4 7 Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр. София, 18 май 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря……...........Мира Недева….......……и в присъствието на прокурора….................…...Николай ЛЮБЕНОВ...….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 931 по описа за 2019 г. Производството е образувано по касационна жалба от адв. Д. М. – защитник на подсъдимия И. С. И. срещу решение по внохд № 338/19г. на Апелативен съд гр. Пловдив. С жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Като съществено нарушение на процесуални правила се изтъква формирането на вътрешното убеждение на съдилищата при игнориране на едни доказателства и превратно тълкуване на други, което е довело до приемането на фактическа обстановка, не отговаряща на действителното положение. Излагат се доводи, че назначената антикоагулантна терапия на пострадалия или не е била спазвана или не са били предприети ефективни мерки за овладяване на проблемите в кръвообращението, които обстоятелства съдилищата не са взели предвид. Твърди се, че апелативният съд не е извършил собствен анализ на доказателствата и не е проверил възраженията на защитата. Материалната незаконосъобразност се обосновава с недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна, като се излагат съображения за липса на пряка причинно -следствена връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат. Наложеното наказание според жалбоподателя се явява явно несправедливо, тъй като допълнителните условия за настъпването на смъртта на пострадалия стоят извън поведението на подсъдимия и представляват изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство. Направените с касационната жалба при условията на алтернативност искания са за оправдаване на подсъдимия И. или за намаляване на наложеното му наказание с приложението на чл.55 от НК и отлагане изпълнението на така определеното наказание на основание чл.66, ал.1 от НК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция касационната жалба се поддържа от адв. Д. М. по изложените в нея съображения. Повереникът на частните обвинители З. Р. З. и К. П. М. – адв. Г. Г. дава становище, че не са налице посочените от касатора основания да се ревизира решението на въззивния съд. Според повереника липсват основания за смекчаване на наложената санкция с оглед причиняването на резултата от неправоспособен водач, при движение с превишена скорост, след употреба на алкохол и напускане на местопроизшествието. Представителят на ВКП счита касационната жалба за неоснователна и предлага въззивното решение да се остави в сила. Излага подробни аргументи, че заключението на комплексната съдебно - медицинска експертиза сочи на пряка причинна връзка между пътно - транспортното произшествие и настъпилата по - късно смърт в резултат на усложненията. Качеството на лечението според прокурора не прекъсва причинно – следствената връзка между деянието и инкриминираните вредоносни последици. Като неоснователен се преценява и доводът за явна несправедливост на наказанието, предвид съобразяването на неговия размер с наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Подсъдимият И., редовно призован, не се явява пред касационния съд. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 15 от 28.03.2019 г., постановена по нохд № 49/18 г. на Хасковския окръжен съд, подсъдимият И. С. И. е признат за виновен в това, че на 10.07.2016г. в [населено място], при управление на лек автомобил „“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 6, т. 1 от Закона за движение по пътищата, като не спазил знак Б1 „Пропусни движещите се с предимство“, визиран в чл. 45 ал. 2 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р. А. З., настъпила на 31.07.2016г., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343 ал. 3 пр. 1, б. „б” пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 342 ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343Г от НК съдът е лишил подсъдимия И. С. И. от правото да управлява моторно превозно средство за срок от пет години. Със същата присъда И. С. И. е осъден да заплати направените по делото съдебни и деловодни разноски. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства. Въззивното производство по внохд № 338/19г. на Пловдивския апелативен съд е образувано по протест на прокурор при Хасковска окръжна прокуратура и жалба на частните обвинители за увеличаване на наказанието и жалба от подсъдимия И. с искане за оправдаване или връщане на делото за ново разглеждане. С решение № 159 от 31.07.2019г. апелативният съд е изменил първоинстанционната присъда, като е увеличил наказанието лишаване от свобода на четири години и шест месеца и лишаването от право на управление на МПС на шест години. В останалата част е потвърдил присъдата. Върховният касационен съд, като обсъди изложените доводи и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери подадената касационна жалба за неоснователна. Твърдението в жалбата за игнориране и превратно тълкуване на доказателства от страна на въззивната инстанция, което довело до приемането на неотговаряща на действителното положение фактическа обстановка е лишено от конкретика доколкото не се сочат фактите, които според жалбоподателя са неправилно или погрешно приети за установени. Единственото съображение в тази насока се отнася до качеството на лечението на пострадалия, като се твърди, че съдилищата не взели предвид както действията на близките на пострадалия, така и пропуските в установяването на уврежданията и при проведеното лечение от страна на медицинския персонал. Следва да се отбележи, че идентични съображения са били изложени във въззивната жалба и на тях е даден отговор в мотивите на въззивното решение (л.17, т.7 и л.20, т.10 от решението на ПАС). Възраженията, че пострадалият не приемал антикоагулантни лекарства, не са били възприети от апелативният съд, за което той е изложил и аргументи – показанията на св. З. А. З. според които той ходил до аптеката и лично купил предписаните на брат му лекарства; показанията на свидетелите М. и З. Р. З., че пострадалият приемал предписаните му хапчета и заключенията на СМЕ, че не е било констатирано влошаване на белодробния статус на пострадалия, каквото би могло да се очаква при неприемане на антикоагуланти. Пропуските и небрежното отношение на лекарските екипи при диагностициране на уврежданията (не своевременното установяване на счупването на четири ребра и белодробна контузия) и при проведеното впоследствие лечение са възприети от въззивната инстанция (л.22 от мотивите на решението), която обаче не е споделила виждането на защитата, че незадоволителното качество на лечението е фактор, който прекъсва или опосредява причинната връзка между пътно транспортното произшествие и настъпилата смърт. Неоснователен е и упрекът към въззивния съд, че тълкувал превратно доказателствата относно причината за смъртта на пострадалия. За установяване на причината за смъртта апелативният съд се е доверил изцяло на заключението на комплексната съдебно- медицинска експертиза с участието на специалисти в областта на гръдната хирургия, ортопедията, травматологията и хематологията. Според заключението на експертизата (т.8 от същата) причината за смъртта на Р. А. З. е масивна белодробна тромбоемболия, предизвикала остра сърдечна и дихателна недостатъчност. Тромбоемболията се е развила на фона на контузия на белия дроб и контузионна пневмония на левия бял дроб. Тромбоемболията на белите дробове е възникнала от запушване на клоновете на белодробната артерия от тромби, дошли по кръвен път от огнище на тромбоза в малкия таз, което е последица от счупване на лявата срамна кост и травма на меките тъкани около счупването. След възникване на тромбоемболията смъртта е била неизбежна. Така изготвеното писмено заключение е поддържано в съдебното заседание на първоинстанционния съд от експертите, които са дали и допълнителни разяснения в отговор на поставени от страните въпроси. Тезата в жалбата, че заключенията на съдебно - медицинските експертизи са „вероятностни“ е очевидно несъстоятелна доколкото професионалните знания на вещите лица в съответните области на медицината не са поставени под съмнение, а депозираното заключение на комплексната съдебно - медицинска експертиза не е било оспорено от страните. В съдебното решение на въззивната инстанция е даден подробен отговор на въпросите и възраженията относно авторството на деянието; употребата на алкохол от страна на водача; скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил; обстоятелството, че светлините на управлявания от пострадалия автомобил са били включени; напускането на местопроизшествието от подсъдимия и св. Г.; обстоятелството, че пострадалият е бил със закопчан предпазен колан; че пострадалият е приемал предписаните му антикоагуланти; времето и механизма на причиняване на фрактурите на четирите леви ребра. Анализът на доказателствата по всяко едно от посочените обстоятелства е изчерпателен и не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. Предвид изложеното касационният съд счита, че при надлежно установени и доказателствено обезпечени факти, оплакването за неразкрита по делото обективна истина, не може да бъде прието. Лишено от основание е и твърдението за порок във вътрешното убеждение на съда. Формирането на последното подлежи на проверка от касационната инстанция като процес, включващ събиране, оценка и проверка на доказателствата, в който нарушения не се установяват. Твърдението за неправилно приложение на материалния закон се обосновава с липса на пряка причинна връзка между получените увреждания на пострадалия при пътно - транспортното произшествие и настъпилата впоследствие смърт. Същите доводи са били изложени във въззивната жалба и приети за неоснователни от апелативния съд (л.23 и л.24 от въззивното решение). Изложените аргументи в тази насока във въззивното решение са съобразени изцяло както с наказателноправната теория, така и със съдебната практика. Причинната връзка между дадено общественоопасно деяние и престъпния резултат съществува, щом като деянието е било едно от необходимите условия (conditio sine qua non) за настъпване на общественоопасния резултат, т.е. щом като деянието е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил. За да се прецени налице ли е причинна връзка между дадено действие и настъпилия престъпен резултат, трябва да се отговори на въпроса дали резултатът щеше да настъпи, ако деецът не беше извършил това действие. В случая отговорът е положителен, тъй като в резултат на действията на подсъдимия, който е управлявал МПС в нарушение на правилата за движение, е причинено счупването на лявата срамна кост, довело до възникване на огнище на тромбоза в малкия таз и последващо запушване на белодробната артерия от тромби, дошли по кръвен път от същото огнище, което причинило смъртта на пострадалия. Както правилно е отбелязал въззивният съд, не констатираната и не лекувана контузия на левия бял дроб, която е благоприятствала и ускорила развитието на тромбоемболията и провокирала не констатираната постконтузионна пневмония (която е могла да предизвика летален изход), не води до прекъсване на причинната връзка между деянието и резултата. Причинната връзка съществува винаги, когато деянието е елемент от каузалния комплекс, който предизвиква резултата. В р. № 30 от 04.02.2004г. по н.д. № 648/03г. на I н.о. на ВКС е посочено, че престъпният резултат може да бъде съпричинен от виновното поведение на няколко лица. В тези случаи въздействието на независими един от друг каузални фактори с нищо не засяга причинната връзка между всеки от тях и значението им за общественоопасния резултат. Причинната връзка се прекъсва само когато новата причина, макар и да е поставена от друго лице, не е в пряка зависимост от първата причина. В случая макар некачественото лечение да е допринесло за настъпването на резултата, то не представлява обстоятелство от естество да изключи наказателната отговорност на подсъдимия. С признаването на И. за виновен по повдигнатото му обвинение, законът е приложен правилно. Оплакването в жалбата за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се основава на твърдение за несъответствието му с обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите отговорността обстоятелства. В мотивите на въззивното решение са изложени подробни аргументи за завишена степен на обществена опасност на деянието – управление на МПС с алкохолна концентрация, значително надвишаваща приетия критерий за пияно състояние; управление със скорост, надвишаваща с 20 км/ч позволената за населено място и в силно раздразнено и емоционално неуравновесено състояние на подсъдимия. Обществената опасност на дееца е обусловена от поведението му като водач на пътя – наложени санкции по административен ред, включително и за управление на МПС след лишаване от правоуправление по административен ред, което сочи на формирано трайно негативно отношение към спазване на правилата за движение. Смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства са прецизно анализирани като е установен превес на смекчаващите такива. Сред смекчаващите обстоятелства е отчетено и съпричиняването на резултата при некачествено проведеното лечение на пострадалия, поради което жалбата на подсъдимия за неглижиране на смекчаващи отговорността обстоятелства се явява неоснователна. В съответствие с установените от въззивния съд обстоятелства от значение за наказателната отговорност на И., е уважен подаденият протест, като наказанието лишаване от свобода е увеличено на четири години и шест месеца, а лишаването от право за управление на МПС на шест години. Така наложеното наказание лишаване от свобода е по - високо по размер от наложеното с първата първоинстанционна присъда по нохд № 461/17г. на Хасковски окръжен съд наказание от четири години и четири месеца лишаване от свобода. Доводите във въззивното решение, че наказателно правното положение на подсъдимия не е отежнено, доколкото наказанието по първата присъда е било определено на шест години лишаване от свобода и редуцирано по реда на чл.58а от НК на четири години и четири месеца, не могат да бъдат споделени. Забраната за reformatio in pejus представлява процесуална гаранция за подсъдимия да упражни правото си на жалба без да се опасява от осъждане за по - тежко наказуемо престъпление или налагане на по - тежко наказание. Присъдата по нохд № 461/17г. на Хасковски окръжен съд е била обжалвана само от подсъдимия, което представлява пречка за налагането на по - тежко наказание при новото разглеждане на делото. Доводите, че при провеждането на съкратено съдебно следствие е меродавно определеното, а не наложеното наказание не могат да бъдат възприети. Независимо от основанието за определяне на наказанието – чл.54, чл.55, чл.58а или чл.63 от НК с оглед конкретната хипотеза, наказателно правното положение на подсъдимия се преценява с оглед наложеното наказание, което той следва да изтърпи. Забраната за влошаване на положението на подсъдимия важи независимо от провеждането на съкратено съдебно следствие пред първата инстанция – р. № 549/ от 19.01.2009г. по н.д. № 558/08г. на I н.о. на ВКС. С оглед изложеното касационният съд намери, че следва да отстрани така допуснатото нарушение при налагане на наказанието лишаване от свобода, като намали размера му до наложеното с първата първоинстанционна присъда. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.2, т.1 и 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 159 от 31.07.2019 г., постановено по внохд № 338/19г. на Пловдивски апелативен съд, като намалява наложеното на подсъдимия И. С. И. наказание лишаване от свобода на четири години и четири месеца. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: