Р Е Ш Е Н И Е № 468 С о ф и я, 22 октомври 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 11 о к т о м в р и 2010 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Николай Дърмонски при секретар Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 446/2010 година. Производството е по касационна жалба от повереника на частната обвинителка и гражданска ищца А. М. М. от П., действаща лично и като майка и законна представителка на малолетното си дете А. М., адв.Н.Шарапов от С., която има за предмет въззивна присъда № 24/13.05.2010 г. по ВНОХД № 717/2009 г. на Апелативен съд-София с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като се иска отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата, навеждайки допълнителни съображения към релевираните основания. Жалбоподателката М., и повереникът й, редовно уведомени, не се явяват в производството пред касационната инстанция, за да поддържат подадената жалба. Подсъдимите А.А. и Ц.Дойчинов, първата чрез процесуалния си представител адв.Д.Доковска от С., а вторият лично, молят касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, алтернативно без уважение. Върховният касационен съд разгледа жалбата в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 6/20.02.2006 г., постановена по НОХД № 583/2004 г. на окръжен съд-П. отговорността на подсъдимите А. А. А. от София и Ц. Й. Д. от П. е ангажирана за извършено на 03.02.2003 г. в П. от всеки един от тях (като липсва и в обвинителния акт, и в присъдата констатация за независимо съпричинителство) престъпление по чл.123, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК им е наложено наказание съответно 2 години и 1 година лишаване от свобода, отложено за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. Уважени са предявените от ищцата А. М., действаща лично и като майка и законна представителка на малолетното си дете А. М., граждански искове против подсъдимите, които са осъдени солидарно да им заплатят по 30 000 лв на всеки от тях за репариране на причинените им неимуществени вреди от престъпленията, ведно със законната лихва от 13.02.2004 г. (при приети за разглеждане искове с лихви от 13.02.2003 г., когато е настъпила смъртта на наследодателя им) до окончателното изплащане на сумите, като исковете в останалите им части до пълните предявени размери са отхвърлени като неоснователни. Присъдата е била обжалвана от защитниците на двамата подсъдими адв.Б.Радойнов от С. и адв.Е.Тодорова от АК-П. с оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност поради неправилно приложение на материалния закон – несъставомерност на деянията им, заради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа на доказателствената съвкупност с искане за отменяването й и оправдаването им по предявеното обвинение, съответно отхвърляне изцяло на предявените срещу тях граждански искове като неоснователни. С присъда № 62/28.11.2008 г. по ВНОХД № 1427/2006 г. обжалваната присъда е била отменена изцяло, като и двамата подсъдими са признати за невинни и са оправдани по предявеното им обвинение по чл.123, ал.1 от НК, а предявените граждански искове са отхвърлени изцяло, като неоснователни. Така постановената въззивна присъда не е била обжалвана или протестирана и е влязла в законна сила на 14.12.2008 г. По искане на главния прокурор от 28.05.2009 г. на основание чл.420, ал.1 от НПК, с решение № 362/15.10.2009 г. по н.д.№ 352/2009 г. ВКС - І н.о. е отменил по реда на възобновяването постановената нова влязла в законна сила въззивна присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по правилното приложение на процесуалния закон от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото с присъда № 24 от 13.05.2010 г. по ВНОХД № 717/2009 г. Софийският апелативен съд отново е отменил изцяло първоинстанционната присъда на П. окръжен съд и двамата подсъдими са признати за невинни и са оправдани по предявеното им обвинение по чл.123, ал.1 от НК, а предявените граждански искове са отхвърлени изцяло, като неоснователни. В касационната жалба повереникът на частната обвинителка навежда оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа на доказателствените материали по делото и за неправилно приложение на материалния закон с искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане за изпълнение на задължителните за въззивната инстанция указания на предишния състав на ВКС. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: По допустимостта на касационната жалба – ВКС я намира за допустима. Частният обвинител може да обжалва неудовлетворяващ го съдебен акт при накърняване на правата и законните му интереси, като за разлика от прокурора, и след изменението на НПК със ЗИДНПК(обн.ДВ бр.32/2010 г.) остана запретата да го атакува, ако е постановен в съгласие с направените от него пред постановилия го съд искания (вж чл.318, ал.4 от НПК). За касационното обжалване е налице забраната за т.н. “прескачащо обжалване”, щом първоинстанционната присъда не е обжалвана от него и въззивната инстанция не е отежнила положението му с решение си или новата си присъда. Прокурорът винаги може да обжалва неправилен съдебен акт, включително и в полза на подсъдимия, а ако намери неправилно осъждането му с влязъл в сила съдебен акт, той може да го атакува по реда на глава 33 от НПК, което в случая е сторено с искането на главния прокурор. Такава възможност за частния обвинител не е предвидена и затова отстранената от ВКС процесуална незаконосъобразност ползва и него, след възстановяване висящността на процеса във въззивната му фаза. Безспорно, постановената нова оправдателна вече присъда от апелативния съд засяга интересите на частното обвинение и касационната му жалба е допустима, като възражението за “прескачащо обжалване” в случая е неоснователно. В отменителното решение ВКС е указал да бъде назначена и изслушана комплексна съдебномедицинска експертиза за развитието на заболяването на пострадалия, за проявените му симптоми, с които е следвало да се съобразят подсъдимите и дали неблагоприятното му развитие е последица от техни пропуски при диагностицирането в хода на оказването на спешна медицинска помощ на същия, като съобразят целия обем на доказателствените материали, имащи отношение към поставената им задача. Изпълнението на това указание е предшествано от допълнителен разпит на експертите от предишната разширена също комплексна СМЕ с цел съдът да изясни причините за коренно различното им становище в сравнение с вещите лица по първоначално назначената тройна СМЕ. Именно това е дало основание на новия състав на апелативния съд да разшири обема на задачите пред новата, разширена, комплексна СМЕ с участието преди всичко на специалисти, осъществяващи медицинска дейност по лекуване на заболяването, причинило смъртта на пострадалия. И от разпита им в съдебно заседание се е установило, че трите екипа от специалисти дават еднопосочен отговор на редица въпроси относно първоначалните симптоми на това заболяване, данните за тях от показанията на свидетелите, проведеното лечение от подсъдимите и възможностите им за уточняване на диагнозата, както и причините за забавянето при диагностицирането и перспективите за преодоляване на фаталния за М. изход от болестта. Както се вижда и от жалбата, спор по фактите между страните не възниква, като обаче се твърди, че съдът неоснователно е кредитирал изводите на новоназначената експертиза, които били необосновани. Безспорно е, че за достигането до такива изводи са необходими специални знания, с каквито съдът не разполага и това налага назначаването на експертиза, съгласно чл.144, ал.2 от НПК(чл.117, ал.2 от НПК-отм.). Когато възникне съмнение в правилността на експертното заключение и неговата обоснованост, то следва да бъде преодоляно с назначаването на повторна експертиза, като се включат в състава на експертната комисия специалисти със знания и практически умения от областта на науката и практиката, които са най-близко до проблема, поставен за изясняване с това доказателствено средство. Когато е указал назначаването на нова, трета по ред експертиза, ВКС е изходил и от теоретичното разбиране за т.н. “арбитражна” експертиза, която да прецени различните експертни изводи на предишните за постигане на максимална яснота по поставените въпроси. Медицинската практика е правно регламентирана дейност, доколкото са заложени по нормативен път само някои основни правила за осъществяването й, но с оглед огромното разнообразие при протичане на едно заболяване при отделните болни, то действията на лекарите и останалия медицински персонал следва да се ръководят от трайно установените от медицинската наука и практика правила, които поначало няма как да бъдат “кодифицирани” в някакъв нормативен акт. Затова и изводите на вещите лица следва да изхождат именно от такива “осреднени” правила, защото не може да се изисква от всички практикуващи дадена професия или дейност, включително от различни области на медицината да имат познания за върховите постижения на медицинската наука и да могат да прилагат най-новите техники на лечение на нуждаещите се от медицинска помощ. В това отношение съществено отражение имат конкретните условия на работа, сред които техническа осигуреност, финансови възможности, обезпеченост с необходимите “тесни” специалисти в съответната област и много други фактори. Затова и законодателят е криминализирал пропуските на осъществяващите правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност за живота и здравето на хората като непредпазливо престъпление, когато съставомерният резултат обаче се дължи на “незнание” или на “немърливо изпълнение” на задълженията от тези лица, произтичащи или от конкретни норми в законови, подзаконови нормативни актове или създадени въз основа на тях правила или на утвърдени в практиката правила за осъществяване на такава дейност, знания за които субектите на това престъпление следва да са добили при получаване на съответната правоспособност да я упражняват и в хода на осъществяването й. Затова безспорно е заключението на първоначалната тройна СМЕ, че бързото диагностициране на заболяването е от съществено значение за благоприятния изход от лечението му, но този теоретичен извод следва да се приложи при отчитане на конкретните възможности на медицинския специалист, от чиито действия е настъпил съставомерния резултат, а оттам доколко те сочат на пропуски в познанията му или са свързани с немърливо изпълнение на професията или дейността, представляваща източник на повишена опасност, за да се изведе наличието и формата на вината му. И ако последното е дейност на правоприлагащия орган, то фактическите изводи в тази насока следва да бъдат дадени от съответните специалисти, в случая, високо квалифицирани практикуващи медици, което е сторено от въззивния съд при новото разглеждане на делото. Затова ВКС, освен че не може да се занимава с фактите по делото, няма основание да възприеме доводите на повереника на жалбоподателката, доколкото възприетите от апелативния съд на база заключението на комплексната СМЕ са последица от всестранното, задълбочено и обективно изследване на доказателствените материали, без неоснователно толериране или превратно ценене на едни за сметка на други доказателствени средства. И ако в бланково подадената касационна жалба се сочи и касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, то в допълнението към нея се поддържа единствено това по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. ВКС не намира допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правото на защита на жалбоподателката и не е налице основание по чл.348, ал.3, т.1 вр.ал.1, т.2 от НПК за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Не е налице и неправилно приложение на материалния закон. Както бе изяснено по-горе, престъплението по чл.123, ал.1 от НК (респ.чл.134, ал.1 от НК) е непредпазливо, при две форми на постигане на съставомерния резултат – поради незнание или немърливо изпълнение на дейността. Поначало незнанието е по-леката форма на осъществяване на престъплението, тъй като в този случай вината на дееца е небрежност, когато е трябвало “да знае” какво да направи в конкретния случай. Незнанието по принцип изключва немърливото изпълнение на съответните правила, уреждащи начина на осъществяване на дейността, защото незнаещият съответните правила не може да бъде винен за това, че немърливо ги е изпълнил. Затова пък немърливото изпълнение на правилата може да се осъществи и при двете форми на непредпазливост – небрежност и самонадеяност. Допустимо е съществуването на тези две форми на осъществяване на престъплението тогава, когато поради незнанието на едни правила, както и поради немърливото изпълнение на други (обаче несвързани с първите) правила е причинена съставомерната последица – смъртта (респ.телесната повреда) на пострадалия. В случая, и с измененото по реда на чл.285, ал.1 от НПК(отм.) обвинение обвинителят обаче е повторил първоначалната си грешка при изготвяне на обвинителния акт (последица и от неправилно формулираното обвинение на досъдебното производство). Подсъдимите са обвинени както заради незнание на правилата, така и заради немърливото им изпълнение, като бланкетната норма на чл.123, ал.1 от НК е запълнена с твърде общи или пожелателни норми (включително и такива от несъществуващи нормативни актове – Наредба № 10/94 г. не съществува, а е имало Наредба № 7/94 г. и в нея цитираното нарушение на чл.11, т.2 не съществува), цитирани в първоначалната СМЕ. Установена е забава при диагностициране на заболяването на М., но тя не е последица само от действията на подс.д-р А., която пък не може да бъде винена с оглед възможностите й да ползва клинична лаборатория и консултация на тесен специалист-хирург. Дадени са указания от нея сутринта на 04.02.2003 г. болният да бъде прегледан от общо практикуващия лекар св. д-р А.Георгиева (досъдебното производство по отношение на която е било прекратено поради липса на извършено от нея престъпление по чл.123, ал.1 от НК), но поради натовареността на последната той е бил отложен от св.А.М. чак за 05.02.2003 г., когато болестният процес е бил вече напреднал. На база и показанията на св.д-р Л. и св.д-р С. е прието, че на 03.02.2003 г. късно вечерта е липсвало основание за приемане на случая за спешен, за настаняване на болния за лечение и наблюдение, включително и като са консултирали подс.А. въз основа на рентгенографията на коремната му област. Или, не се оправдават оплакванията на жалбоподателката, че както подс.Д. (в онзи ранен за диагностициране момент), така и подс.А. за допуснати пропуски да се назначи лаборатория за амилаза, да се извърши ехо- и рентгеново изследване на болния, за консултация със специалист-хирург, за настаняването му в болнично заведение за наблюдение и лечение. Обективното забавяне не е резултат от техните действия. Видно и от дейността по диагностициране и лечението му в болницата “П.”, първоначалната работна диагноза е била една от 5-те възможни, като едва оперативната картина е довела до уточняването на крайната – остър некротизирал пантреатит, чието лечение е било твърде проблемно и за лекарите леталният изход за болния е бил по-възможния резултат, което се е случило на 13.02.2003 г. (а не на 13.02.2004 г.). ВКС намира, че в рамките на надлежно установените нови факти от въззивния съд, въз основа на правилно проведеното допълнително съдебно следствие и годно доказателствено средство, материалният закон е приложен законосъобразно, като съдът е приел, че не може да се приеме за доказано наличие на вина у подсъдимите за причиняване смъртта на болния Г.Марков. Обстоятелството, че той не е имал в миналото оплаквания и болестно изражение на заболяването му “хроничен панкреатит”, не може да се приеме след обострянето му настъпването на смъртта му да е последица от неправилни действия на двамата подсъдими. Поради това не е налице и касационното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК и не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателката за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд. Гражданскоправните последици, вложени в основата на предявените искове от вдовицата на пострадалия и неговия малолетен син чрез първата, са корелативно свързани с наказателната отговорност на подсъдимите и отрицателният отговор на обвинението за извършено от тях престъпление по чл.123, ал.1 от НК (без уточняване независимото съпричиняване от всеки един от тях на вредоносния резултат) оставя недоказано основанието им и затова те правилно са отхвърлени изцяло, като неоснователни. Касационната жалба на повереника на частната обвинителка и гражданска ищца, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение, а атакуваната въззивна присъда следва да остане в сила. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 24 от 13.05.2010 г. по ВНОХД № 717/2009 г. на Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :