Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр. София, 09.08.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на деветнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Бранислава Павлова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 566 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 159/ 26.10.2015 г. по гр. д. № 504/ 2015 г, с което Варненски апелативен съд, потвърждавайки решение № 1130/ 09.06.2015 г. по гр. д. № 736/ 2014 г. на Варненски окръжен съд, признава за установено по отношение на Н. М. Д., че Н. К. К. на основание чл. 23 СК е собственик на 1 642 897 200/ 1 682 013 800 идеални части от един апартамент в [населено място], като отхвърля иска на Н. К. К. за разликата до 1 682 013 800/ 1 682 013 800 идеални части от правото на собственост. Касационното обжалване е допуснато с определение № 137/ 02.03.2016 г. по настоящото дело за проверка на неговата правилност при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по процесуалноправните въпроси: 1. При действие на законова презумпция за съвместен принос каква е доказателствената тежест и как се провежда доказването, когато искът за установяване на правото на собственост върху имот поради преобразуване на лично имущество е обоснован с твърденията, че при покупката на имота са вложени пари от продажба на лично имущество на съпруга, а по делото се установи, че сумите от продажбата на личното имущество са постъпили по паричен влог, открит по време на брака и бракът е заварен по смисъла на § 4 от ПЗР на СК от 2009 г? и 2. Следва ли съдът да отхвърли доказателственото искане, само защото страната, която го е направила, не носи тежестта да установи сочения факт (чл. 154 и чл. 159 ГПК)? Касаторът Н. К. К. се оплаква, че въззивното решение е неправилно в частта, с която искът е отхвърлен. Според него събраните по делото гласни доказателства установяват твърденията, че цената на апартамента в [населено място] е платена изцяло със средствата, които е получил от продажбата на негова наследствена нива. Като е уважил иска частично, въззивният съд е постановил необосновано решение (чл. 281, ал. т. 3, пр. 3 ГПК). Искането на касатора-ищец е настоящата инстанция да отмени решението в частта, с която искът е отхвърлен и да го уважи изцяло. Претендира разноски. Касаторът Н. М. Д. счита решението неправилно в частта, с която искът е уважен като постановено при съществени процесуални нарушения (чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК). Оплаква се, че в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд е отказал доказателственото й искане да бъде снабдена със съдебно удостоверение и така е решил делото при неизяснена фактическа обстановка. Оплаква се и за това, че събраните доказателства не провеждат обратното доказване на законовата презумпция за съвместен принос на двамата (вече бивши) съпрузи в придобиването на апартамента, а с уважаването на иска въззивният съд е приел обратното (съществено процесуално нарушение по чл. 154 ГПК). Искането на касатора-ответник е настоящата инстанция да отмени решението в частта, с която искът е уважен и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Всеки касатор оспорва жалбата на насрещната страна. Настоящият състав на Върховния касационен съд по първия процесуалноправен въпрос, по които обжалването е допуснато, намира че: Когато недвижимият имот е придобит по време на брак по договор за покупко-продажба, сключен към момент, когато е действал СК от 1985 г., а в исково производство единият от съпрузите твърди, че имотът е лична негова собственост, защото цената е платена със средства, получени от продажбата на лично имущество, в тежест на този съпруг е да проведе обратното доказване по законовата презумпция за съвместен принос (чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г, а след това чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г.). Когато по делото се установи, че парите от продажбата на лично имущество са постъпили по паричен влог и влогът е открит на името на съпруга по време на брака, в негова тежест е да проведе обратното доказване и по законовото предположение за съвместен принос на съпрузите в притежанието на влога. За средствата от влога, вложени при придобиването на имота, § 4, ал.1 от ПЗР на СК от 2009 г. не се прилага, дори когато бракът е заварен. Мотивите за отговора са следните: Съпружеската имуществена общност (СИО) е въведена със СК от 1968 г. При действието на СК от 1968 г. и на СК от 1985 г. режимът на СИО е императивен. СК от 2009 г. също го предвижда, но изключва неговите императивни правила, а го урежда като възможност, която следва от закона, ако съпрузите не са уговорили или законът не допуска да уговорят друго (чл. 18, ал. 2и § 4 от ПЗР СК от 2009 г.). Дори при действие на режим на общност в имуществените отношения между съпрузите, правото на собственост върху недвижим имот, придобит по време на брак по договор за покупко-продажба, е лична собственост на единия от съпрузите, ако цената му е платена със средства от продажбата на лично негово имущество (по наследство), освен ако тази част е незначителна. При СК от 1968 г. преобразуването (трансформацията) на лично имущество се извеждаше по тълкувателен ред (т. 3 от ППлВС № 5/ 1972 г.). Правната регламентация бе извършена с чл. 21 от СК от 1985 г. Сега я предвижда чл. 23 СК от 2009 г., а съгласно § 4 от ПЗР на СК от 2009 г., правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. Както при действието на СК от 1985 г., така и при действието на СК от 2009 г. придобиването на вещни права върху имот, което е резултат от съвместен принос на съпрузите, води до възникване на СИО. Законовата презумпция на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. предполага съвместния принос. Същото законово предположение предвижда и чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г. Следователно когато недвижимият имот е придобит по време на брак по договор за покупко-продажба, сключен при действието на СК от 1985 г., а в исковото производство единият от съпрузите твърди, че имотът е лична негова собственост, защото цената е платена с лични негови средства, в тежест на този съпруг е да проведе обратното доказване по законовата презумпция за съвместен принос. Когато по делото се установи, че парите от продажбата на личното имущество са постъпили по паричен влог на името на съпруга и влогът е открит по време на брака, в тежест на този съпруг е да проведе и обратното доказване за съвместен принос на съпрузите в притежанието на влога. Чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. поставя паричните влогове, открити след брака, в режима на съпружеската имуществена общност, а при действието на СК от 1985 г. режимът е императивен. Ако влогът е открит по повод на получената сума от продажбата на личното имущество и именно тази сума е вложена при придобиването на имота, обратното доказване е проведено. Ако влогът е открит преди сумата от продажбата на личното имущество да постъпи по него, за провеждането на обратното доказване, което чл. 21, ал. 3 СК изисква и за заварените бракове (§ 4 ПЗР на СК), не е достатъчно да се докаже, че в имота са вложени средства в размер, не по-нисък от средствата, постъпили по влога от продажбата на личното имущество. Ако доказването спре дотук, презумпцията за съвместен принос не е опровергана изцяло, а следва да се приеме, че лична собственост на съпруга е онази част от правото на собственост върху имота, определена чрез аритметичната пропорция, която следва от чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. Трансформираната част от паричния влог, а оттук – и от правото на собственост върху имота следва да бъде определена като аритметична пропорция между средствата, постъпили от продажбата на личното имущество и цялата влогова наличност (сборът от средствата преди и след постъпването на личните средства по влога). Може да бъде съобразено и решение № 78/ 20.04.2011 г. по гр. д. № 491/ 2010 г. на III-то ГО на ВКС. Моментът на придобиването е решаващ за спора относно имуществените отношения между съпрузите по повод вещните права върху недвижимия имот. Когато придобивното основание е осъществено при действието на СК от 1985 г. и средствата от паричния влог на името на единия съпруг са вложени в имота, това означава, че към влизане в сила на СК от 2009 г. вземане към банката за тези средства не съществува. За средствата от влога, вложени при придобиването на недвижимия имот, § 4 от ПЗР на СК от 2009 г. не се прилага, дори когато бракът е заварен по смисъла на преходното правило. Към влизане в сила на СК от 2009 г. вземането от банковия влог е преобразувано в право на собственост върху недвижимия имот, а за вземанията на съпрузите по банкови влогове са намерили приложение разпоредбите на СК от 1985 г. По втория процесуално-правен въпрос, по който обжалването е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че: За преценката на съда по доказателственото искане е без значение, че го прави страната, която не носи доказателствената тежест за установяването на релевантния факт. Мотивите за отговора са следните: Дейността на първоинстанционния и второинстанционния съд по доказателствените искания на страните преминава през следните етапи на проверка: 1) допустимост; 2) относимост и 3) необходимост. Проверката за допустимост включва следните подетапи в дейността на съда: 1) дали ангажираният доказателствен способ е предвиден в ГПК и 2) дали не действа забрана за неговото провеждане (например от чл. 17, чл. 165 ГПК, чл. 193 ГПК, чл. 179, чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК). Когато проверката за допустимост на доказателственото искане извършва въззивната инстанция, вторият подетап проявява и задължението да бъдат преценени изключенията от забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК във второинстанционното производство да се сочат и представят доказателства, които страната е могла да посочи и представи в срок в първоинстанционното. Въззивният съд е длъжен да съобрази нормативното тълкуване с т. 1 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Проверката за относимост изисква фактът, за установяването на който е направено доказателственото искане, да е включен в предмета на доказване (предвиден в хипотезата на приложимата материалноправна норма) или да е относно факт с доказателствено значение по фактите в предмета на доказване (който служи за проверка на събраните доказателства, провежда обратно доказване по оборими презумпции или опровергава материалната доказателствена сила на официални удостоверения). Проверката за необходимост изисква релевантният факт да е недоказан към етапа, до който исковото производство е достигнало. С определението по доказателственото искане инстанцията по съществото на спора провежда резултата от извършената проверка, но я мотивира, само ако отхвърля искането или становищата на страните по него са противоречиви (чл. 254, ал. 1, изр. 1 ГПК). Определението е оттегляемо (чл. 253 ГПК), но не и предмет на инстанционен контрол (арг. от обратното на чл. 274, ал. 1 и ал. 3 ГПК). Неговата правилност се проверява с обжалването на решението и при оплакване в жалбата (по правило). Не е част от съдебната проверка преценката за това, дали страната, направила доказателственото искане, носи доказателствената тежест по установяването на релевантния факт. Тази страна следва предварително да внесе и разноските по поисканите действия, въпреки че релевантният факт е в тежест на насрещната (чл. 76 ГПК). Въпросът за доказателствената тежест съдът решава при осъществяването на други (различни) свои задължения: 1) с доклада по делото (чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК); 2) с решението; 3) по повод на оплакванията в жалбата; въззивният съд – и когато осъществява правомощията, обяснени в т. 1 и т. 2 в цитираното тълкувателно решение, а касационният съд – когато обезпечава правилното приложение на императивна материалноправна норма (дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване). Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбите и провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира за основателна тази, подадена от ответницата и за неоснователна тази, подадена от ищеца. Съображенията за това са следните: Поради жалбите и от двете страни в следващото изложение те ще бъдат именувани според тяхната процесуална легитимация по иска. С предявения иск ищецът е поискал да бъде установено, че е собственик на апартамент в [населено място]. Обосновал го е с твърденията, че макар да е придобит с договор за покупко-продажба по н. а. № 33/ 02.02.2006 г. по време на брака с ответницата, апартаментът е лична собственост, защото цената от 86 000 евро е платена със средства, които ищецът получава от продажбата на наследствена нива в [населено място]. Ответницата е признала, че при покупката на апартамента са вложени 38 000 евро, но е оспорила иска с твърденията, че останалата част от цената е платена със семейни средства. Въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 23 СК, като е приложил § 4 от ПЗР на СК от 2009 г. Позовал се е на това, че бракът между страните е прекратен поради развод с влязло в сила решение на 25.06.2013 г. и е заварен по смисъла на преходното правило. След това е съобразил, че поради възмездното основание за придобитото по време на брака право на собственост върху апартамента процесът на доказване предпоставя оборване на презумпцията за съвместен принос (чл. 21, ал. 3 СК). Конкретно това означава, че ищецът следва да докаже, че по време на брака си с ответницата: 1) е придобил по наследствено правоприемство нива в землището на [населено място]; 2) продал е нивата и 3) цената на апартамента е платена със средствата от продажбата на нивата (изцяло или отчасти). Въззивният съд е приел, че цената на апартамента е 86 000 евро. Извършил е съвкупна преценка на доказателствата по н. а. № 33/ 02.02.2006 г, „декларацията-обратно писмо“ за действителната цена на апартамента, а не за привидно посочената в нотариалния акт и решението за развод. Тези действия на въззивния съд са правилни. След това е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства по оборване на законовата презумпция за съвместен принос на страните в придобиването на апартамента. Приел е, че нотариален акт № 23/ 23.11.2005 г. свидетелства, че също по време на техния брак и преди договора за покупко-продажба на апартамента е бил сключен договорът за покупкопродажба на нива в землището на [населено място]. Приел е, че нивата е придобита от ищеца по наследствено правоприемство (способ, удостоверен в този нотариален акт и признат от ответницата) и е продадена на цена, от която ищецът е имал право на получи 96 250 евро. И тези действия на въззивния съд са правилни. След това той е приел, че именно тази сума от 96 259 евро е постъпилата на 24.11.2005 г. в [фирма] по сметка с титуляр ищеца, а цената на апартамента от 86 000 евро е погасена чрез пет плащания, както следва: на 18.01.2006 г. – за сумата 2 000 евро; на 19.01.2006 г. – за сумата 6 000 евро; на 21.01.2006 г. – за сумата 2 000 евро и две на 01.02.2006 г. от по 38 000 евро. Приел е, че и петте плащания са извършени, след като на тези дати ищецът е теглил или нареждал суми в същия размер от сметката в [фирма], а събраните доказателства сочат, че четири от изтеглените суми са вложени при покупката на апартамента. С изключение на 2 000 евро, които ищецът е изтеглил на 21.01.2006 г. от същата сметка. За тях липсват доказателства да са платени в погашение на цената. Искът е уважен в идеални части, съответно на установената трансформация на лични средства, която въззивният съд е приел за доказана. При признание от ответницата, че само част от цената на апартамента (за сумата 38 000 евро) е платена със средствата, които ищецът получава от продажбата на нивата и пред вид оспорването на иска с твърденията, че останалата част е била платена със семейни средства, въззивният съд е пропуснал да забележи, че признанието на факт е длъжен да прецени с оглед на всички установени по делото обстоятелства (чл. 175 ГПК). Пропуснал е да забележи също, че към релевантните дати допустим обект на съпружеска имуществена общност са и паричните влогове, открити по време на брака. За тях също се прилага законовата презумпция за съвместен принос, но не и § 4 от ПЗР на СК от 2009 г. - за онези суми, които са били изтеглени от влоговете на името на ищеца и вложени при покупката на жилището. За въззивният съд е била изключена възможността и да приеме, че тези средства са постъпили по два влога, който ищецът е открил преди сключването на брака. Прекратеният с развод брак на страните е сключен на 06.06.1987 г. – дата, към която търговски банки на територията на Република България все още няма. От друга страна, представеното извлечение за движението на средствата по сметката в [фирма] не засвидетелства, че сметката е била открита на 25.11.2005 г. (с превода от 96 250 евро за цената на нивата) или закрита на 21.01.2006 г. (датата, на която ищецът изтегля сумата 2 000 евро и нарежда превода на 76 000 евро по друга своя сметка в [фирма]). Именно от сметката в [фирма] на 01.02.2006 г. са направени последните две плащания в погашение на цената на апартамента за сумите от по 38 000 евро. За тази (друга) сметка на името на ищеца въззивният съд също пропуска да забележи, че се прилага законова презумпция за съвместен принос, но не и § 4 от ПЗР на СК от 2009 г. за вложените от влоговата наличност суми при придобиването на апартамента. За успешното провеждане на (пълното) обратно доказване е следвало да се установи, че: 1) влоговете на името на ищеца са открити с парите, получени от продажбата на наследствената нива; 2) до изплащане на цената на апартамента по влоговете няма други постъпления или ако има, те също са от средства с извънсемеен характер и 3) цената на апартамента е изплатена с влоговата наличност. Доказателства за първите две групи релевантни факти липсват. В своята въззивна жалба ответницата е направила искане да бъде снабдена със съдебни удостоверения, които да й послужат пред няколко банки (включително [фирма] и [фирма]), от които да е видно има ли открити сметки на името на ищеца и какво е движението по тях от началото на 2005 до 25.06.2013 г. (датата, на която влиза в сила решението за развод). В определението по чл. 267 ГПК доказателственото искане е отхвърлено с мотиви, че установимите факти са неотносими и правилно искането е било оставено без уважение от първостепенния съд (протоколно определение от о.с.з. от 31.10.2014 г). К. състав намира, че сочените от ответницата факти са включени в предмета на доказване, а същинската причина въззивната инстанция да откаже нейното искане, е поради това, че изхожда от страната, на която не тежи провеждането на обратно доказване по презумпцията за съвместен принос. Касационната инстанция не намира съображения то да бъде отхвърлено. Обратното бе прието с отговора на втория въпрос. Въззивният съд е нарушил чл. 159 ГПК, но и чл. 266, ал. 3 ГПК, защото доказателственото искане е направено в жалбата и е за факти, част от които са релевантни – за сметките на името на ищеца и за движението по тях в периода от началото на 2005 г. до 02.02.2006 г. Искането е следвало да бъде уважено, защото е непълен докладът по делото. С извършването му първоинстанционният съд се огранича до това подробно да отрази твърденията на страните в исковата молба и в писмения отговор, но не и да разпредели доказателствената тежест. Включително не е дал указания за конкретните факти, които страните следва да докажат, съобразно посоченото по-горе (нарушения на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК). Следователно преклузия за доказателственото искане на ответницата не е настъпвала. Касационното оплакване за допуснато нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК е основателно, а нарушението е съществено, доколкото е осуетило възможността за доказване на релевантните факти. В частта, с която искът е уважен, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от етапа на определението по чл. 267 ГПК. При новото разглеждане въззивният съд е длъжен да уважи доказателственото искане на ответницата за издаване на съдебни удостоверения. При решаването на правния спор въззивният съд е длъжен да съобрази и обстоятелството, че за вложените при покупката на апартамента суми от паричните влогове на името на ищеца § 4 от ПЗР на СК от 2009 г. не се прилага. Касационната инстанция намира въззивното решение за правилно в частта, с която искът е отхвърлен. По делото е доказано, че едно от направените плащания в погашение на цената на апартамента за сумата 2 000 евро е извършено на 21.01.2006 г. и че на тази дата ищецът е изтеглил от своя влог в [фирма] сума в такъв размер. Събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели обаче не установяват, че тази сума касае едно от петте плащания в погашение на цената на апартамента. Така е приел и въззивният съд, а оплакването на касатора-ищец за необоснованост на решението е неоснователно. При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават направените разноски, съразмерно на частта, с която предявеният установителен иск е отхвърлен, включително тези, направени пред настоящата инстанция. Неговата жалба срещу въззивното решение е неоснователна. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 159/ 26.10.2015 г. по гр. д. № 504/ 2015 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която по отношение на Н. М. Д. ЕГН [ЕГН] е установено, че на основание чл. 23 СК Н. К. К. ЕГН [ЕГН] е собственик на 1 642 897 200/ 1 682 013 800 идеални части от апартамента в [населено място]. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 23 СК за разликата над 1 642 897 200/ 1 682 013 800 до 1 682 013 800/ 1 682 013 800 идеални части от правото на собственост върху апартамента. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на въззивния съд от етапа на определението по чл. 267 ГПК, като при новото разглеждане следва да бъдат съобразени дадените указания в приложението на процесуалния и материалния закон. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.