Р Е Ш Е Н И Е № 60067 гр. София, 21.07.2021г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №729 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Банка Пиреос България“ АД /преобразувано чрез вливане в „Юробанк България АД/ срещу решение №643 от 19.03.2019г. по в.т.д.№5236/2018г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №1600 от 26.07.2018г. по т.д. №4047/2015 г. по описа на Софийски градски съд, VІ-13 състав. С първоинстанционното решение е осъден ответника „Банка Пиреос България“ АД да заплати на „БГ-Европа Комерс“ ЕООД на осн. чл.57, ал.1 ЗПУПС /отм./ сумата 100 000 лева- стойност на неразрешена парична операция с вальор 26.11.2014г. № Опер. 0219@ААА00065, ведно със законната лихва на основание чл.86 ЗЗД, считано от 26.03.2015г. до окончателно изплащане на сумата, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 4000 лева съдебни разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Касаторът моли да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, тъй като не е анализирал всички доказателства и не е обсъдил всички възражения и доводи за неоснователност на исковите претенции, а по отношение на част от тях е приел, че са разгледани от първоинстанционния съд при допуснато процесуално нарушение /настъпила преклузия/, въпреки че нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба има наведено такова оплакване. Излага и подробни доводи за необосноваността на изводите на съда относно редовността на нареждането-разписка и автентичността на подписа на титуляра, относно дължимата и положената грижа от страна на банката да сравни процесния подпис със спесимена, респ. приемането за плащане на нередовен от външна страна платежен документ. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции. Ответникът „БГ- Европа Комерс“ ЕООД оспорва жалбата като неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор. Третото лице помагач С. С. С. не взема становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да потвърди решението, с което е уважен искът с правно основание чл.57, ал.1 ЗПУПС /отм./ за сумата 100 000 лева- стойност на неразрешена парична операция, ведно със законната лихва до окончателното плащане, въззивният съд намира, че изплащането на 26.11.2014г. от банката-ответник на С. С. С. на процесната сума от банковата сметка на ищцовото дружество представлява неразрешена платежна операция. Решаващият съдебен състав приема за установено, че между страните има договор за разплащателна сметка; че на 20.08.2014г. ищцовото дружество е упълномощило С. С. /третото лице помагач/ да го представлява пред банката във връзка с воденето на откритата сметка с право да представя нареждания /писмени потвърждения/ и други документи, предварително подписани от законен представител на дружеството /или упълномощено лице с изрично нотариално заверено пълномощно/ до банката относно извършване на операции по сметката и в тази връзка има право да получава пари в брой до размера на посочената в нареждането-разписка сума; че с декларация от същата дата /20.08.2014г./ титулярът на сметката декларира, че е запознат с риска и възможностите за настъпване на неблагоприятни последици при изпълнението на неверни, неавтентични и/или подправени платежни документи; че нарежданията до банката относно операциите по сметката на титуляра трябва се дават задължително чрез писмена форма с оригинален подпис на титуляра или на негов пълномощник, снабден със заверено пълномощно /нотариално или пред служител на банката/. Съдът приема за установено, че между страните е изразено съгласие банката да не носи отговорност за истинността на който и да е документ, представен за извършване на разпореждане с указаната в пълномощното банкова сметка, които са настъпили или биха настъпили от извършени банкови операции въз основа на неавтентични платежни нареждания, представени от посоченото в пълномощното лице, както и че банката и нейните служители имат право да не изпълнят представено платежно нареждане по причини, свързани със сигурността на платежната операция, съмнение за неразрешена употреба на платежно нареждане или употреба на платежно нареждане с цел измама. Съдът анализира заключенията на двете съдебно-графологични експертизи и приетите писмени доказателства и стига до извод, че процесната платежна операция от 26.11.2014г. е извършена на основание нередовно от външна страна платежно нареждане, в което не са посочени имената и качеството на лицето, което разпорежда плащането от името на платеца /с оглед осигуряване на възможността за извършване на проверка дали това лице е надлежно представляващо дружеството/, а подписът за наредител видимо и без използване на специални познания и технически средства се различава от представения спесимен от подписа на управителя на ищцовото дружество, положен от него при сключването на рамковия договор за платежни услуги. Предвид изложеното въззивният съдебен състав приема, че в конкретния случай е могло лесно да бъде установено, че представеният документ за паричен превод не е редовен от външна страна по см. на т.3 от декларацията /от една страна липсват посочени имена и качество на наредителя на плащане и дата на извършване на платежната операция, а от друга- подписът на наредител е видимо различаващ се от този в спесимена/, поради което не може да се приеме за основателно възражението, че банката не носи отговорност при неавтентичност на документа. Въззивният съд се аргументира, че ответникът е кредитна институция, като в качеството на доставчик на платежни услуги по смисъла на чл.4 ЗПУПС, който издава платежен инструмент, е длъжен да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица в операционната система на ползвателя на платежния инструмент. Според съда установените нарушения на утвърдената от банката процедура за проверка на представения платежен документ, послужил за разрешаване и извършване на процесната платежна операция, изключват извода, че при дължимата грижа от доставчика на платежни услуги е извършена преценка за редовността на преводното нареждане от външна страна. Предвид изложеното въззивната инстанция стига до извод, че на основание чл.57 ЗПУПС банката-ответник носи отговорност за извършването на процесната неразрешена платежна операция по превод на сумата 100 000 лева по сметка на С. С. и дължи възстановяване на стойността й, т.е. възстановяване на платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на платежната операция. Решаващият съдебен състав не разглежда възражението на ответника, че не следва да носи отговорност за процесната сума, тъй като не е своевременно уведомен за неразрешената платежна операция по смисъла на чл.55, ал.1 ЗПУПС и е налице потвърждаване чрез конклудентни действия на преводното разпореждане, считано от 17.12.2014г., когато ищецът е узнал за извършеното разпореждане чрез справка от АТМ устройство. Излага подробни мотиви, че това възражение е процесуално преклудирано и приемайки го за разглеждане и съответно приемайки обосноваващите го нови доказателства- извлечения за справка от АТМ устройство, първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила. С определение №66/03.02.2021г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса - за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото и възможността служебно, без оплаквания във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, да установява процесуални нарушения на първата инстанция, при наличие на ограничението по чл.269, изр. второ ГПК. За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното: Въззивният съд следи служебно само за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269, изр.1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът е ограничен от посоченото в жалбата /чл.269, изр.2 ГПК/. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. При проверката на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, доколкото не се установява нарушение на императивна материалноправна норма. Тези норми са установени от законодателя в обществен интерес и тяхното несъблюдаване, под формата на неточно приложение, може да се констатира като порок и без да е било изрично заявено като основание за въззивното обжалване /ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Няма спор в съдебната практика, вкл. разрешението дадено в т.2 от горецитираното тълкувателно решение, както и множество решения по чл.290 ГПК /решение №112 от 23.10.2018г., гр.д.№486/2018г., ІІ г.о.; решение №302/03.12.2018г., т.д.№2764/2017г., ІІ т.о.; решение №14 от 07.02.2014г., т.д.№1130/2013г., ІІ т.о. и др./, че в останалите хипотези /извън нарушение на императивна материалноправна норма/, вкл. за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2 ГПК/. По основателността на касационната жалба: Въведените в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3, пр.1 и пр.3 ГПК /постановяване на решението при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост/ не са налице. Правилни са изводите на въззивния съд, че предявеният иск с правно основание чл.57, ал.1 ЗПУПС /отм./ се основава на твърдение за неразрешена платежна операция, реализирана от банката-ответник - изплащане на 26.11.2014г. на С. С. С. на процесната сума от банковата сметка на ищцовото дружество без негово разпореждане и съгласие. Обоснована е и преценката на решаващия съдебен състав, че ищцовото дружество е упълномощило С. С. да го представлява пред банката-ответник във връзка с воденето на процесната сметка с право да представя нареждания /писмени потвърждения/ и други документи, предварително подписани от законен представител на дружеството /или упълномощено лице с изрично нотариално заверено пълномощно/ относно извършване на операции по сметката и в тази връзка има право да получава пари в брой до размера на посочената в нареждането-разписка сума, но в конкретния случай процесната платежна операция от 26.11.2014г. е извършена на основание нередовно от външна страна платежно нареждане. В нареждането не са посочени имената и качеството на лицето, което разпорежда плащането от името на платеца, а подписът за наредител видимо и без използване на специални познания и технически средства се различава от представения спесимен от подписа на управителя на ищцовото дружество, положен от него при сключването на рамковия договор за платежни услуги. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че при съвкупната преценка на доказателствата съдът би следвало да стигне до извод, че е налице предварително съгласие на платеца за извършване на спорната платежна операция. При изричното ограничаване на представителната власт на С. С. до правото да представя нареждания, предварително подписани от законен представител на дружеството /или упълномощено лице с изрично нотариално заверено пълномощно/ относно извършване на операции по сметката и в тази връзка да получава пари в брой до размера на посочената в нареждането-разписка сума, от една страна и от друга страна, при липса на доказателства, че платежното нареждане от 26.11.2014г. с наредител „БГ-Европа Комерс“ ЕООД е подписано от законния представител на дружеството или от надлежно упълномощено лице, не може да се приеме, че е налице платежна операция, с която титулярът на сметката се е съгласил предварително - декларирайки при сключване на договора за банкова сметка на знание за определени факти и обстоятелства относно риска и давайки съгласие нарежданията до банката да се дават писмено с оригинален подпис на титуляра или на негов пълномощник, снабден със заверено пълномощно /нотариално или пред служител на банката/, както и декларирайки произход на паричните средства по сметката. Съгласието с платежна операция, която не е наредена от титуляра на сметката, означава волеизявление, с което се дава предварително съгласие или се потвърждава разпореждането с паричните средства от банковата му сметка, ако това е уговорено между платеца и неговия доставчик на платежни услуги /чл.51, ал.2 и ал.3 ЗПУПС/. Нито един от цитираните от касатора документи не обективира подобно изявление, а между страните не е договорено даване на последващо съгласие. Неоснователни са оплакванията на касатора, че съдът не бил коментирал, че представеното платежно нареждане е подписано от самия С. С., който е упълномощено лице. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства и е достигнал до обоснования извод, че С. не е упълномощен да подписва платежни нареждания, а само да ги представя пред банката, предварително подписани от законен представител на дружеството или упълномощено лице с изрично нотариално заверено пълномощно. Неоснователно е оплакването, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, обсъждайки дали платежното нареждане е редовно от външна страна. При предявен иск, основаващ се на твърдение за неразрешена платежна операция, разпоредена с процесното платежно нареждане, както и при оспорване на истинността /автентичността/ на този документ с твърдение, че подписът за наредител не е на законния представител на дружеството- ищец, съдът е бил длъжен да прецени редовността на платежния документ, още повече, че се оспорва истинност на подпис без да са посочени имената на лицето, което го е положило. Съдът не е изложил мотиви, че имената и качеството на лицето, което се подписва за наредител са задължителен реквизит на платежното нареждане, а е обсъдил липсата на посочени имена и качество на лицето, подписало се за наредител в контекста на отричането от страна на ищеца документът да обективира нареждане на титуляра на банковата сметка и оспорването на документа като неавтентичен, както и невъзможността банката да провери дали нареждането е подписано от законния представител или надлежно упълномощено лице. Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд необосновано е приел, че платежното нареждане не е редовно. Решаващият съдебен състав е анализирал констатациите и заключенията на вещите лица по съдебно-графологичните експертизи, както и приетите по делото писмени доказателства и е достигнал до обосновани изводи, че процесната платежна операция е извършена на основание нередовно от външна страна платежно нареждане; че в конкретния случай е могло лесно да бъде установено, че представеният документ за паричен превод не съответства на предвиденото в т.3 от декларацията /липсват посочени имена и качество на наредителя на плащането и дата на извършване на платежната операция, а подписът на наредител е видимо различаващ се от този в спесимена/. В този смисъл съответни на доказателствата по делото са и изводите за неоснователност на възражението на банката, че не следва да носи отговорност при неавтентичност на документа. Обосновани и законосъобразни, изведени при спазване правилата на формалната логика са мотивите на съда, че ответникът в качеството си на кредитна институция и доставчик на платежни услуги по смисъла на чл.4 ЗПУПС, издаващ платежни инструменти, е длъжен да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица в операционната система на ползвателя на платежния инструмент, респ. че в конкретния случай не е положил дължимата грижа на доставчик на платежни услуги, тъй като не е спазил утвърдената от банката процедура за проверка на представения платежен документ преценка за редовност. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира за правилни крайните изводи на въззивния съд, че изплащането на 26.11.2014г. на С. С. С. на процесната сума от банковата сметка на ищцовото дружество представлява неразрешена платежна операция, реализирана от банката-ответник без разпореждане и съгласие на титуляра на банковата сметка. Налице е обаче въведеното от касатора основание по чл.281, т.3, пр.2 ГПК за отмяна на въззивното решение – съществено процесуално нарушение. От страна на ответника е направено възражение, че не носи отговорност за възстановяване стойността на неразрешената платежна операция, тъй като не е своевременно уведомен за нея съгласно чл.55, ал.1 ЗПУПС и е налице потвърждаване чрез конклудентни действия на преводното разпореждане, считано от 17.12.2014г., когато ищецът е узнал за извършеното разпореждане чрез справка от АТМ устройство. Това възражение е разгледано от първоинстанционния съд, който е изложил мотиви за неговата неоснователност. С въззивната жалба изводите на първоинстанционния съд са оспорени като необосновани. Решаващият съдебен състав не е обсъдил доводите в жалбата, като е изложил мотиви, че това възражение на ответника е процесуално преклудирано и приемайки го за разглеждане и съответно приемайки обосноваващите го нови доказателства- извлечения за справка от АТМ устройство, първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение. Настоящият съдебен състав констатира, че от страна на въззиваемата страна не са въведени оплакания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при разглеждане на процесното възражение, приемане и обсъждане на описаните по-горе доказателства, поради което въззивният съд е излязъл от своите правомощия. При проверката на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд не следи служебно за допуснати процесуални нарушения, а е ограничен от заявените в жалбата и отговора на жалбата оплаквания за допуснати такива /чл.269, изр.2 ГПК/. Като не е обсъдил оплаквания във въззивната жалба относно отхвърлено като неоснователно възражение, приемайки при извършена служебна проверка, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и е постановил неправилно решение. Воден от горното, ВКС счита, че въззивното решение следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд- София. При новото разглеждане на делото решаващият съдебен състав следва да обсъди оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение относно възражението, че банката-ответник не носи отговорност за възстановяване стойността на неразрешената платежна операция, тъй като не е своевременно уведомена за нея съгласно чл.55, ал.1 ЗПУПС и е налице потвърждаване чрез конклудентни действия на преводното разпореждане, считано от 17.12.2014г., когато ищецът е узнал за извършеното разпореждане чрез справка от АТМ устройство. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за направените разноски в касационното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №643 от 19.03.2019г. по в.т.д.№5236/2018г. на Апелативен съд- София. ВРЪЩА делото на Апелативен съд-София за ново разглеждане от друг състав. Решението е постановено при участието на трето лице помагач С. С. С.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.