Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    №  426   София, 22 октомври  2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на петнадесети октомври 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА                                                                        СЕВДАЛИН МАВРОВ   при секретаря ...........И. ИЛИЕВА..........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 441/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалби на тримата подсъдими по делото – Л. В. К., М. С. С. и А. С. С. срещу въззивна присъда № 37, постановена от Окръжен съд – гр. П. на 16.06.2009 г. по ВНОХД № 372/2009 г., с която е била отменена първоинстанционната присъда в частта й, с която подсъдимите са били признати за невиновни по обвинението по чл. 216 ал.1 от НК за датата 19.09.2006г. и по обвинението за продължавано престъпление за това деяние, като са били признати за виновни в това, че на 19.09.2006 г. и 20.09.2006 г. в землището на сл. Габровица, Пазарджишка обл. при условията на продължавано престъпление в съучастие като съизвършители противозаконо повредили чужда недвижима вещ – път І-8 в частта му от км.148+775 до км. 150+813 и с това причинили щети на Областно пътно управление – Пазарджик в размер на 887,42 лв., поради което и на основание чл. 216 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 26 ал.1 от НК и чл. 54 от НК им е било наложено наказание, както следва: на подс. А. С. и подс. М. С. една година лишаване от свобода, а на подс. Л. К. една година и шест месеца лишаване от свобода. Първоинстанционната присъда в останалата й част е била потвърдена. С нея тримата подсъдими били признати за виновни по обвинението по чл. 216 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК със същия предмет, но само за дата 20.09.2006 г. и на стойност 256,72 лева, а в останалата му част са били оправдани. С присъдата са били признати за виновни и в това, че на 19.09. и 20.09.2006 г. след предварителен сговор са отнели 6600 бр. гранитни блокчета на стойност 6600 лв. от владението на Областно пътно управление – Пазарджик, без съгласието на неговия директор, с намерение противозаконно да ги присвоят , поради което и на осн. чл. 195 ал.1 т.4 и т.5 вр. чл. 194 ал.1 и чл. 54 от НК са им били наложени следните наказания: на подс. С. – една година лишаване от свобода, на подс. К. – две години лишаване от свобода, на подс. С. – една година лишаване от свобода. На осн. чл. 23 ал.1 от НК на тримата е било определено едно общо наказание – на С. една година лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, на К. – две години лишаване от свобода, което да изтърпи при общ режим, на С. – една година, изпълнението на което било отложено за срок от три години. В жалбите на подсъдимите К. и С. се сочи недостатък на въззивната присъда – незаконосъобразност, необоснованост и неправилност, поради което се иска нейната отмяна. В жалбата на подс. С. се сочат касационни основния по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с липса на субективна с. на престъплението по чл. 216 от НК, а нарушението на процесуалните правила – неизяснената фактическа обстановка и неправилен анализ на доказателствата, направен от въззивния съд. Въззивната присъда се атакува в двете й части – осъдителна и потвърдителна, поради което се иска нейната отмяна и връщането на делото за ново разглеждане . Пред касационната инстанция служебният з. на подсъдимия К поддържа жалбата с изложените в нея съображения, без да развива доводите в нея. Подс. С. се явява без з. , от когото е постъпила молба да се разгледа делото в негово отсъствие. Жалбата се поддържа с изложените в нея съображения. Самият С. в своя защита сочи, че осъждането му е резултат от това, че не е бил в добри отношения с дознателя, а действителният извършител на престъпленията, макар и да е бил ясен, не е бил привлечен към наказателна отговорност. Представителят на ВКП счита жалбите за неоснователни и предлага присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, като се запозна с жалбите и материалите по делото, намери следното :   Жалбите и на тримата подсъдими са неоснователни.   Настоящето касационно производство е второ по реда си, след като с касационно решение № 175 от 22.05.2009 г. предишната въззивна оправдателна присъда е била отменена и делото е било върнато за ново разглеждане на ПзОС с дадени конкретни указания. Постановената въззивна присъда, предмет на настоящата проверка, има потвърдителен диспозитив /в която си част тя се приравнява на въззивно решение/ и осъдителен диспозитив /в която част се явява нова въззивна присъда/. Съгласно чл. 346 т.2 от НПК на касационен контрол подлежат само новите въззивни присъди на окръжния съд. Поради това предмет на касационното производство е въззивната присъда само в частта й, в която тя съдържа осъдителен диспозитив. В останалата й потвърдителна част тя не подлежи на касационен контрол. Това предопределя и рамките на проверката, която настоящата инстанция е компетентна да извърши – те се свеждат до деянието по чл. 216 ал.1 вр. чл. 26 от НК и разликата в предмета на престъплението над 256,72 лева. Поради изключителната лаконичност на жалбите на К. и С. , които не съдържат никакви аргументи в какво се състои твърдяната от тях незаконосъобразност на проверявания съдебен акт, не би могло да се извърши пълноценна проверка. Доводът за необосноваността му не може да е предмет на такава, тъй като той не представлява касационно основание. Поради това касационният съд намери, че проверката му следва да се сведе до сочените от подс. С. касационни основания. При цялостния контрол на въззивната присъда не се констатираха сочените от жалбоподателя недостатъци на въззивната присъда. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е приел различни фактически обстоятелства относно деянието по чл. 216 от НК по отношение на датата 19.06.2009 г. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 3 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на защитата. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в жалбата срещу въззивната присъда. Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване по делото. По този начин доказателствената основа, върху която съдилищата са могли да изграждат вътрешното си убеждение, е била достатъчна по обем, като е липсвала необходимост от разширяването й чрез събиране на нови доказателства за изясняване на обективната истина по делото. Фактът, че върху една и съща доказателствена база първоинстанционният съд е направил един извод за деянието на 19.09.2006 г. , а въззивният – друг, не сочи на нарушение на процесуалните правила, тъй като в компетентността на въззивния съд е да приеме нови фактически положения. Не се откриват никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които окръжният съд е приел обвинението за престъплението по чл. 216 ал.1 от НК за дата 19.09.2006 г. за доказано. Проверката, направена от настоящата инстанция, с оглед начина на формиране на вътрешното убеждение на този съд, не сочи на нарушение на принципа на чл. 14 от НПК, нито на реда за събиране и проверка на доказателствата, визиран в чл. 107 от НПК. Показанията на св. Н. А. /л.88 от първоинст. производство/ и на св. В/ л.254/ не са изопачени и на тях не им придаден смисъл, който те да не носят. Св. А. е категоричен, че пред него на мястото на извършваната проверка подс. К. е заявил, че паветата пред дома му били докарани предния ден от „същото място” и „същата група”, че предишния ден също са вадили от тези павета и прекарали пет курса пред дома му. Сходни са показанията и на другия полицейски служител – В. , който твърди, че същият подсъдим заявил, че предния ден също е извозвал павета, че сам е завел полицаите до дома си и е посочил купчините, на които били изсипвани те, а М. С. казал, че вадят паветата „за тях”. Пред полицаите никой от подсъдимите не е споменавал, че ваденето на паветата е било по заръка на св. Е, като за първи път са лансирали тази версия едва на следващия ден. За това, че подсъдимите са извършвали дейност по изкопаване на паветата и превозването им пред дома на подс. К. , въззивният съд е намерил аргумент и в обясненията на самите подсъдими. Те оправдават присъствието си на местопрестъплението на 20.09.2006 г. с това, че св. К при среща с тях на 19 вечерта ги помолил да превозят гранитните блокчета, поради това, че се е счупил неговия автомобил. Тази теза обаче коренно противоречи с обясненията на самия К. , който сам признава, че е извършвал превоз на тези блокчета и на 19.09.2006 г. през деня. Ако подс. С. /бивш полицейски служител/ има мотив да счита, че неговите бивши колеги – полицейски служители имат интерес да твърдят уличаващи го обстоятелства, то такъв интерес те не биха имали спрямо подс. К. , който сам е признал пред тях деянието от 19.06.2006 г. и сам е завел свидетелите до мястото на извозването на паветата. Въззивният съд е намерил аргумент за осъдителните си изводи и в показанията на свидетелите С, В. и К. – лицата, които са били наети да вадят и товарят гранитните блокчета. Те са категорични, че на пътя е имало купчини с извадени павета от предния ден, които били сухи, за разлика от изважданите на 20.09.2006 г. Не са останали изолирани и показанията на св. П/л.183/, пред когото работещите на пътя споделили, че „А. /подс. Спасов/ ги е изпратил и им е казал да ги вадят /паветата/”. По този начин съдът не е игнорирал нито едно доказателство, като обосновано е аргументирал противоречието между обясненията на подсъдимите и останалите гласни доказателствени средства. Въз основа на аналитичната си дейност, извършена спри спазване на процесуалните изисквания на чл. 13 и чл. 14 от НПК, съдът е стигнал до различни от първата инстанция изводи относно фактическите обстоятелства за датата 19.09.2006 г. Въз основа на тях обосновано е направил извод за виновността на тримата подсъдими по чл. 216 ал.1 вр.чл. 20 ал.2 вр. чл. 26 ал.1 от НК /последното с оглед обстоятелството, че вече от първата инстанция те са били признати за виновни за датата 20.09.2006 г./ . С оглед на това при постановяването на въззивния съдебен акт в осъдителната му част не са били допуснати съществени нарушения по смисъла на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК , поради което не са налице основания за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Липсват такива основания и с оглед твърдението за допуснато нарушение при приложението на материалния закон. Същото се аргументира с недоказаността на субективната с. на престъплението по чл. 216 от НК. Инкриминираните действия, с които е осъществено престъплението „повреждане на чужда недвижима вещ” – път І-8, сочат на съзнание за нарушаване на целостта на това пътно съоръжение. Пътят е бил използваем, по него са преминавали пътни превозни средства и това е било известно и на тримата подсъдими, които живеят в този район. Никой от тримата не е разполагал с разрешение за дейността, която са извършвали, такова безспорно не е искано и не е било давано нито на тях, нито на който и да другиго. Твърдението им, че те са извършвали изкопаването на паветата по поръка на св. К, който ги бил уверил в това, че има разрешение, правилно не е било прието като оневиняващо ги обстоятелство. Освен твърденията на тримата подсъдими в тази насока липсват други доказателства. Според св. П полицейски служител, подс. С. не е заявил пред него, че с такова разрешение разполага Е. К. , а споменал името на жена. Тезата на подсъдимите е несъстоятелна и с оглед обстоятелството, че твърдят за среща със свидетеля К на 19.09.2006 г. вечерта, а действията, с които са осъществили престъплението по чл. 216 ал.1 НК, предмет на въззивната присъда, са осъществени на същата дата, но през деня. След като са били признати за виновни с първоинстанционната присъда по чл. 195 ал.1 т.4 и т.5 от НК за 19 и 20.09.2006г./в която част присъдата е влязла в сила/ , противоречащо на правната логика би било да се приеме, че за престъплението по чл. 216 ал.1 от НК, осъществено със същите действия, липсва умисъл у подсъдимите. Целта и на тримата е била отнемането на гранитните блокчета. Те не са целели повреждането на пътя, който е бил изграден от отнетите и подготвените за отнемане блокчета. Но преследвайки целта си да установят своя фактическа власт върху паветата, те са се съгласявали и с другия резултат – че посредством отнемането на паветата те повреждат пътя, който е бил изграден от тях, но са се отнасяли с безразличие към него. Престъплението по чл. 216 от НК е било осъществено при косвен умисъл. Поради тези аргументи настоящата инстанция не намери предходната да е приложила неправилно материалния закон. С оглед на това не са налице основания за упражняване от касационния съд на правомощията му по чл. 354 ал.1 т.2 от НПК за оправдаване на подсъдимите. Доводите, съдържащи се в жалбата на защитника на подс. С. , касаещи изводите на първоинстанционния съд за виновността на подсъдимите, не могат да бъдат разгледани от настоящата инстанция. ВКС проверява законосъобразността на въззивния съдебен акт и то само в посочените в настоящето решение предели. В останалата му част първоинстанционната присъда е влязла в сила. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за намеса на касационната инстанция по чл. 348 ал.1 т.1 и 2 от НПК, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното Върховният касационен съд, трето наказателно отделение на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 37/16.06.2009 г., постановена от Окръжен съд- Пазарджик. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: