Р Е Ш Е Н И Е №87 [населено място], 16.11.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2165 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Р. Г. Д. и Н. П. Д., чрез адв.Р.А. срещу решение №27 от 18.04.2019г. по в.т.д. №32/2019г. на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено решение №38 от 11.12.2018г., постановено по т.д. №15/2018г. Окръжен съд-Ямбол. С първоинстанционното решение са осъдени Р. Г. Д. и Н. П. Д. да заплатят солидарно на "Юробанк България"АД, [населено място], на основание чл.430 ТЗ вр. с чл.287 и чл.288 ТЗ, вр. с чл.79 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL42315 от 11.08.2008г. сумата 25 131.34 швейцарски франка /CHF/- по предявения като частичен иск, представляваща част от непогасена главница по договора за банков кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2018г. до окончателно й изплащане, и сумата 252 лева- платени нотариални такси, както и направените от "Юробанк България"АД разноски в размер на 4 297.15 лева, като е отхвърлено направеното от ответниците възражение за прихващане със сума в размер на 20 936.83 швейцарски франка /CHF/, представляваща недължимо платена от тях сума по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL42315 от 11.08.2008г. В касационната жалба се твърди, че решението следва да се обезсили като недопустимо - поради произнасяне на съда извън правния спор, евентуално да бъде отменено като неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторите твърдят, че въззивният съд е разгледал възражението за прихващане с недължимо платени суми като е преценявал общия размер на задълженията по процесния договор за кредит, което е недопустимо предвид предявяването на иска като частичен. Поддържат, че са неправилни като противоречащи на закона изводите на съда относно валидността на договора за кредит. Считат, че са налице и съществени процесуални нарушения, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени възражения и доводи на страните и не е изпълнил задължението си служебно да следи за неправноправни клаузи в договора, вкл. клаузите за погасяване на задълженията по договора в чужда валута /швейцарски франкове/ без предоставяне на достатъчно информация за валутния риск, въпреки факта, че кредитът реално е предоставен в местната валута- български лева. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират разноски за всички инстанции. Ответникът по жалбата „Юробанк България“ АД поддържа, че жалбата е неоснователна. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени претенциите на основание чл.430 ТЗ, вр. с чл.287 и чл.288 ТЗ - частичен осъдителен иск за сумата 25 131.34 CHF- част от непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва до окончателното плащане и иск за сумата 252 лева- нотариални такси, въззивният съд приема, че между страните е сключен валиден договор за банков кредит, като възраженията за наличието на пороци, водещи до нищожност на договора /липсата на писмена форма за действителност съгласно чл.430, ал.3 ТЗ и липса на съгласие/ са неоснователни. Решаващият съдебен състав счита, че не се доказва поведение на кредитополучателите за извънсъдебно оспорване валидността на сделката, поради липсата на писмено съгласие относно размера на сумата и начина на издължаване, като с подписаното от тях допълнително споразумение от 11.09.2012г. са се съгласили изрично с приложения погасителен план, съдържащ както размера на падежиралите анюитетни вноски, т.е. дължимите и непогасени задължения, така и дължимите в бъдеще задължения за заплащане на анюитетни вноски /главница, лихва, разноски и т.н./. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответниците относно обявяването на предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпил падеж. Съдът приема, че са налице условията на чл.18 от договора, като на длъжниците е връчено писмено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост от кредитора, в съдържанието на което правоотношението е индивидуализирано по недвусмислен и за двете страни начин, т.е. налице са посочените в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по т.д. №4/2013г., ОСГТК предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост. Въззивният съд намира, че е основателно възражението за нищожност на клаузите в договора за кредит по чл.3, ал.5 и чл.12, с които е предвидена възможност за едностранно изменение от банката на размера на дължимата лихва по чл.430, ал.2 ТЗ и автоматичното обвързване на кредитополучателите с изменението, без възможност за договаряне. Излага доводи, че кредитополучателите са потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползват от закрилата по този закон, като клаузата за изменение в бъдеще на размера на лихвата чрез промяна на БЛП се явява неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП, тъй като липсва яснота в договора относно методиката на банката за определяне на БЛП и не е предвидена възможност за прекратяване на договора в съответствие с изключението по чл.144, ал.2, т.2 ЗЗП. Съдът приема, че лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ, определена в чл.3, ал. 1 от договора като конкретен размер от 6 %, попада в изключенията по чл.144, ал.2, т.2 ЗЗП, като липсата на яснота относно методиката за определяне и възможността на потребителя да влияе върху размера на тази лихва са ирелевантни. Решаващият съдебен състав намира, че нищожността на посочените по-горе договорни клаузи не се отнася до основния предмет на договора, не препятства възможността при наличието на конкретно договорен размер на лихвата потребителите да преценят съответствието й с размера на кредита, за който изрично са се съгласили да върнат, нито се препятства приложението на останалите клаузи от договора за кредит, поради което договорът за кредит е действителен съгласно чл.146, ал.5 ЗЗП. Предвид изложеното излага доводи, че дължимата от ответниците договорна лихва е в размер, определен с варианта от заключението на вещото лице, без да се съобразява изменението съобразно промяната на БЛП на банката. Приема, че с допълнителното споразумение от 11.09.2012г. кредитополучателите не са имали възможност да преговарят относно размера на задължението, не им е предоставена възможност да прекратят договора с оглед посочената промяна на БЛП от 6 % на 7.20 %, поради което във връзка с потребителската закрила по чл.143, т.10 и чл.146, ал.1 ЗЗП клаузата за изменение на размера на лихвата е нищожна. Въззивният съд счита, че размерът на задълженията на ответниците следва да се определя по предложения от вещото лице вариант в Таблица № 7 в CHF - без да се променя размерът на лихвата, договорен в чл. 3, ал.1 от договора за кредит за целия срок до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като в този вариант с платените суми в размер на общо 21 108.75 CHF се погасяват задължения за главница - 3 209.50 CHF; договорна лихва по чл.3, ал.1 - 16 854.97 CHF, такси – 932.27 CHF и застрахователни премии- 112.01 CHF, като остава дължима непогасена главница от 43 255.50 CHF. Въззивният съд намира за неоснователно възражението за прихващане, като излага мотиви, че няма недължимо платени суми от страна на кредитополучателите, а неправилно отнасяне на платени суми от страна на банката при осчетоводяване на погасяванията. Съдът приема, че при дължима лихва 16 854.97 CHF и отнасяне от страна на банката на сумата от 18 111.40 CHF за погасяване на лихва, при спазване на правилата чл.76, ал.2 ЗЗД с разликата от 1 256.43 CHF следва да бъде намален размерът на дължимата главница. Размерът на непогасената главница е 43 255.50 CHF, поради което съдът намира, че предявеният частичен иск е изцяло основателен. С определение №356/26.05.2020г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса - относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. За да даде отговор на поставения правен въпрос, настоящият състав на ВКС съобрази следното: С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №23 от 07.07.2016г., т.д.№3686/2014г. състав на ВКС, І т.о. се произнася, че предвид задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право /Директива №93/13/ЕИО/ и постановките на т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат. Съдът приема, че когато констатира наличие на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, решаващият съдебен състав е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Когато неравноправен характер на клауза в потребителски договор е констатиран служебно от ВКС за първи път в производството по чл.290 ГПК, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане с оглед гарантиране правото на защита на страните да изразят становище и представят доказателства. В този смисъл са и решение №232/05.01.2017г. по т.д.№2416/2015г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №142/01.08.2018г. по т.д.№1739/2017г. на ВКС, ІІ т.о. и др., като настоящият съдебен състав споделя напълно даденото разрешение на правния въпрос. По основателността на касационната жалба: Настоящият съдебен състав намира въззивното решение за вадилно и допустимо, но неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон– основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Обосновани и законосъобразни са изводите на решаващия съдебен състав, че между страните е сключен валиден договор за банков кредит; че възраженията за наличието на пороци, водещи до нищожност на договора /липсата на писмена форма за действителност съгласно чл.430, ал.3 ТЗ и липса на съгласие/ са неоснователни; че е основателно възражението за нищожност на клаузите в договора за кредит по чл.3, ал.5 и чл.12, с които е предвидена възможност за едностранно изменение от банката на размера на дължимата лихва по чл.430, ал.2 ТЗ и автоматичното обвързване на кредитополучателите с изменението, без възможност за договаряне. Обосновани и в съответствие с трайната съдебна практика са изложените доводи, че кредитополучателите са потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползват от закрилата по този закон, като клаузата за изменение в бъдеще на размера на лихвата чрез промяна на БЛП се явява неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП, тъй като липсва яснота в договора относно методиката на банката за определяне на БЛП и не е предвидена възможност за прекратяване на договора в съответствие с изключението по чл.144, ал.2, т.2 ЗЗП. Законосъобрази са и изводите на въззивния съд, че с допълнителното споразумение от 11.09.2012г. кредитополучателите не са имали възможност да преговарят относно размера на задължението, не им е предоставена възможност да прекратят договора с оглед посочената промяна на БЛП от 6 % на 7.20 %, поради което във връзка с потребителската закрила по чл.143, т.10 и чл.146, ал.1 ЗЗП клаузата за изменение на размера на лихвата е нищожна. С отговора на исковата молба ответниците поддържат, че кредитът реално е получен в български лева, че в български лева са платили за покупката на описания недвижим имот, като изрично са оспорили като неравноправни клаузите в процесния договор за кредит, според които кредитът ще се отпусне в чужда валута и ще се погасява в същата валута, без банката да им е предоставила като кредитополучатели- потребители достатъчно информация относно икономическите последици от остойностяването на кредита във швейцарски франкове, по-конкретно относно валутния риск. Въззивният съд не е обсъдил изложените твърдения в отговора на исковата молба и не се е произнесъл по направеното възражение. С оглед отговора на поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че като не се е произнесъл по възражението за неравноправност на клаузите на чл.6, ал.2, чл.21 и чл.23 от договора за банков кредит, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Нормите на ЗЗП, регламентиращи правоотношенията, произтичащи от клаузи в потребителски договор, които са неправноправни, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата, които се събират служебно от съда. Независимо, че във въззивната жалба не са наведени конкретни оплаквания, въззивният съд е бил длъжен служебно да обсъди доводите за неравноправност на договорните клаузи, прехвърлящи изцяло в тежест на кредитополучателите валутния риск по договора. Решаващият съдебен състав е следвало да съобрази, че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП /решение №295 от 22.02.2019г., т.д.№3539/2015г. на ВКС, ТК, II т.о./. Като взе предвид, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора не е обсъдил фактическите твърдения и не е изложил мотиви относно възражението за неравноправност на клаузите в договора за кредит в чуждестранна валута, прехвърлящи в тежест на ответниците- кредитополучатели на валутния риск, настоящият състав на ВКС намира, че на основание чл.293, ал.2 вр. ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд- Бургас. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да обсъди твърденията на ответниците, че кредитът реално е получен в български лева и че в български лева са платили за покупката на описания недвижим имот, както и възражението им за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит, според които кредитът ще се отпусне в чужда валута и ще се погасява в същата валута, без банката да им е предоставила като кредитополучатели- потребители достатъчно информация относно икономическите последици от остойностяването на кредита във швейцарски франкове, по-конкретно относно валутния риск. По разноските: Отговорността на страните за разноските по делото следва да се определи от въззивния съд в зависимост от изхода на спора при повторното разглеждане на делото. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №27 от 18.04.2019г. по в.т.д. №32/2019г. на Апелативен съд- Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Бургас. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: