Р Е Ш Е Н И Е №51 гр. София,04.04.2016 ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 23.03. две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА и при участието на секретаря Ирена Велчева като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №504/15 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Б. А. К. и Петя И. К. от [населено място] срещу решение №298 от 26.11.2014 г. на Апелативен съд-Велико Т., ГК по гр.д. №238/2014 г.. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение №23/ 05.02.2014 по гр.д. №540/12 г. на Ловешки окръжен съд, с което е признато за установено , че към 27.04.2012 г. съществува вземане на [фирма]-гр.София срещу двамата касатори в размер на 44 249,02 швейцарски франка-главница за периода от 18.05.2011 г. до 26.04.2012 година и 3 715,05 швейцарски франка -договорна лихва за същия период, както и такса от 0,18 швейцарски франка,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на договор за потребителски кредит HL 32595/18.01.2008 г. и четири броя допълнителни споразумения към него, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. д. № 244/2012 на РС-Тетевен. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по касационната жалба в депозирания писмен отговор счита същата за неоснователна. С определение №716 от 11.12.2015 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.1от ГПК по обуславящия изхода на делото правен въпрос: за приложението чл.143 т.т. 9,10,11,12 З. относно уговорката в договора за потребителски кредит, предвиждаща за едностранната възможност за промяна от страна на банката на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в него основание, поради наличие на противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК: решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/14 на ВКС, Трето гр. отд. на ГК , както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест относно факта, че съответните клаузи са индивидуално договорени по смисъла на чл.146 З.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска на банката, сега с наименование Ю. България АД като кредитодател по процесния договор за кредит, уговорен в швейцарски франкове, решаващият съдебен състав е изложил следните съображения: По силата на уговорките в сключения между страните по спора договор за потребителски кредит HL 32595/18.01.2008 г. касаторите като кредитополучатели са усвоили 50 000 лева, уговорени в равностойността им в швейцарски франкове по курс купува на банката-кредитодател в деня на усвояване на средствата по кредита при условия за връщане , лихви,такси и обезпечения, залегнали в съдържанието на самия договор. С договор за цесия от 05.02.2008 г. банката прехвърля вземанията си по договора за кредит, заедно с обезпеченията си на [фирма], след което дружеството- цесионер и длъжниците сключили четири броя допълнителни споразумения, съответно на 14.03.2009 г.,15.03.2010 г.,23.03.2010 г. и 15.11.2010 г., вследствие на което се формирала главница в по-голям размер от първоначално договорената. С последваща обратна цесия от 17.11.2011 година процесните вземания, ведно с обезпеченията били прехвърлени отново на банката-кредитодател, но вече при новите условия, т.е. съгласно сключените междувременно допълнителни споразумения с [фирма]. Касаторите-кредитополучатели преустановили плащанията на месечните вноски по уговорените в договора лихви по кредита на 18.03.2011 г., поради което с настъпването на падежа на третата последователна вноска за лихва целият размер станал предсрочно изискуем по силата на действието на уговорката в чл.18 ал.2 от съдържанието на договора за кредит. За цесията и за настъпването на предсрочната изискуемост длъжниците били уведомени чрез изпращането на уведомителни писма на посочените в договора от самите тях адреси, поради което и съгласно уговорката в чл.29 от договора следвало да се считат за редовно уведомени. За да счете за неоснователни наведените в отговора на ИМ от двамата касатори възражения за нищожност, поради неравноправност-чл.146 ал.1 във връзка с чл.143 т.т. 9,10,11,12 на отделните уговорки в договора за потребителски кредит HL 32595/18.01.2008 г., а именно тези в:чл.3 ал.1 и ал.5 , чл.6 ал.3,чл.12 ал.1 и чл.22 ал.1 и ал.2 , решаващият състав на въззивния съд е изложил няколко основни аргумента, които се свеждат до това, че самите клаузи преди всичко са индивидуално договорени, тъй като с получаването на средствата по кредита, ответниците са целели рефинансирането на друг жилищен кредит, поради което и нямало основание да се приеме, че не били предварително запознати с условията, при които се отпуска процесният кредит. Не са били налице съответните специални фактически състави на посочените разпоредби на чл.143 З. по отношение на съответните уговорки в договора за кредит. По отговорите на двата правни въпроса е налице следната съдебна практика: С решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/14 на ВКС, Трето гр. отд. на ГК е прието, че уговорката в договор за кредит, предвиждаща за едностранната възможност за промяна от страна на банката на размерите на договорените лихви и такси за управление въз основа на непредвидено в самия договор основание , а за сделките по чл.143 ал.3, т.1 З. и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства –колебания или изменения на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция в чл.143 З.. Като такава, при това без да е сключена индивидуално, подобна уговорка е нищожна , съгласно чл. 146 ал.1 З.. С влязлото в сила решение №1996/14.03.2014 г. по гр.д. № 8877/2013 на СГС, ГО, с оглед императивния характер на нормата в чл.146 ал.4 З. е възприето , че доказателствената тежест относно това, че една неравноправна клауза е уговорена индивидуално, с оглед изключването в този случай на нейната нищожност, се носи от доставчика на услугата. По основателността на касационната жалба : Касационната жалба е неоснователна. С оглед отговорите на въпросите в посочената по-горе практика на ВКС и съдилищата, основателно е оплакването в касационната жалба за неравноправния характер на уговорката в чл.12 от договора за потребителски кредит HL 32595, сключен между страните на 16.01.2008 г. в частта, с която се предвижда , че банката запазва правото си по време на действието на договора едностранно да променя приложимите лихви, на непредвидено в самия договор основание и без това да е свързано с обективни обстоятелства –колебания или изменения на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на услугата. В случая не се доказва по категоричен начин и че тази клауза е била индивидуално уговорена, обстоятелство в доказателствена тежест на доставчика на услугата-ищцовата банка. Въпреки изложеното крайният резултат по спора остава неповлиян от нищожността на клаузата в чл.12 от основния договор. Това е така, доколкото от данните от заключенията на ССчЕ, приети по делото се установява, че размерът на обявената за предсрочно изискуема сума от главница и лихви, е следствие не от едностранното изменение на договорените лихви на основание действието на цитираната неравноправна уговорка в чл.12 от основния договор, а от сключените, след цедиране на вземането от банката-кредитор на цесионера [фирма]-София, четири броя допълнителни споразумения между дружеството-цесионер и кредитополучателите по основния договор за потребителски кредит Б. А. К. и Петя И. К.. Ето защо, след прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит и изпълнение на задължението на цедента да уведоми длъжниците по цедираното вземане , последните са обвързани от поетите след цесията от самите тях задължения в сключените с новия кредитор- дружеството-цесионер четири броя допълнителни споразумения относно предоговорените размери на просрочените главници и лихви и на редовните такива, доколкото това следва от нормите в чл.9 и чл.20 а ал.2 ЗЗД. В последствие с договор за цесия от 17.11.2011 г. процесните вземания са прехвърлени обратно от [фирма]-София на [фирма]-гр.София. Обратната цесия е съобщена на длъжниците на 09.01.2012 г. с уведомителни писма от цедента и цесионера, а с уведомителни писма, изпратени на 20.01.2012 г. на адресите на двамата длъжници банката-кредитор уведомява същите за настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг. Заявление по чл.410 ал.2 ГПК е депозирано в съда на 26.04.2012 г.. С оглед описаните факти в тяхната последователност размерът на вземанията за главница и лихва на банката не се основават на приложението на нищожната съгласно чл.146 ал.1 З. като неравноправната клауза в чл.12 от договор за потребителски кредит HL 32595/18.01.2008 г., а на четири броя допълнителни споразумения, сключени между двамата касатори и [фирма]-София, съответно на: 14.03.2009 г.,15.03.2010 г.,23.03.2010 г. и 15.11.2010 г., и договор за цесия от 17.11.2011 г. процесните вземания са прехвърлени обратно от [фирма]-София на [фирма]-гр.София. Следователно оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закаон-чл.143 и чл.146 ал.1ЗЗП и за необоснованост на въззивното решение са неоснователни и последното следва да се остави в сила. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №298 от 26.11.2014 г. на Апелативен съд-Велико Т., ГК по гр.д. №238/2014 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.