18 Р Е Ш Е Н И Е № 495 гр. София, 23 март 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1124 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната специализирана прокуратура и по жалба на подсъдимия И. Б. П., чрез защитниците му - адвокати К. Е. и М. Г., двамата от АК – [населено място], срещу постановената от Апелативния специализиран наказателен съд (АСНС), първи въззивен състав, нова присъда № 4 от 02 юни 2015 година, по внохд № 175 / 2015 година, след частична отмяна в наказателно-осъдителната част и потвърждаване в останалата й част на присъда № 9 от 24 април 2014 година на Специализирания наказателен съд (СНС), по нохд № 996 / 2013 година по описа на този съд. В касационния протест са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, а в изготвените допълнителни мотиви към него са изложени съображенията и доводите, които обвинителната власт намира, че го подкрепят. Обобщено, твърди се, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила при оценката на доказателствените източници, като ги е обсъдил фрагментарно и изолирано едни от други, което не е позволило надлежното формиране на изводите по фактите и правилното приложение на закона, като е довело до оправдаването на подсъдимите Г., М., А. и П. изцяло по повдигнатите им обвинения, както и на подсъдимия П. по обвинението по чл. 321, ал. 3, т. 1 от НК и частично по обвинението по чл. 244, ал. 2 от НК. Конкретното оспорване във връзка с анализа и оценката на доказателствата ще бъде систематизирано и изложено по-долу в решението. Заявена е също и явна несправедливост на наказанията лишаване от свобода за отделните престъпления и определеното общо такова наказание на подсъдимия П., намалени по размер от въззивния съд. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваните части и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касационната жалба на подсъдимия П. съдържа недоволството на подсъдимия от ангажирането на наказателната му отговорност по повдигнатите обвинения като цяло, с позоваване на наличие на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на материалния закон. Оспорват се констатациите и изводите на експертните заключения по делото, отхвърлянето на доказателствените искания на защитата за назначаване на допълнителна техническа експертиза за инкриминираните пластики, съдържащи банкова информация, както и за провеждане на следствен експеримент с тях. Изложените възражения ангажират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С жалбата се претендира отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа касационния протест при релевираните в него отменителни основания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Намира жалбата на подсъдимия Петров за неоснователна. В същото съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим И. Б. П. участва лично и със защитниците си адвокати Е. и Г., които поддържат касационната жалба при заявените в нея отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа. Заявяват (адвокат Е.) и явната несправедливост на определеното общо наказание и правят съответно искане за намаляване на размера му и отлагане на неговото изтърпяване при условията на чл. 66 от НК. В рамките на упражненото от подсъдимия П. право на лична защита, същият е заявил подкрепа на казаното от защитата му. Подсъдимият К. Д. М. не участва лично в съдебното заседание, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат М. Т. от САК, която изразява становище за неоснователност на касационния протест и оставяне в сила на въззивния съдебен акт в атакуваната му част. Подсъдимият Г. В. Г. участва лично в заседанието пред ВКС, заедно със защитника си адвокат К. Д. от САК. Защитата намира протеста за неоснователен, а въззивният съдебен акт – за правилен и законосъобразен. Идентично е и становището на подсъдимия в рамките на упражненото от него право на лична защита. Подсъдимият Л. К. А. не се явява, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат М. К. от САК, която също поддържа становище за оставяне на протеста без уважение и потвърждаване на присъдата на въззивния съд като правилна и законосъобразна. Подсъдимият Л. П. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Й. К. от САК, който моли за потвърждаване на присъдата в оправдателната й част и оставяне без уважение протеста на прокуратурата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е ангажирал наказателната отговорност на всеки от подсъдимите, както следва: - подсъдимият И. Б. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК, за което е осъден на осем години лишаване от свобода, на престъпление по чл. 354а, ал. 5 във вр. ал. 3, т. 1 от НК, за което е осъден на 800 лева глоба, на престъпление по чл. 244, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 от НК, за което е осъден на пет години лишаване от свобода, на престъпление по чл. 246, ал. 3 във вр. чл. 243, ал. 2 от НК, за което е осъден на две години лишаване от свобода и при условията на чл. 23, ал. 1 от НК му е определено общо наказание от осем години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор, към което е присъединено наказанието глоба, оправдан е по обвинението за извършено престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК; - подсъдимият Г. В. Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 2 от НК, за което е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип; - подсъдимият К. Д. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 2 от НК, за което е осъден на една година лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип; - подсъдимият Л. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 2 от НК, за което е осъден на четири години лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип; - подсъдимият Л. К. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 2 от НК, за което е осъден на четири години лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип; Съдът е постановил отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението по чл. 354а от НК и е присъдил направените по делото разноски, като ги е възложил съответно в тежест на петимата подсъдими. Присъдата е атакувана по въззивен ред от всички подсъдими, чрез техните защитници, с възражения за нейна неправилност и незаконосъобразност, постановяване при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата, довели до неправилно приложение на закона и ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите. След проведено съдебно следствие и извършена въззивна проверка, въззивният съд е постановил атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която: - отменил е присъдата в частта, с която подсъдимият П. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 от НК и в частта, с която подсъдимите Г., М., П. и А. са признати за виновни и осъдени всеки от тях за престъпления по чл. 321, ал. 3, т. 2 от НК, като вместо това е признал всички подсъдими за невинни и ги е оправдал по обвиненията по чл. 321 от НК; - изменил е присъдата в частта за извършено от подсъдимия Петров престъпление по чл. 244, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 от НК, като го е оправдал да е извършил същото престъпление по отношение на четиринадесет броя подробно описани магнитни карти и в частта по чл. 23, ал. 1 от НК, като намалил определеното общо наказание на пет години лишаване от свобода, без промяна на първоначалния режим и затворническо общежитие на изтърпяване; - присъдил е направените по делото разноски и е - потвърдил присъдата в останалата й част. По касационния протест: ВКС намира протеста за основателен и съображенията за това са следните: Внимателният прочит на протеста дава основание за констатации, че: - прокурорът атакува новата въззивна присъда в частта й относно цялостното оправдаване на петимата подсъдими по обвиненията по чл. 321 от НК срещу всеки от тях и частичното оправдаване на подсъдимия Петров по обвинението по чл. 244 от НК, както и произтичащото от това коригиране на определеното при условията на чл. 23 от НК общо наказание лишаване от свобода; - прокурорът не оспорва потвърждаването на оправдаването на подсъдимия Петров по обвинението за извършено престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК (което, впрочем, не е оспорено и по въззивен ред); - позоваването на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК всъщност е подкрепено с доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда, довели до ненадлежно формиране на изводите по фактите и до оправдаване на подсъдимите поради недоказаност на обвиненията по несъмнен начин, както изисква разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК; - релевираното като касационно основание нарушение на процесуалните правила се подкрепя с доводи за неправилна оценка на доказателствената стойност на: съдържанието на веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени при използване на специални разузнавателни средства (СРС), които са ценени изолирано от останалите доказателства по делото и единствено във връзка с разпоредбата на чл. 177, ал. 1 от НПК, приобщените по реда на чл. 279, ал. 4 от НПК обяснения на подсъдимия М. от досъдебното производство и показанията на свид. В.; - направен е неверен извод относно техническите характеристики на 14-те магнитни карти като платежни инструменти по смисъла на чл. 93, т. 24 от НК, поради което подсъдимият П. неправилно е оправдан частично за тяхното държане по обвинението по чл. 244 от НК; - експертните заключения на експерт Л. не са обсъдени по действителното им съдържание, поради което не са направени съответните на това съдържание изводи; - нарушени са разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК при формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите, доколкото надлежно събраните по делото доказателства не са обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка; - наказанието на подсъдимия П. е явно несправедливо. За да постанови осъждането на подсъдимите по обвиненията за организиране и ръководене (подс. П.) и участие (останалите подсъдими) в престъпна група, първоинстанционният съд се е позовал на обективните данни за намерените и иззети от подсъдимите скимиращи устройства и заготовки за тях, т. нар. „бели пластики” със записани данни от действителни банкови карти, информация от иззетите компютърни устройства, флаш памет и карти памет, мобилни телефони и пр., които са били обект на експертно изследване и възпроизвеждане на данните от тях, както и на показанията на свидетелите по делото, вкл. тези на свид. В. (оперативен работник). Позовал се е също на съдържанието на ВДС, получени при използване на СРС, както отчасти и на обясненията на подсъдимите, основно тези на подс. М. (с. 52 - с. 61 от мотивите на присъдата). Макар да не се отличават с особена аналитичност и задълбоченост, тези мотиви позволяват да се разберат съображенията на съда относно доказателствената стойност и достоверност на всеки от посочените доказателствени източници и да се проследи начинът на формиране на вътрешното му убеждение по фактите въз основа на тези източници. За разлика от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че част от доказателствените източници, поставени от първия съд в основата на съдебния акт, неправилно са ценени като годен източник на правнорелевантни факти, при подробно изложени съображения за това (л. 25 – л. 27 от мотивите). На първо място, съдът е приел, че първата инстанция неправилно е ценила показанията на свид. В. като годен и достоверен доказателствен източник (без да е налице процесуална пречка за разпита му като свидетел с оглед разпоредбата на чл. 118 от НПК), защото те са изградени на данни, получени от оперативни източници и от СРС. Така свидетелят не възпроизвежда факти от обективната действителност, които лично е възприел, а преразказва оперативна информация, чиято достоверност не може да бъде проверена. Това противоречи на регламента, даден с чл. 117 от НПК и води до подмяна на първични с производни доказателства. На следващо място, по отношение приобщените по реда на чл. 279, ал. 2 от НПК обяснения на подсъдимия М., депозирани на досъдебното производство, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е подложил този доказателствен източник на задълбочена проверка не само с оглед двояката му същност като доказателствено средство и като средство за защита, но и с оглед императивната забрана по чл. 279, ал. 4 във вр. ал. 2 от НПК. Проверката на съдържанието на тези обяснения сочи несъмнено, че те уличават останалите подсъдими в извършване на престъплението, но не съдържат данни за дейността на самия подсъдим М.. Констатирано е и неправилното обвързване на съобщеното от този подсъдим с дейността на подсъдимия Г. Г., а не с тази на свид. Г. С. (по отношение на когото наказателното производство е приключило със споразумение за решаване на делото). Все във връзка с тези обяснения съдът е приел, че съобщените в тях данни са твърде общи, не могат да бъдат отнесени към конкретния период от време, не съдържат информация за дейността на подсъдимия Г. Г., като са подкрепени само от показанията на свид. В. и от съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС. В заключение, съображенията на въззивния съд за оправдаване на всички подсъдими по обвиненията за образуване, ръководене и участие в престъпна група с очертаните цели, могат да бъдат обобщени така: дейността на всеки от подсъдимите в такава група се установява само от прочетените обяснения на подсъдимия М. и от данните от ВДС, а това е в разрез със забраните, визирани в чл. 177, ал. 1 от НПК и в чл. 279, ал. 4 от НПК. Тази именно оценъчна дейност на въззивния съд е оспорена с подадения касационен протест при посочените по-горе съображения за игнориране от страна на въззивния съд на съществуващата по делото взаимна връзка между отделните доказателствени източници и установените с всеки от тях факти, която, ако бе надлежно обсъдена, би довела до изводи, различни от направените за доказателствена недостатъчност на обвинителната теза относно престъпленията по чл. 321 от НК. 1. Касационната инстанция намира, че направените от въззивния съд изводи относно процесуалната годност и оценката на доказателствената достоверност на показанията на свид. В., не могат да бъдат споделени изцяло. Несъмнено, тези показания не са депозирани в нарушение на разпоредбата на чл. 118 от НПК, както правилно са преценили това и предходните съдебни инстанции. В качеството му на оперативен работник в сектор „Трансгранична организирана престъпност” в отдел „БОП” – София-град, на свидетеля е била възложена работата по оперативното дело, изразяваща се в извършване чрез различни оперативни способи на проверка на получената в сектора информация за осъществявана от подсъдимите престъпна дейност. В рамките на тази проверка свидетелят възлагал, координирал, контролирал, събирал и анализирал допълнително установените оперативни данни, които докладвал на водещия разследването и на прокурора, като необходим източник на информация за възлагане и извършване на различни процесуално-следствени действия. Самият свидетел не е разследващ орган по смисъла на НПК, не е имал право и не е извършвал такива действия. На досъдебното производство и пред съда В. е свидетелствал именно за извършената от него дейност, както бе описана, както и за получената информация, впоследствие проверена и закрепена чрез съответните процесуално-следствени действия, регламентирани в НПК (обиск, претърсване и изземване, разпити, огледи, възлагане на експертизи и пр.). Служителите, ангажирани с оперативна работа преди или по време на наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и не попадат в рамките на забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК. Аргумент в подкрепа на тази констатация се извежда и от регламента, даден в чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК, според който е допустимо да бъдат свидетели в наказателното производство служители на МВР, на военната полиция и пр., които са „присъствали” при извършване на оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент и разпознаване, като по този начин законодателят ясно е отграничил хипотезите на забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК с оглед конкретно извършваната дейност в рамките на производството. Евентуалната заинтересованост на ангажираните с оперативна работа служители от разкриване на престъплението, подлежи на отчитане и внимателна преценка в рамките на осъществяваната от съда дейност по проверка и оценка на доказателствените източници, наред с всички останали такива. Така че, показанията на полицейски служител, възприел информация, която е от значение за правилното решаване на делото, не могат да бъдат игнорирани само защото тя му е станала известна във връзка с изпълнявани от него служебни задължения. В тази връзка подлежат на преценка обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК, свързани с извършването на конкретни действия по разследването и доколко те са налице във всеки конкретен случай. Съгласно чл. 117 от НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина, в това число и извънпроцесуални действия и поведение на други лица, включително и на такива, които в рамките на конкретния наказателен процес по-късно придобиват процесуалното качество на обвиняеми. В случая, депозираните от свидетеля В. показания биха могли да бъдат надлежен доказателствен източник, а съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени наред с останалите доказателства по делото. Отделен е въпросът за тяхната доказателствена достоверност, което е оценка, различна от тази за процесуалната им годност. Тази оценка обаче следва да зачете съдържанието и на другите доказателствени източници по делото, каквито са протоколите за оглед, за претърсване и изземване, констатациите и изводите на експертните изследвания на ВД, данните от показанията на свидетелите, съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС и пр. (вж. р. № 15/2012 година на ВКС, І НО, р. № 19/2012 година на ВКС, ІІІ НО, р. № 524/2012 година на ВКС, ІІІ НО, р. № 294/2013 година на ВКС, ІІ НО, р. № 198/2013 година на ВКС, І НО, 556/2012 година на ВКС, І НО, р. № 299/2011 година на ВКС, ІІ НО, р. 256/2009 година на ВКС, І НО и др.). Така че, съдът не е имал основание да оцени показанията на този свидетел изначално като негоден източник на доказателствени факти (л. 26 от мотивите). По-скоро може да бъде поставен въпросът за необходимостта от тези показания, след като съобщеното от свидетеля е установимо чрез други доказателствени способи. Няма спор, че възпроизведените от свидетеля факти за извършената оперативна дейност и за получената чрез нея информация са производни доказателства, които обаче поначало имат своето значение като средство за разкриване на първични доказателства и за тяхната проверка, като дори могат и да заменят първичните, когато те се окажат недостъпни. В конкретната хипотеза такава подмяна не е налице, доколкото именно чрез първичните доказателства, представляващи съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС, а и не само чрез тях, те стават проверими. Поради това, изначалното им отхвърляне от въззивния съд като доказателствен източник, не може да бъде споделено. 2. Обясненията на подсъдимия М., дадени пред органа по разследване и в присъствие на защитник, надлежно са приобщени към доказателствената съвкупност по делото (с. з. от 01. 04. 2014 година, л. 361 от нох дело) и са поставени в основата на присъдата. Несъмнено, съдът е имал основание за прочитане на обясненията при условията на чл. 279, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 4 от НПК и след като подсъдимият е отказал да даде обяснения пред съда. Идентична е позицията на подсъдимия М. по отношение на процесуалното му право да дава или да откаже да дава обяснения по обвинението и в рамките на проведеното въззивно съдебно следствие. При анализа и оценката на тези обяснения въззивният съд правилно е констатирал, че те уличават в извършване на престъплението другите подсъдими, но не и него самия, т. е. налице е т. нар. „оговор” (л. 27 от мотивите). Няма спор, че обвинението и присъдата не могат да се изграждат само на „оговор”-а. Тази част от обясненията на подсъдим обаче поначало е годно доказателствено средство и може да се постави в основата на присъдата, ако щателно е проверена и е подкрепена от други доказателствени материали по делото. Този извод не се повлиява от обстоятелството, че впоследствие подсъдимият е отказал да дава обяснения и депозираните от него обяснения са приобщени чрез прочитането им от съда в хода на съдебното следствие. Съображенията си да приеме, че обясненията на подсъдимия М. не се подкрепят от други доказателствени източници въззивният съд е изложил на л. 31 от мотивите на присъдата си. Приел е също, че обясненията са лишени от конкретика и са само косвено и частично подкрепени. Тези съображения на съда не биха могли да бъдат споделени. Вярно е, че в началото подсъдимият сочи своето десетгодишно познанство с подсъдимия Петров, но по-нататък в обясненията съобщава последователно конкретни факти (част като казани му от П.) или лично възприети от него и уточнени по време (напр. „…преди около два месеца…”) или като събитие (напр. покупка на устройство от магазин на „Т.”) и пр. (т. 2, л. 114 и сл. от ДП). Съобщените от подсъдимия М. последователност и интензитет на връзките между отделните подсъдими, изпълняваните от всеки от тях дейности, познанствата и контактите помежду им, се установяват и от констатациите и изводите на допълнителната СТЕ (експерт Л.), както и тези на експертите К., Цв. В. и И. В., от показанията на свид. Ш., вкл. четените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК, дадени пред съдия (т. 1, л. 80 от ДП) и по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, дадени пред органа по разследване (т. 1, л. 77 от ДП), от данните, съдържащи се във ВДС (напр. тези в т. 22, т. 23, т. 25, т. 26). А дали и доколко обясненията на подс. М. съдържат информация за дейността на всички подсъдими или на някои от тях, както е коментирано в мотивите на присъдата (пак там), може и следва да бъде предмет на техния анализ и оценка, но не и основание за изначалното им отхвърляне като недостоверни. 3. Съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС, е обсъдено лаконично и фрагментарно от въззивния съд (л. 32 от мотивите). Няма съмнение, че обвинението и присъдата не могат да се основават само на данни, получени при използване на СРС. Тези данни обаче са надлежен доказателствен източник, наред с всички останали и съдът дължи неговото анализиране и оценка по действителното му съдържание и съобразно останалите доказателствени средства. От обстоятелството, че СРС са използвани само в период от около 4-5 месеца, в края на инкриминирания период, не би могъл да се прави извод, че данните от тях са неотносими и лишени от информация за предходните месеци, както е сторил това въззивният съд. Не е резултат на оценка по действителното им съдържание констатацията, че те не установяват точното поведение и конкретните действия на контролираните лица и разговори между тях. 4. Обобщено, би могло да се каже, че въззивният съд е приел, че конкретната дейност на всеки от подсъдимите в престъпното сдружение с очертаните цели, се установява само от прочетените обяснения на подсъдимия М. и от данните от ВДС, получени при използване на СРС, а това е в разрез със забраните по чл. 177, ал. 1 и чл. 279, ал. 4 от НПК. Извод като този обаче игнорира доказателствени източници, вече посочени, както и съдържащи се в тях факти и води до неприемливото отхвърляне на поначало допустими доказателствени средства само защото се подкрепят от други такива, сами по себе си преценени като недопустими (напр. обясненията на подс. М. във връзка с показанията на свид. В. и данните от СРС). Подобен подход обаче не само че е неприемлив, но и нарушава изискването на чл. 14 от НПК за изграждане на вътрешното убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Би могло да се каже, че в конкретния случай доказателствената съвкупност не изобилства от първични доказателства относно главния факт на процеса, но от обстоятелството, че деянието не е установено напр. от свидетели-очевидци, не могат да се черпят аргументи в полза на тезата за недоказаност на деянието и неговия автор по изискуемия от закона начин. Известно е, че косвените доказателства могат да послужат като основа за изграждане на осъдителна присъда, наред и във взаимодействие с преките доказателства, макар и от производни доказателствени източници, ако всички те представляват система от факти, свързани помежду си и с главния факт на процеса и водят до изводи, които са единствено възможни и изключващи всички останали. Ако въззивният съд бе извършил задълбочен и цялостен анализ и оценка за годност и достоверност на доказателствените източници, сами по себе си и в тяхната взаимовръзка и зависимост, вероятно би достигнал до изводи по фактите, различни от направените. А това е било необходимо не само с оглед обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото за формиране на вътрешното убеждение на съда (чл. 14 от НПК) и разкриване на обективната истина (чл. 13 от НПК), на която е основан нашият наказателен процес, но и защото основният спорен по делото въпрос е този за осъществяване от подсъдимите на инкриминираните по делото действия в рамките на престъпното сдружение. Всъщност, по делото са налице доказателствени източници, макар и не многобройни, но събрани по надлежния ред, които позволяват коректни фактически изводи, при тяхното пълно, обективно и всестранно обсъждане и оценка. Следва да се има предвид, че нито страните, нито съдът в наказателния процес могат и следва да разчитат единствено и само на преки доказателства. Пропускът да се анализира цялата съвкупност от доказателства – гласни, писмени и веществени, е лишил предходната съдебна инстанция от възможността да идентифицира и да се ползва от косвените доказателства в процеса. Един цялостен и задълбочен анализ на съдържащите се в доказателствени източници факти, съобразно и данните от експертните обсъждания и заключения, биха дали възможност за формиране на несъмнени и безпротиворечиви фактически изводи, което обаче в случая не е направено. 5. В касационния протест не са изложени конкретни доводи и съображения във връзка с оспореното от прокурора частично оправдаване на подсъдимия Петров по обвинението по чл. 244 от НК. Поради това, може само да се констатира, че оправдаването на подсъдимия за държане на 14 броя пластики, съдържащи информация, определяща ги като вид платежни инструменти по смисъла на чл. 25, ал. 1 от Наредба № 3 на БНБ от 2009 година, се основава на констатациите на допълнителната техническа експертиза (експерт К., л. 200 от внох дело), в която, в отговор на втори въпрос, експертът констатира, че към дата 22. 05. 2012 година (задържането на подсъдимите и започването на наказателното производство) с описаните 14 броя пластики не би могло да се извършват платежни или други операции поради изтичане на въведения в тях срок, което е станало между м. август 2011 година и м. април 2012 година за отделните карти (л. 36 от мотивите на въззивната присъда). Следва да се отбележи също, че по отношение на преобладаващия брой карти (девет на брой) този срок е изтекъл през м. март и м. април 2012 година, т. е. те не представляват годни платежни инструменти, както е приел съдът, едва след този момент, но не и преди това. Необходимо е да се подчертае, че престъплението по чл. 244, ал. 2 от НК е такова на просто извършване, като от значение за съставомерността са характеристиките на държаните обекти като платежни инструменти по смисъла на чл. 243, ал. 2 от НК, а наличието на тези характеристики при инкриминираните пластики е несъмнено установено. Няма спор, че намерените в подсъдимия Петров пластики представляват карти с черна магнитна лента, със стандартни размери на банкова карта и записани върху тях на ръка четирицифрени номера. Според записите на магнитния носител (т. нар. втора пътека на магнитната лента, от която информацията задължително се чете от устройството), те притежават техническите характеристики на действително издадени платежни електронни инструменти, независимо, че външният им вид не съответства на записаната информация (ТЕ, експерт К., т. 10 от ДП). За да бъде ползвана всяка от тези карти като електронно средство за разплащане, от значение е единствено записът на втора пътека от магнитната лента, който представлява кодирана командна служебна информация и обикновено тя е тази, която задължително се чете от съответното устройство при ползване на картата като банков платежен инструмент. А такива записи са несъмнено установени на иззетите от подсъдимия П. карти, инкриминирани по делото. Тези обстоятелства обаче не са обсъдени от въззивния съд в рамките на твърде лаконичната обосновка на частичното оправдаване на подсъдимия Петров по обвинението по чл. 244, ал. 2 от НК. Горните констатации дават основание за извод за допуснати от страна на въззивния съд нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса и възпрепятстват правилното приложение на закона, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактическите положения (по доказването), а не само по приложението на материалния закон (по правната квалификация). Направените в протеста възражения относно справедливостта на наказанието на подсъдимия П. няма как да бъдат обсъждани към настоящия момент, предвид направените при касационната проверка констатации за допуснати от въззивния съд нарушения при анализа и оценката на доказателствените източници, които не са позволили надлежно формиране на изводите по фактите. Тези възражения обаче следва да бъдат съобразени и да получат убедителен отговор от страна на въззивния съд. По жалбата на подсъдимия И. П.: Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия П. от ангажиране на наказателната му отговорност за извършени престъпления по чл. 354а от НК, по чл. 244, ал. 2 от НК и по чл. 246, ал. 3 от НК. Изложените в жалбата и допълнителните писмени бележки доводи и съображения обаче касаят само и изцяло осъждането на подсъдимия за престъпленията по чл. 244 от НК и по чл. 246 от НК. Относно потвърждаването на осъждането му по чл. 354а от НК не са изложени каквито и да било доводи, поради което касационната проверка за това осъждане поначало не е възможна. Същото се отнася и до оплакването за необоснованост на въззивната присъда в частта й относно осъждането за престъпленията против паричната и кредитната система, доколкото необосноваността не е касационно основание. Акцентът в жалбата на подсъдимия П., чрез защитниците му, е поставен върху отказа на съда да уважи направените от защитата доказателствени искания за назначаване на допълнителна техническа експертиза, при участие на експерти от БНБ, както и за провеждане на следствен експеримент с инкриминираните карти със записана (репликирана) информация на действителни платежни инструменти, с цел установяване дали е възможно извършване на платежни операции с тях. Исканията са отхвърлени от въззивния съд с мотивирани определения съответно от 23. 01. 2015 година (л. 210 от внох дело) и от 01. 04. 2015 година (л. 314 от внох дело). ВКС намира касационната жалба за неоснователна. Известно е, че отказът на съответния компетентен орган да уважи доказателствени искания на страните сам по себе си не би могъл да бъде ценен като процесуално нарушение на плоскостта на ограничаване на техните права. Това би могло да е така, само когато и доколкото този отказ е довел до ненадлежно формиране на изводите по фактите и до неправилно приложение на правото, като по този начин са ограничени процесуалните права на страните в процеса. Във връзка с конкретно направените и оставени без уважение доказателствени искания на защитата на подсъдимите, предмет на оспорване в касационната жалба, ВКС намира за необходимо да отбележи принципното положение, че следственият експеримент, по смисъла на чл. 166 от НПК, е институт за проверка и уточняване на данните, съответно доказателствата, получени чрез други действия и дава само данни, които имат характер на контролни или насочващи, но не може да привлече (открие) в процеса нови доказателства. Неговото провеждане е допустимо, само когато е обективно възможно, което е въпрос на преценка от компетентния орган на процеса във всеки отделен случай. В случая е достатъчно да се посочи, че провеждането на следствен експеримент с инкриминираните по делото карти през 2015 година обективно не е възможно и не би довело до валиден от доказателствена гледна точка резултат, защото въведената в магнитните ленти на пластиките банкова информация е с означен срок до 2012 година, след което е в ход наказателното производство и дейността е преустановена. Характеристиките на тази информация е предмет на нееднократно експертно изследване и подробно бе коментирана по-горе в решението. По делото са изготвени основна и допълнителна технически експертизи по отношение на инкриминираните пластики (експерт К.), както и основна и допълнителна технически експертизи по отношение на съдържанието на електронната комуникация между подсъдимите (експерт Л.), технически експертизи на иззетите от подсъдимите устройства за банкомати, дефинирани несъмнено като „скимиращи” (експерти Цв. В. и И. В.). При това положение, претендираното допълнително експертно изследване на пластиките би следвало да бъде обосновано с липса на пълнота, яснота или обоснованост на изготвените експертни изследвания и заключения, както изисква разпоредбата на чл. 153 от НПК, което в случая не се установява да е сторено в производството пред въззивния съд. Този съд е обосновал отказа си да допусне такова допълнително изследване със съображения, които няма причини да не бъдат споделени, поради което не се налага да бъдат повтаряни. Към надлежно установените по делото факти са приложени съответните материалноправни норми на чл. 244, ал. 2 от НК и на чл. 246, ал. 3 от НК, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт в потвърдителната му част. Съображения относно елементите от състава на престъпленията и тяхната установеност в дейността на подсъдимия П. вече бяха изложени. С оглед констатациите и изхода от касационната проверка, възраженията на подсъдимия П. за явна несправедливост на наложените му наказания, могат и следва да бъдат обсъдени и да получат надлежен отговор едва след решаване на въпросите, посочени по-горе в решението. При изложените съображения, касационната инстанция намира, че допуснатите от въззивния съд нарушения при анализа и оценката на доказателствените източници относно тяхната процесуална годност и доказателствена достоверност са опорочили начина на формиране на вътрешното убеждение на съда по формиране на фактите, което е довело до неправилно приложение на правото. Поради това, съдебният акт в атакуваните му части подлежи на отмяна и делото на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за тяхното отстраняване. Поради това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ постановената от Апелативния специализиран наказателен съд, първи въззивен състав, нова присъда № 4 от 02 юни 2015 година, по внохд № 175 / 2015 година, в частта, с която е отменена и в частта, с която е изменена присъда № 9 от 24 април 2014 година на Специализирания наказателен съд, по нохд № 996 / 2013 година, вкл. по чл. 23, ал. 1 от НК, а също и в частта относно разноските. ВРЪЩА делото в отменените части за ново разглеждане от друг състав на Апелативния специализиран наказателен съд от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.