при които изслушването на такава е задължително – видно е, че коментираният казус не е сред тях. От друга страна суверенно право на съда е да кредитира или не едно или друго експертно заключение стига да изложи съображения как е достигнал до извод за неговата изчерпателност или непълнота, за неговата обоснованост и убедителност или за непрофесионален подход на вещото лице към поставените му задачи. В конкретния случай тези изисквания на закона са изпълнени като е посочено, че изводите в съдебнопсихиатричните експертизи на досъдебното производство са необосновани и непълни, ограничени единствено до собствена на вещите лица интерпретация на събраните доказателства без проява на научен подход към тези доказателства, докато допуснатата от първостепенния съд експертиза освен че ползва в цялост събрания по делото доказателствен материал, убедително аргументира изводите си за отсъствие на състояние на силно раздразнение при подсъдимия, посочвайки, че от фазите, очертаващи наличието на такова състояние, липсва както тази на провокация, така и латентната фаза и отсъстват данни за бурна вегетативна реакция по време на деянието, представляваща един от съществените признаци на физиологичния афект. Отказът да бъде допусната повторна съдебномедицинска експертиза също не дава основание да се приеме тезата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Въззивната инстанция е съобразила, че вещото лице ясно и недвусмислено е описало механизма на причиняване на смъртта като е основало изводите си на обективните находки, установени от него при аутопсията, а те от своя страна обхващат не само повърхността на шията, но и подлежащите ѝ тъкани и органи. Отчетено е, че този механизъм не претърпява промяна в зависимост от това дали въздействието върху пострадалия е с еднокатна или двукатна примка. Взета е предвид и е категоричността на експерта, че леталният изход не може да бъде причинен при самозадушаване. Що се отнася до един от основните аргументи в касационната жалба срещу отказа на съда – обстоятелството, че експертът д-р Г. не е присъствал на огледа на местопроизшествието и не е възприел трупа в състоянието, в което е намерен от свидетелите Д. и М., за касационната инстанция остава неясно как този „пропуск“ би могъл да бъде преодолян с изслушването на нова експертиза повече от две години след деянието, а и както вече беше посочено вещото лице е подходило комплексно към поставената му задача и е направило своите изводи след цялостен външен и вътрешен оглед на трупа при добросъвестно отбелязване на всички установени от него следи. Неоснователни са възраженията, касаещи изводите на контролираната инстанция досежно заявеното от свидетелите М. и Д.. Внимателният прочит на решението не показва наличие на твърдяната в допълнението към касационната жалба неяснота относно волята на съда в коя част следва да бъдат кредитирани показанията на двамата полицейски служители. ВТАС е възприел като достоверно посоченото от тях, че при пристигането им на местопроизшествието са установили, че коланът е преметнат еднократно около шията на пострадалия след като го е съпоставил с разясненията на вещото лице, изготвило съдебномедицинските експертизи. В тази насока е отчетено, че в съдебно заседание д-р Г. не е отхвърлил подобен механизъм на причиняване на смъртта като е отбелязал, че той също е възможен от медицинска гледна точка, но при еднокатна примка двете странгулационни бразди се обясняват със стягане и отпускане на колана с преместването му по врата на жертвата. Тук е мястото да се отбележи, че като е приел, че пострадалият е удушен с еднокатна примка въззивният съд не е осъдил подсъдимия по непредявено фактическо обвинение и това е така, защото няма генерално различие между посоченото в обстоятелствената част на обвинителния акт и в проверяваното решение, че смъртта е резултат от механична асфикция, причинена чрез загърляне с мека примка. Съдът не е пропуснал да обсъди и втората част от показанията на свидетелите Д. и М., в която те наред с предприетите от тях действия за освобождаване шията на пострадалия от примката сочат, че са чули придихание и изхъркване от страна на пострадалия, което ги насочило към извод, че той може и да е още жив. Убедително с позоваване на заключението на съдебномедицинската експертиза въззивната инстанция е защитила извода си, че макар свидетелите да са добросъвестни, досежно това обстоятелство заявеното от тях представлява лично мнение, което не почива на медицински знания, поради което не дава основание по-нататък да бъде възприета тезата на защитата за липса на умисъл или за самообесване на пострадалия. Последната е отхвърлена не защото неоснователно и немотивирано не са кредитирани показанията на полицейските служители в тази им част, която поначало няма отношение към механизма на настъпване на смъртта, а поради това, че съдът е възприел посоченото от експерта съдебен лекар, че пострадалият не би могъл да стегне сам примката, защото въздействието ѝ ще доведе до загуба на съзнание, вследствие на което тя ще се разхлаби и ще осигури приток на въздух. Неоснователни са и възраженията, касаещи приложения по делото фотоалбум. На стр. 34 от своя акт апелативният съд е изложил законосъобразни съображения касателно относителната самостоятелност на този доказателствен източник, които се споделят и от настоящия касационен състав. В допълнение към тях следва да се посочи, че възприемането на тезата на защитата би имало за последица придаването на предварително установена сила както на протокола за оглед на местопроизшествие, така и на фотоалбума към него, което е недопустимо съгласно чл. 14, ал. 1 от НПК. Отделен е въпросът, че това доказателствено средство съвсем не е единственото, на което съдът е основал изводите си относно обстановката на местопроизшествието – освен на него въззивната инстанция се е позовала и на показанията на свидетелите Д. и М., на обясненията на подсъдимия, на посоченото от вписаните като поемни лица Д. и П., които са имали възможност да възприемат местонахождението и състоянието на трупа, макар присъствието им в жилището на пострадалия да не е обхванало цялата продължителност на огледа на местопроизшествието. На последно място, няма основания, изводими от материалите по делото, да бъдат възприети възраженията в допълнението към касационната жалба, отнасящи се до времевия интервал, в който е извършено инкриминираното деяние. Поначало законовото изискване за посочване на времето на извършване на престъплението не следва да се интерпретира като задължение за определяне на точен и конкретен час на деянието. Времето на осъществяването му може да бъде изразено и в период от време, който при това може да бъде по-кратък или по-дълъг и да обхваща не само няколко часа, както е в настоящия случай, но дори и няколко дни. От съществено значение за правото на защита на подсъдимия е не дали съдът е приел, че деянието е извършено в период от време с ясно отграничени начален и краен момент, а дали е останал във времевите рамки, посочени в обвинителния акт. Тези принципни положения са съобразени от въззивната инстанция, която стриктно се е придържала към посоченото в обвинителния документ, фиксирайки деянието за времето от 17,30 часа, когато подсъдимият и свид. М. А. се прибрали от [населено място] в дома си, до 20,24 часа, когато А. се обадил на телефон 112, за да съобщи за случилото се. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е направил законосъобразни правни изводи, квалифицирайки деянието на А. А. като престъпление по чл. 115 от НК. Тук е мястото да се припомни, че тъй като е обвързана от фактите, приети в проверявания съдебен акт, касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако те не сочат на съставомерно деяние. В разглеждания казус фактологията е престъпна, поради което не съществува процесуална възможност да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за оправдаването му по повдигнатото му обвинение. Няма основание и за прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление. Констатациите на долустоящите съдилища, че извършеното от подсъдимия представлява умишлено, а не непредпазливо убийство не са произволни. За да достигнат до този извод, инстанциите по фактите са се ръководили от принципното положение, утвърдено от правната доктрина и съдебната практика, че за субективната страна на деянието се съди не по обясненията на подсъдимия, а по безспорно доказаните му действия. Именно последните, продължили около десетина минути (според разясненията на експерта д-р Г.) и изразили се в душенето на пострадалия с ръце, последвано от премятането на носения от подсъдимия платнен колан през шията на Б. и пристягането му като примка, установяват по несъмнен и категоричен начин формираните в съзнанието на дееца ясни представи, че лишава от живот своя родственик. Това заключение не се разколебава нито от обстоятелството, че подсъдимият не е отишъл в дома на пострадалия с предварително подготвено оръжие, а е свалил колана от кръста си след като е обездвижил пострадалия, нито от реакцията на А. в присъствие на дошлите на местопроизшествието полицейски служители М. и Д.. Първият от тези факти би имал значение само ако обвинението беше по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК, защото липсата на предварителна подготовка изключва единствено предумисъла, но не и умисъла за лишаване от живот въобще, а вторият е последващ и е свързан с поведението на подсъдимия известно време след извършване на деянието. Несподеляеми са аргументите в касационната жалба, че умисъл за убийство би бил налице единствено ако загърлянето и удушаването на пострадалия е било с двукатна примка. Независимо от това дали платненият колан е бил на един или на два ката, дали е бил омотан около врата на жертвата или не за причиняване на смъртта е било необходимо значително по сила и немалко като време притискане на шията така че да бъде трайно преустановен притокът на въздух към дихателните органи и пострадалият да се задуши. Напротив, именно посоченото от експерта преместване на примката в случай, че същата е еднокатна, насочва на по-продължително въздействие и на неотклонност при осъществяване на намерението за лишаване от живот на пострадалия. Тезата за самообесване на Х. Б. също е била предмет на обсъждане в мотивите на проверявания съдебен акт и законосъобразно е отхвърлена като доказателствено необезпечена, тъй като съгласно разясненията на вещото лице, изготвило заключенията на съдебномедицинските експертизи, за прииняването на смъртта са били необходими десетина минути като в същото време пострадалият не би могъл сам да си причини масивните вътрешни кръвоизливи в областта на шията, нито да стегне сам примката, защото загуби ли съзнание вследствие на въздействието ѝ, тя ще се разхлаби и ще осигури приток на въздух. Въззивната инстанция не е допуснала нарушение на закона и с отказа си да квалифицира деянието на подс. А. като престъпление по чл. 118 от НК. Предвид обстоятелството, че е дал вяра на заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, допусната и приета по време на съдебното следствие, контролираният съд е достигнал до верен извод за отсъствие на една от предпоставките за приложение на коментирания привилегирован състав – състоянието на силно раздразнение. Законосъобразен е и изводът, че не е налице неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК. Безспорно внезапното излизане на пострадалия иззад вратата на хола с насочен към подсъдимия нож е представлявало нападение. Същото обаче е било ефективно отблъснато с избиването на оръжието от ръката на Б. и с повалянето на нападателя по очи на пода. В принципен план защитата е права, че кратковременното прекъсване на нападението при съществуваща реална възможност за бързото му възобновяване не означава прекратяване на същото – в подобна ситуация отбраната безспорно е допустима и изключва обществената опасност на деянието. Настоящият казус обаче не попада в тази хипотеза, доколкото сам подсъдимият в обясненията си, депозирани след изменение на обвинението, е признал, че пострадалият е притихнал и е останал неподвижен след нанесените му удари, довели до събарянето му по очи на земята. За законосъобразността на преценката дали е било възможно пострадалият да възобнови атаката си от значение освен това е било и обстоятелството, че същият се е намирал в тежка степен на алкохолно опиване предвид установената в кръвта му концентрация от 3,27 на хиляда. Казано с други думи, установената по делото фактология не насочва към действително съществуваща опасност от възобновяване на нападението. При това положение, както вече беше посочено, въззивният съд не е имал основание да обсъжда евентуално превишаване пределите на неизбежна отбрана, а още по-малко пък да излага съображения дали е налице уплаха или смущение по смисъла на чл. 12, ал. 4 от НК. Основателно е единствено възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд е направил правилна преценка за наличие на предпоставките на чл. 55 от НК. Принципно вярно са определени отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Недооценени обаче са останали както отличните характеристични данни на подсъдимия, така и чистото му съдебно минало. Обсъждани съвместно с напредналата му възраст, с безупречното му професионално минало и с ангажираността му с грижата за неговата майка и майката на съпругата му те очертават личност, която е добре вградена в обществото и стриктно и добросъвестно спазва правилата за поведение и нормално човешко общуване. Изложеното обосновава извод, че извършеното от А. е инцидентна проява на личност с изключително ниска степен на обществена опасност. Наред с това макар да не дава основание да се приеме, че деянието е извършено при неизбежна отбрана или вследствие на силно раздразнение, поведението на пострадалия към подсъдимия, разгледано в контекста на начина му на живот и отношението му към близките му също представлява смекчаващо отговорността обстоятелство със значителна тежест, защото е провокирало ответна реакция от страна на подсъдимия. Всички тези обстоятелства в съвкупност със сериозно влошеното здравословно състояние на А. съществено превалират в количествено и качествено отношение над единственото отегчаващо обстоятелство – причиняването на смъртта на пострадалия по особено мъчителен начин, за което не е повдигнато обвинение. Те недвусмислено показват, че за поправянето и превъзпитанието на дееца не е необходимо изолирането му от обществото за определения от ВТАС продължителен период от време. Тази цел може да бъде постигната с лишаване от свобода в размер на четири години в какъвто смисъл следва да бъде изменен проверяваният съдебен акт. Според касационната инстанция наказание в такъв размер ще съдейства и за постигане на генералната превенция, за която от значение е не само суровостта на наложеното наказание, но и своевременното и неизбежно санкциониране на престъпните посегателства, което изискване е изпълнено в коментирания казус. Индивидуализиране на наказанието под пределите, визирани по-горе, обаче не би спомогнало за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което не би могло да бъде удовлетворено искането на защитата за определяне на такъв размер, който позволява отлагане изтърпяване на наказанието по реда на чл. 66 от НК. По жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец: Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание за възприемане на тезата на повереника за неспазване на изискванията на чл. 52 от ЗЗД. При определяне размера на дължимото обезщетение въззивната инстанция е съобразила, че съществуващата между пострадалия и гражданската ищца родствена връзка не е била съпроводена от реална близост и взаимна обич и уважение. Отчетено е, че контактите на баща и дъщеря са били спорадични и отдалечени във времето преди смъртта на Б. като именно последният е правил опити да поддържа връзката между тях, докато гражданската ищца е комуникирала с баща си само в случаите, когато това е било наложително с оглед текущите ѝ потребности. При наличието на тези обстоятелства следва да бъде споделен изводът на апелативния съд, че присъдената сума от 5 000 лева се явява справедливо обезщетение за претърпените от гражданската ищца неимуществени вреди. Предвид изложеното и след като не констатира основания за отмяна на проверявания съдебен акт, както и такива за изменението му извън посоченото по-горе относно размера на наказанието касационната инстанция намира, че в останалата му част той следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 30/18. 03. 2022 год., постановено по в. н. о. х. д. № 10/2022 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като НАМАЛЯВА размера на наказанието, наложено на подс. А. Т. А. от шест на ЧЕТИРИ ГОДИНИ лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.