Ключови фрази

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
гр. София, 27.07.2018 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2775 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД срещу решение № 199 от 05.07.2017г. по в.т.д. № 177/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, в която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД против Т. Н. Т. и Ж. С. Т. иск за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 3 028,65 евро – изискуема редовна лихва, начислена за периода от 15.08.2013г. до 07.10.2014г. включително, както и сумата 889,19 евро – изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.09.2013г. до 06.11.2014г. включително, както и в частта за разноските, и по касационна жалба на Т. Н. Т. и Ж. С. Т., представлявани от адв. К. М., срещу същото въззивно решение в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожен поради липса на съгласие сключения между тях договор за банков кредит от 15.02.2006г., изменен с анекс № 1 от 03.02.2009г., анекс № 2 от 04.03.2010г. и анекс № 3 от 13.08.2010г., както и за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.5.1., чл.5.2., чл.5.8., чл.9.6. и чл.11 от същия договор, клаузите по чл.7, чл.12 и чл.13 от анекс № 1 от 03.02.2009г., всички клаузи от анекс № 2 от 04.03.3010г. и всички клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г.; 2/ с която, след частична отмяна на посоченото първоинстанционно решение, е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.4, т.3 вр. чл.4, т.2 и чл.11, т.2 от сключения между тях договор за банков кредит, изменен с анекси №1, №2 и №3; 3/ с която е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в частта му, с която е признато за установено, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 32 924,05 евро – главница по договора за банков от 15.02.2006г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, Т. Н. Т. и Ж. С. Т. са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 7 117,21 лева – разноски по делото, включително и по приключеното заповедно производство.
Касаторът „Райфайзенбанк (България)” ЕАД – ищец по предявените искове, поддържа, че решението в обжалваните от него части е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди, че при постановяване на решението съдът е следвало да се съобрази с всички доказателства по делото, а не само представеното заключение на вещо лице, следвало е да прецени извършените промени в кредитното правоотношение с анексите към договора за банков кредит и да направи правилен правен извод, че няма капитализация на лихвите, като вземе предвид размера на редовната и наказателна лихва, посочени и изчислени в заключението на вещото лице. Счита, че не е налице неяснота относно точния размер на дължимите от кредитополучателя и солидарния длъжник изискуеми редовни и изискуеми наказателни лихви, тъй като в заключението е посочен техният размер. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /редакция ДВ, бр.47 от 2009г./, тъй като възивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата: „При установен размер на редовна и наказателна лихва в заключението на вещото лице, прието и неоспорено от страните по делото, може ли решаващият съд да отхвърли претенциите за лихви на ищеца?” Твърди, че въпросът е решен различно в решение № 38 от 17.02.2017г. по т.д .№ 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд между същите страни, правният спор по което е идентичен с настоящия, като е предявена установителна претенция от банката, произтичаща от друг договор за банков кредит, и с решението претенцията им за редовна и наказателна лихви е уважена.
Не е постъпил отговор от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. на касационната жалба на ищеца „Райфайзенбанк (България)” ЕАД.
Касаторите Т. Н. Т. и Ж. С. Т. – ответници по предявените искове и ищци по насрещните искове, поддържат, че решението в обжалваната от тях част е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил противоположните мнения на вещите лица във връзка оспорване на подписите им, което е довело до необоснован извод, че Ж. Т. е била уведомена за предприетото от банката изменение на сключения договор за банков кредит преди започване на заповедното производство, с оглед на което не е налице предсрочна изискуемост. Излагат подробни съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за липса на неравноправност на оспорените от тях клаузи на договора за кредит и анексите към него. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията им към ДВ, бр.47 от 2009г./, като сочат следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. При наличие на условията по чл.432 ТЗ за предсрочно връщане на сумите по банковия кредит, кога банката следва да уведоми заемателите– преди, по време или след образуването на изпълнителното производство? Позовават се на ТР № , от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 161 от 08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
2. За да бъде установен по безспорен начин този въпрос – дали са били уведомени солидарно отговорните длъжници преди подаване на заявлението за образуване на заповедното производство, при наличието на две противоположни мнения на експерти, решаващият съд длъжен ли е да даде указания или да назначи служебно експерти, които да образуват „групи” с противоположни мнения, така както и изисква разпоредбата на чл.203 ГПК, и след това да посочи чие мнение поддържа? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и по този начин е опорочил принципа за установяване на истината в процеса.
3. Когато при разрешаването на един правен спор се налага изслушване заключения на специалисти в определена област и техните мнения са противоположни, решаващият съд длъжен ли е да вземе предвид мнението на по-големия брой вещи лица спрямо единична експертиза, или следва да насочи страните да поискат, или път той служебно да назначи допълнителни специалисти и техният брой да е такъв, че да се образуват две групи експети с противоположни мнения, едно от които той би приел след допълнителни изследвания или след назначаването на нови вещи лица по реда на чл.203 ГПК? Твърдят, че по въпроса въззивният съд се е отклонил от ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС
4. При наличието в сключения договор и анексите към него на клаузи, при които банката-кредитор едностранно увеличава размера на лихвите, тези договорености могат ли да се приемат за действителни или са нищожни? Поддържат противоречие по въпроса на въззивното решение с решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о.
5. Следва ли да се приеме за добросъвестно поведението на банката – кредитор в случаите, при които едностранно увеличава лихвените проценти по кредита, позовавайки се на външни фактори и без да има предварително уведомяване и разясняване на условията за това? Поддържат, че по въпроса възивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д № 1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
6. Решаващият български съд задължен ли е служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13 Е. на Съвета от 05.04.1993г. и по този начин да компенсира неравноправността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика, или това може да стане само след направено възражение? Поддържа, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва съдебна практика.
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД оспорва касационната жалба. Релевира възражение за нейната недопустимост, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, като е взел предвид предмета на предявените искове, е приел, че произнасянето по насрещните установителни искове на ответниците с предмет установяване нищожността на процесния договор и евентуално – на отделни негови клаузи, има преюдициален характер спрямо първоначалния иск за твърданото от ищеца неизпълнение от ответниците на същия договор.
Приел е за недоказан иска по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД за нищожност на договора за кредит и анексите към него, тъй като не са подписани от кредитополучателите, като е взел предвид приетото по делото подробно заключение на тройната съдебно-почеркова експертиза на вещите лица К. И., Васил Б. и И. С., която е отстранила съмненията в първоначалната експертиза на вещото лице П. Т. и е категорична, че подписите за кредитополучател в договора за кредит и анексите към него са положени от ответника Т. Т., а подписите за съдлъжник в анексите към договора са положени от ответницата Ж. Т.. Изложил е съображения за неоснователност на довода на ответницата Ж. Т. за невъзможност за придобиване на качеството „съдлъжник” чрез анекс към първоначален договор.
По иска за нищожност на клаузите на чл.5.1, чл.5.2, чл.5.8, чл.9.6 и чл.11 от договора за кредит поради неравноправност на тези договорни клаузи на основанието по чл.146, ал.1 вр. чл.143 З. е посочил, че става въпрос за препращане към погасителен план, за определане на дължима лихва към анюитетни вноски, за договорен минимален размер на вноска при предсрочно погасяване, за евентуална хипотеза за прилагане на уговорките при неизпълнение и допълнителни технически условия за задействане на договора. Приел е, че нито една от тези клаузи не отговаря на поставените от закона условия по чл.143 З. – нито е във вреда на кредитополучателите, нито не отговаря на изискването за добросъвестност, нито може, или би могла да доведе, до значително неравновесие между техните права и съответните на тях задължения на кредитодателя. Позовал се е на заключението на ССЕ, според което банката е отразявала по предвидения в договора начин промените в пазарните условия върху стойността на банковия ресурс, които промени са влияели върху размера на дължимите лихви, но тези промени са очевидно извън контрола на банката. Посочил е, че методологията на банката за определяне на лихвите е обявена на нейния сайт и на видимо място в офисите, а след като в анекс № 2 са конкретизирани критериите за промяна на С., а оттук – и дължимите по кредита лихви, оспорените клаузи са в пълно съответствие с предвидените от закона изключения и не са неравноправни. Приел е, че същото се отнася и за клаузите по чл.4, т.3 вр. чл.4, т.2 и чл.11, т.2 от договора, които обаче първоинстанционният съд е приел, че не са били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 З.. Изложил е съображения, че при пълна липса на доказателства за неравноправност на тези клаузи е без никакво значение дали те са били или не са били индивидуално уговаряни.
Въззивният съд е приел, че няма никакво основание да се приеме, че клаузите по чл.7, чл.12 и чл.13 от Анекс № 1 от 03.02.2009г. са неравноправни, тъй като нито посочването на размера на погасителните вноски и препращането към начина на формиране на дължимите лихви, нито предвидената в договора защита на кредитодателя при текущата преценка за адекватността на даденото от кредитополучателя обезпечение, а още по-малко предвидената възможност за прехвърлане на права, са хипотези, които отговарят на предпоставките на чл.143, т.1-т.19 от З.. По същите съображения е счел за неоснователен и иска за нищожност на всички клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г. По отношение на анекс № 2 от 04.03.2010г. въззивният съд е приел, че настъпилото превалутиране на кредита от лева в евро изобщо не е станало по едностранно искане на кредитодателя и/или при условията на каквото и да било негово неравноправно положение на кредитополучателя.
По предявения иск по чл.422 ГПК въззивният съд е приел за установено усвояването по процесния договор за банков кредит на пълния договорен размер от 100 000 лева, както и неплащането на месечни погасителни вноски през периода от 15.09.2013г. до септември 2014г. Посочил е, че това е причина кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, който въпрос не е предмет на оспорване във въззивната жалба и в поправената въззивна жалба на длъжниците и поради това на основание чл.269, изр.2 ГПК в тази част изводите на първоинстанционния съд са правилни. Въз основа на заключението на ССЕ е приел, че към датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение задължението на кредитополучателите за изискуема главница възлиза на 32 924,05 евро. Взел е предвид, че съгласно ССЕ още от 15.07.2008г. кредитополучателят е правил погасителни вноски, различни по размер от вноските в трите погасителни плана, които са приети по делото, като непредставянето на останалите, но очевидно приети от страните погасителни планове, не позволява да се идентифицират със сигурност размерите на главницата и договорените лихви във всяка от вноските след посочената дата; след превалутиране на кредита в евро кредитополучателят е започнал по същата сметка да прави погасителни вноски и на друг свой кредит и при забава на вноските е невъзможно да се разбере кои лихви за кой кредит се отнасят. С оглед на това въззивният съд е приел за недоказани установителните претенции за сумата 3 028,65 евро - изискуема редовна лихва, начислена за периода от 15.08.2013г. до 07.10.2014г. и за сумата 889,19 евро – изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.09.2013г. до 06.11.2014г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
По касационната жалба на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД:
Поставеният от касатора правен въпрос е предпоставен от твърдението, че размерът на редовната и на наказателната лихва е установен в приетото заключение на ССЕ, докато в решението си въззвният съд е приел, че според заключението на експертиза размерът на дължимите към момента на подаване на заявлението редовна и наказателна лихви не може да бъде категорично установен поради извършване на погасителни вноски по два кредита по една и съща сметка и поради непредставяне на част от приетите от страните погасителни планове. Поради това поставеният въпрос, като несъответстващ на мотивите на въззивния съд, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, формирани въз основа на заключението на ССЕ, представлява оплакване за необоснованост, което не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е доказано и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /редакция към ДВ, бр.47 от 2009г./, тъй като касаторът не е представил доказателства за влизане в сила на представеното решение № 38 от 17.02.2017г. по т.д .№ 776/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
По касационната жалба на Т. Н. Т. и Ж. С. Т.:
Първият поставен въпрос не е релевантен, тъй като въззивният съд не е приел, че предсрочна изискуемост на кредита може да бъде обявена след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Формулираният втори въпрос не е обсъждан в обжалваното решение, тъй като въззивния съд е приел, че във връзка с обявяване на кредита за предсрочно изискуем не са изложени оплаквания във въззивната жалба, поради което на основание чл.269, изр.2 ГПК не може да проверява изводите на първоинстанционния съд. Касаторите не са формулирали въпрос във връзка с тези мотиви на въззивния съд и задълженията му да обсъди наведените във въззивната жалба оплаквания. При липса на произнасяне по поставения въпрос, не е осъществена предпоставката на чл.280, ал.1 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос, доколкото е относим и към направеното от касаторите оспорване на подписите им върху договора за банков кредит и анексите към него и допуснатите във връзка с това оспорване експертизи, е релевантен. Не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен служебно да назначи експертиза, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение в тази връзка или оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поради което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. В случая касаторите във въззивната си жалба са направили единствено оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд относно оспорените подписи в противоречие със събраните писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност. Във връзка с това оплакване въззивният съд е изложил съображения за кредитиране на заклюението на тройната съдебно-почеркова експертиза, от която се установява, че договорът за банков кредит и анексите са подписани от въззивниците.
Четвърти и пети въпроси са поставени във връзка с произнасянето на въззивния съд по исковете за нищожност поради неравноправност на клаузи от договора за кредит и анексите към него и се отнасят до преценката за наличие на изключенията по чл.144 З. и необходимостта потребителят да получи достатъчно конкретна информация как банката може да промени едностранно цената. Тези въпроси са включени в предмета на делото и за обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По тях е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. и др. Поради това са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с посочената постоянна практика по уточнения от настоящия състав материалноправен въпрос относно действителността на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент, ако не е предвидено по какъв начин настъпването на външни и обективни обстоятелства, посочени като основания за едностранната промяна на лихвения процент по договора, би се отразило на стойността на задължението на кредитополучателя за заплащане на лихва. Произнасянето по този въпрос е обусловило както изхода на делото по насрещните искове, така и по иска с правно основание чл.422 ГПК в обжалваната му от касаторите – ответници част, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по посочените искове.
Към въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на насрещния иск по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за нищожност на договора за кредит и анексите към него поради липса на съгласие, е относим единствено третият правен въпрос, който по изложените по-горе съображения не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това и при липса на поставен друг правен въпрос, относим към решението в тази му част, същото не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат държавна такса в размер на 1327,88 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 199 от 05.07.2017г. по в.т.д. № 177/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.5.1., чл.5.2., чл.5.8., чл.9.6. и чл.11 от договор за банков кредит от 15.02.2006г., клаузите по чл.7, чл.12 и чл.13 от анекс № 1 от 03.02.2009г., всички клаузи от анекс № 2 от 04.03.3010г. и всички клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г.; 2/ с която, след частична отмяна на посоченото решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.4, т.3 вр. чл.4, т.2 и чл.11, т.2 от сключения между тях договор за банков кредит, изменен с анекси №1, №2 и №3; 3/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд в частта му, с която е признато за установено, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 32 924,05 евро – главница по договора за банков от 15.02.2006г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, Т. Н. Т. и Ж. С. Т. са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 7 117,21 лева – разноски по делото, включително и по приключеното заповедно производство.
УКАЗВА на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1327,88 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 199 от 05.07.2017г. по в.т.д. № 177/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, за отхвърляне на предявения от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД иск за обявяване за нищожен поради липса на съгласие сключения между тях договор за банков кредит от 15.02.2006г., изменен с анекс № 1 от 03.02.2009г., анекс № 2 от 04.03.2010г. и анекс № 3 от 13.08.2010г. и 2/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД против Т. Н. Т. и Ж. С. Т. иск за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 3 028,65 евро – изискуема редовна лихва, начислена за периода от 15.08.2013г. до 07.10.2014г. включително, както и сумата 889,19 евро – изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.09.2013г. до 06.11.2014г. включително.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: