Р Е Ш Е Н И Е
№ 265
гр.София, 30.09.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3072/ 2014 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 712/ 26.05.2014 г. по настоящето дело по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 78 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 3243/ 2013 г. в частта му, с която са уважени предявените от Т. С. В. против касатора искове за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № Н-425/ 20.11.2012 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „кондуктор” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 318,24 лв.
Обжалването е допуснато по процесуалноправните въпроси изпълнила ли е страната в основното производство задължението си да посочи адрес на свидетел, ако заяви в кое доказателство този адрес се съдържа и длъжен ли е съдът да даде срок на страната да сочи нов адрес за призоваване на свидетел, ако първото призоваване е неуспешно не по нейна вина. Първият въпрос следва да получи положителен отговор. При организирането на процеса по сочене, допускане и събиране на доказателства съдът не изхожда от формалистични съображения, защото процесуалният закон му вменява задължението да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му в съответствие с истината (чл.7 ал.1 изр.2 ГПК, чл.10 ГПК). Когато страната посочи доказателства, които съдът прецени за необходими и относими и ги допусне, той е длъжен да вземе необходимите мерки за събирането им по делото. Ако се касае за свидетелски показания и страната е посочила имената на свидетелите, а също и в кой документ по делото се съдържат данни за адресите им, съдът не може да откаже призоваването им по формално съображение, че адресите не са посочени в нарочна молба. Още по-малко в съответствие с основните начала на гражданското производство е отказът на съда да разпореди ново призоваване на допуснатите свидетели, когато поради неправилни негови действия първото призоваване се окаже неуспешно. Този акт не съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и не спомага, а пречи да бъде установена истината. Поради това и вторият процесуалноправен въпрос, дал основание за допускане на касационното обжалване, следва да намери положителен отговор - съдът е длъжен да предприеме ново призоваване на вече допуснат свидетел, ако първото призоваване е неуспешно не по вина на посочилата го страна.
Като се има предвид изложеното, по същество, касационната жалба се явява основателна. Въззивният съд е уважил предявените искове въз основа на извод за недоказаност на твърденията на работодателя за извършено от ищцата дисциплинарно нарушение, след като незаконосъобразно е отхвърлил искането за събиране на свидетелски показания за този факт. Свидетелите са посочени от ответника с отговора на исковата молба и е поискано призоваването им от адреси, които се намират в приобщената като доказателство прокурорска преписка. Първоинстанционният съд е допуснал свидетелите и разпоредил призоваването им от РУ „Транспортна полиция” - В., погрешно приемайки, че същите са полицейски служители. След неуспешното призоваване той отхвърлил искането на страната да посочи адресите им за ново призоваване, макар да приобщил като доказателство по делото прокурорската преписка, където тези адреси са посочени. Последвало отхвърляне на исковете именно поради недоказаност на факта, за чието установяване свидетелите били допуснати. Въззивната жалба на ответника съдържа изрично оплакване срещу това процесуално действие на съда от първа инстанция и е формулирано искане свидетелите да бъдат призовани от въззивния съд. Това искане не е уважено по съображения за настъпила процесуална преклузия, тъй като в дадения от първата инстанция срок адресите на свидетелите не са посочени от страната в нарочна молба. Изводът е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото съгласно чл.266 ал.3 ГПК не настъпва преклузия по отношение на доказателствени искания, неправилно отхвърлени от първоинстанционния съд, включително при неправилно оттегляне на определение, с което вече са допуснати необходими и относими доказателства. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си при наличие на касационно основание по чл.281 т.3 ГПК и то следва да бъде отменено.
Независимо от допуснатото във въззивното производство процесуално нарушение, касационната инстанция приема, че не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия за изясняването на делото от фактическа страна. По аргумент от чл.293 ал.3 ГПК, в този случай спорът следва да бъде разрешен по същество от касационния съд.
Установено е, че ищцата В. е работила при ответника по правоотношение, възникнало от трудов договор, заемала е длъжността „кондуктор”. При дадено от нея съгласие, със заповед № 363/ 09.07.2012 г., представител на работодателя е възложил на Т. В. за времето от 10 до 25.07.2012 г. да изпълнява длъжността „началник влак”. Трудовото правоотношение е прекратено с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” със заповед, връчена на 03.12.2012 г. за нарушение, състоящо в неизпълнение на задълженията на началника на влак, извършено на 24.07.2012 г. Уволнението е оспорено при следните фактически твърдения: заповедта е издадена от неоправомощено от работодателя лице; дисциплинарното наказание е наложено след сроковете по чл.194 ал.1 КТ; работодателят е наложил наказанието преди да вземе обясненията на работника съгласно чл.193 КТ; работодателят не е изяснил обективно фактическата обстановка и неправилно отхвърлил възраженията на работника, че не е доказано извършването на нарушението; наложеното наказание не съответства на тежестта на нарушението; заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не е мотивирана; заповедта не е надлежно връчена от работодателя.
Първото твърдение е неоснователно. По делото е прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, което установява, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена от означените в документа негови издатели – Г. И. и М. Х.. Това са лицата, които представляват ответното дружество съгласно вписването в Търговския регистър, поради което волеизявлението изхожда пряко от работодателя, а не от неоправомощено от него лице.
Наказанието е наложено в срока по чл.194 ал.1 КТ. Съгласно установената по реда на чл.290 ГПК практика, двумесечният срок за налагането му тече от датата, на която субектът на дисциплинарна власт е узнал за извършеното нарушение (установено в съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, както и индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна - решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/ 2010 г., IV г. о., решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/ 2011 г., IV г. о.). Съобразно писмените доказателства по делото, законните представители на работодателя са уведомени за посоченото в уволнителната заповед нарушение на 24.09.2012 г., когато в [фирма] е постъпило писмо изх.№ 3346/ 18.09.2012 г. на РУ „Транспортна полиция”, [населено място], в което са посочени обективните и субективните му признаци. Няма данни и не се твърди от ищцата по-ранен момент на узнаване. Двумесечният срок по чл.194 ал.1 КТ изтича на 26.11.2012 г. (тъй като 24.11.2012 г е неприсъствен ден), но съгласно чл.194 ал.3 КТ течението му спира, докато работникът е в законоустановен отпуск. Видно от неоспорената заповед № 2841/ 08.11.2012 г., ищцата е била в годишен платен отпуск от 19.11.2012 г. до 30.11.2012 г., т.е. двумесечният срок за налагане на наказание не е текъл в тези 10 дни и връчването на заповедта на 03.12.2012 г. е станало в неговите рамки.
Неоснователно се поддържа от ищцата, че работодателят е наложил наказанието преди да вземе обясненията й съгласно чл.193 КТ. На 30.09.2012 г. на нея й е връчено Искане за обяснения, а на 01.10.2012 г. тя е дала такива писмено (приети като доказателство по делото). Твърденията на ищцата, че искането е връчено от неовластено от работодателя лице, са неотносими, защото според установената практика няма значение кой е поискал обясненията и пред кого са дадени. Достатъчно е те да са достигнали до знанието на субекта, упражняващ дисциплинарна власт, преди налагане на наказанието (решение № 322/ 05.05.2010 г. по гр.д.№ 301/ 2009 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 66/ 03.04.2014 г. по гр.д.№ 3413/ 2013 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 177 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 193/2011 г., IV г. о.). В случая това условие е спазено, тъй като обясненията са обсъдени в издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание.
По аналогични съображения неоснователен е и доводът, че заповедта не е надлежно връчена от работодателя. Законът не поставя изискване работодателят лично (а когато е юридическо лице – законният му представител) да извърши това фактическо действие. Той допуска връчването да стане и чрез обратна разписка (чл.195 ал.2 изр.2 КТ). Самото връчване няма отношение към законността на уволнението. То е елемент от фактическия състав, който води до прекратяване на трудовоправната връзка (чл.195 ал.3 КТ, чл.335 ал.2 т.3 КТ) и ако не е осъществено, не е настъпил ефектът от уволнителното волеизявление. Оспорването на редовността на връчването е лишено от смисъл, защото то е равносилно на твърдение, че трудовото правоотношение продължава да съществува и е несъвместимо с искане за отмяна уволнение и възстановяване на работа.
Заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, е мотивирана съгласно изискванията на чл.195 ал.1 КТ. В нея са посочени нарушителят, мястото и датата на извършване на нарушението, нарушените разпоредби и наложеното наказание. Посочените законови текстове съответстват на въведените в заповедта фактически твърдения за неизпълнението на задълженията на началник влак съгласно вътрешните актове на дружеството – работодател и издадената от управителите му заповед за начина на процедиране при установяване на пътници без билет. Освен това според установената практика (срв. решение № 857 от 25.01.2011 г. по гр. д. № 1068/ 2009 г., IV г. о., решение № 205 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 236/2010 г., IV г. о., решение № 177 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г., IV г. о.), релевантни са фактическите основания за издаване на заповедта. Дори при несъответствие между тях и посочените като нарушени законови разпоредби, това не опорочава уволнителната заповед. Достатъчно е в нея извършените нарушения и наложеното наказание да са посочени по разбираем за работника начин.
Неоснователно се поддържа от ищцата, че работодателят не е изяснил обективно фактическата обстановка и че не е доказано претендираното в заповедта нарушение. Наказанието е наложено заради неизпълнение на задълженията по чл.24 т.1 и 3 от Инструкция за началника на пътнически влак, според които разпоредби при установяване на пътник без билет началникът е длъжен да уточни началната и крайната спирка на пътуването му, да определи дължимата цена, да я получи и незабавно да издаде влаков билет или да нареди на кондуктора да издаде влаков билет. В противен случай той е длъжен незабавно да вземе мерки за отстраняване на пътника от влака. Наказанието е наложено и заради неизпълнение на заповед на представителите на [фирма] № 278/ 10.07.2012 г. (приета като доказателство по делото), според която пътниците, качили се в първия вагон на влака без билет, се снабдяват с превозни документи само и единствено от началника на съответния влак. От фактическа страна е посочено, че на 24.07.2012 г. ищцата, в качеството й на началник влак, е установила в първия вагон наличие на пътници без билет и вместо да изпълни процедурата по Инструкцията е взела 0,80 лв от пътника П. И., срещу което не е издала билет. Действително, по делото не е установено твърдението на работодателя, че от пътника са взети пари. Безспорно е обаче, че на пътника нито е издаден превозен документ, нито са взети мерки за незабавното му отстраняване от влака. Това следва от обясненията на самата ищца, дадени по реда на чл.193 КТ, в който тя признава, че е открила лицата П. И. и М. К. пътуващи без билет в първия вагон на влака. След като уточнила маршрута им, според ищцата тя ги насочила към влаковия билетен касиер да закупят билети. По – късно се усъмнила дали те наистина са закупили билети и като ги потърсила, открила ги в последния вагон на влака, отново без превозни документи. Следователно нарушението се доказва от обясненията на самата ищца, защото като началник на влака тя не е имала право да насочва лицата да си закупят билети. Според чл.24 от цитираната по-горе Инструкция и според Заповед № 278/ 10.07.2012 г. тя е била длъжна сама да получи дължимата сума и да издаде превозен документ. Неизпълнението на това задължение е нарушението на трудовата дисциплина, за което й е наложено наказание, за него е ирелевантно обстоятелството взела ли е пари от нередовните пътници или не. Вземането на пари без издаването на превозен документ има отношение към реализиране на наказателната или административно-наказателната отговорност на ищцата, но за ангажиране на дисциплинарната й отговорност е релевантно единствено има ли неизпълнение на трудови задължения. Такова безспорно е налице, защото ищцата не спори, че нито е издала превозен документ на двамата пътници, нито е взела незабавно мерки за отстраняването им от влака. А именно това е било в нейните задължения като началник влак, съгласно цитираните Инструкция и Заповед.
Видно от изложеното, доказано е извършването на посоченото в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание нарушение. То е тежко, защото касае неизпълнение на едно от основаните трудови задължения на началника на пътнически влак – да осуетява ползването на ресурсите на работодателя, предназначени за осъществяване на основната му дейност, без насрещна престация. Неоснователно ищцата поддържа, че най-тежкото дисциплинарно наказание е неадекватно на констатираното нарушение. Освен че нарушението е тежко, при определяне на наказанието е съобразено, че през същата година на служителката е наложено дисциплинарно наказание „Забележка”. Поради това не може да се приеме, че при определяне на наказанието работодателят е допуснал нарушение на чл.189 ал.1 КТ.
С оглед приетото, всички доводи, въз основа на които ищцата е оспорила с исковата молба уволнението, се явяват неоснователни. Волеизявлението на работодателя е направено при наличието на предвидените в КТ предпоставки, поради което искът за обявяването му за незаконосъобразно следва да бъде отхвърлен. Съответно следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Варненски окръжен съд № 78 от 29.01.2014 г. по гр.д.№ 3243/ 2013 г. в частта му, с която са уважени предявените от Т. С. В. против [фирма], [населено място] искове за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № Н-425/ 20.11.2012 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „кондуктор” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 318,24 лв, както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т. С. В., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], против [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], искове по чл.344 ал.1 т.1 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със издадена заповед № Н-425/ 20.11.2012 г.; по чл.344 ал.1 т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „кондуктор”; и по чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 318,24 лв, както и претенцията за възлагане на разноските по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|